Навръх Деня на народните будители излязоха от печат два тома с мемоарна проза, непубликувани стихове, мисли, наблюдения и философски есета на Георги Борисов, белязали неговия път в продължение на половин век. Внушителен по обем и времеви обхват литературен труд, който авторът е нарекъл „Моите истории“, а някои биха го определили като своеобразен „дневник на писателя“. Художественото оформление е дело на Кирил Златков.

 

 

 

 

„Моите истории (1973-2023), том I“ (532 стр., цена: 30 лв.)

Сред разделите в този том особено любопитен е първият - и като форма, и като тематика - защото препраща към Далчевите „Фрагменти“ и представлява ценен принос с „опитите“ на поета да разгадае същността на поезията и творческия процес, многоликите маски на битието и холограмите на словото, безкрайните възможности и измамната нищета на българската рима.

 

 

 

 

Богатството от мисли и впечатления и нахвърляните под влияние на моментното вълнение стихове, предназначени единствено за личния бележник и незаслужено пренебрегвани от поета като недовършени или недостатъчно „добри“, пръснатите в движение образи и сюжети, спонтанното и метафорично възприятие на света и природата в тази книга са златно находище за всеки ценител на изкуството и литературен изследовател – а защо не и за неизбежните в такива случаи „литературни джебчии“, както ги нарича Кирил Христов в своите дневници.

 

 

 

 

„Моите истории (1973-2023), том II“ (784стр., цена: 38 лв.)

Малцина са днес у нас служителите на Словото, които съумяват да устоят на суетата и да не се отклонят от пътя, по който ги е повел талантът. А на този път, ако останеш верен на природата си и безучастен към изкушенията на времето, ще срещнеш и разпознаеш хората, които са твои събратя по кръв, ум и перо.

Кои са те в този втори том от „Моите истории“ на Георги Борисов?

Константин Павлов, Борис Христов, Радой Ралин, Йордан Радичков, Петър Увалиев, Миряна Башева, Вера Мутафчиева, Никола Радев, Алек Попов и Деян Енев, Севда Севан, Божана Апостолова, Красимир Дамянов и Влади Киров, Кирил Кадийски и Георги Господинов, Румен Леонидов, Светлин Русев и Георги Чапкънов, Юлия Огнянова, Катя Паскалева и Иван Росенов, Пламен Масларов и Стефан Димитров, Георги Трифонов, Руси Чанев, Павел Васев и Ал. Морфов, съпругата на Георги Марков – Анабел, и братовчед му Любен, дъщерята на Албер Камю – Катрин, легендарният правозащитник Владимир Буковски, нобеловият лауреат Томас Транстрьомер, американските поети Роланд Флинт и Джон Балабан, руските писатели Юз Алешковски, Виктор Ерофеев, Евгений Попов, Пригов, Лимонов, Владимир Шаров, Анатолий Корольов, Михаил Шишкин.

И след цялата тази необикновена галерия от образи и характери – широко отворените врати към един богат на пътешествия, срещи и приключения живот в последния раздел на този том, озаглавен „Минах много земя“: от големите европейски столици до пясъците на Сахара и Мексиканския залив. Природа и история, бит и нрави, улични сценки, музеи и театрални представления – какъв шеметен калейдоскоп от многоцветни изображения, през който всеки може да види онова, което търси.

 

 

 

 

Георги Борисов (р. 1950 г.) – поет и преводач, дългогодишен редактор и издател на легендарното списание „Факел“, е една от открояващите се фигури в съвременната българска литература. Основател и директор на издателствата „Факел“ и „Факел експрес”, главен драматург на Народния театър „Иван Вазов“ (2009–2016), той е автор на единайсет поетични книги, както и на есеистичните сборници „Откаченият вагон“, отличен с първа награда за хуманитаристика на „Портал Култура“ (2002) „заради неговата „немерена реч“, която разширява пределите на българската словесност“, и на „Хиатус. До пъпа на земята и обратно“ (в съавторство с Анатолий Корольов). Превежда руски, френски и английски поети. Носител е на множество литературни отличия, сред които „Владимир Башев“ за първа стихосбирка, националните награди „Иван Николов“ и „Никола Фурнаджиев“, „Орфеев венец“ „за изключително високи постижения в съвременната българска поезия“, Голямата награда „Перото“ за „цялостен принос към българския литературен контекст“.

 

 

 

 

 

 

 

Премиерата на двутомното издание „Моите истории“ ще се състои на 21 ноември от 18:30 ч. в Софийска градска художествена галерия.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ГЕОРГИ БОРИСОВ – „МОИТЕ ИСТОРИИ (1973-2023)“, ТОМ ПЪРВИ (Откъс)

 

 

 

 

 

ПРЕДВАРИТЕЛЕН ПОСЛЕПИС

 

 

 

Попитах мой приятел, философ, какво пише. „Нищо – отговори. – Аз съм умрял.“ 

Бяхме на маса. Изгледах го продължително и той поясни: 

„Човек трябва да пише така, все едно го няма. Да не мисли въобще дали ще го публикуват, кой ще го чете, какви пари и награди ще получи. Все едно, че е умрял.“ 

 

 

„Аз отдавна съм мъртвец тогава! – възкликнах. – Наздраве!“

 

 

Имах предвид точно тия страници, които сега вадя на бял свят. Какво представляват – и аз не знам: прашец от пеперуда, която вече не лети, камъчета от мозайка в пясъчен часовник, отпечатъци от стъпки по тавана, буци глина, покрити с мокра кърпа … Никога не съм смятал да ги публикувам. Водел съм ги в движение, на ръка и на един дъх, без да трия, зачерквам или добавям отделни думи, без да ги препрочитам и поправям. Ей така, за отскок – както загрява и тича на място юношата, преди да се засили и литне над летвата; както има нужда да се поразтъпче след продължително седене и четене на чужди ръкописи книжният роб. Или просто за да поддържам форма, по-точно, за да придам форма на хаоса в мен; да се надвеся над собственото си отражение между капките в кладенеца, преди изтегля кофата с вода. Не са нито поетичен, нито някакъв вид дневник, макар и да наподобяват такъв, нито спомени и опити за портрети, есеистична и документална проза, бегъл пътепис, афористични изречения, свидетелства, самопризнания...

 

 

Времето, през което мина по-голямата част от живота ми, не беше от най-добрите. Беше време на съпротива – вътрешна, глуха; една непрекъсната глуха защита, която хем ни каляваше тихомълком и обединяваше, хем изсмукваше силите и разболяваше неизлечимо. Не че сега е особено весело, но поне можеш да крещиш и да си чешеш езика колкото искаш. Нищо, че няма кой да те чуе, а ако има, ще ти припомни старите времена, когато за да не лъжем (най-безсрамно), трябваше да мълчим (най-позорно), да си крием денонощно мислите и замитаме следите… 

 

 

Винаги съм изпитвал слабост към талантливите и съм вървял подире им като хипнотизиран – не само заради силата на техния дар божи, а и заради житейското им поведение, което попивах и възпроизвеждах за себе си чрез отделни редове или страници. Много предпазливо, разбира се, за да не издам точното им местонахождение, но пределно добросъвестно. С мъка на сърцето пропускам тук имена и крайно любопитни за широката публика (а и не само) подробности, друга част бях принуден да унищожа, както пожелаха самите герои и аз им го обещах, трета още няма как да публикувам, но съм оставил на съхранение в багажното отделение на Централна гара, което беше закрито преди три години, „защото било на загуба“. 

 

 

Българският писател много рядко е бил в състояние да си осигури препитание с книгите, които пише. За разлика от събратята си в някои други страни и видове изкуства той никога не е следвал особено ревностно поучителната сентенция – nulla dies sine linea – и трудно би могъл да се нарече професионалист. За да се издържа и оцелее е трябвало да упражнява ред дейности, някои из областта на литературата, друг път – много далеч от нея. За таланта подобен начин на съществуване може и да е здравословен, но само на първо време; иначе е разрушителен. Имам предвид разпространената по времето на „народната власт“ у нас професия „редактор“ в многобройните вестници и издателства, които държавната машина произвеждаше, за да я обслужва. Аз бях редактор на стотици, да не кажа хиляди ръкописи, и то в продължение на десетки години, трийсет и три от които посветих на литературното списание „Факел“. За човек на словото трудът на редактора само създава илюзията за творчество – именно поради своята близост до него и усещането за съпричастност; иначе е просто тежък и неблагодарен занаят. Поезията изисква върховно напрежение, състояние на краен предел и подем, който граничи с пророческите гърчове на просветлението; наричаме го вдъхновение, но може да има и фатален завършък. Макар и да бях само на десет, когато съчиних първите си стихотворения, рядко съм имал щастието да ѝ се отдам изцяло – както е видно от датите на записките ми, правени най-вече по време на летните отпуски и зимни ваканции. Отдавал съм се на Словото – с пълното съзнание и вяра, че му служа и че такъв е моят кръст, че енергията, която влагам във всяка една негова дума, знак, отблясък не може да изчезне безследно, а някой ден ще се възвърне стократно.

 

 

15 април 2024

*

Както птицата се люлее във въздуха, разперила крила, така и ти лежиш по гръб върху водата. Ах, представете си, аз не искам да бъда птица! Нито пухкаво като глухарче пиленце! Нито лъскава като къпина мравка!... Какъв смисъл от свободата, когато не я разбираш? Когато тя е с нос като гуменка. И строга като кокошка.

*

Големите, силни, благородни животни държим затворени. Дребните, зли и незабележими гадини се разхождат на свобода.

*

Богът на птиците ходи по земята.

*

Както от изпитата с мляко чаша продължава да се вдига пара, така от мъртвите – да се излъчва енергията на духа им.

*

На тиранина народът все му се изплъзва като муха, която иска да смачка в юмрука си. И когато го поразтвори, за да провери дали е успял, тя литва.

 

 

Поетът – ловец на видения

 

 

Цял слух и зрение, той се прокрадва с разширени ноздри към образа, към идеята, която се крие наоколо му. Сърцето му бие гръмотевично, главата му ще се пръсне, устата съхне, но той не спира, смуче пейзажа като кит океана и го изхвърля, задържайки живителната плът в ситото на душата си.

*

Колко по-трудно се удава самопознанието от опознаването на света може да се види по първите пещерни рисунки, където биковете са изобразени с неподражаемо проникновение, а човешките фигури са само силуети на недозрели и недооформени същества, подобни на попови лъжички.

*

Писах до 12.30, сетне трамваят, пълен с пенсионери, ме понесе към града.

В същия трамвай се качи едно момиче, което още на спирката ми направи впечатление: беше най-хубавото сред нацапотените, забили яко в плочника токчета селянки; приличаше на художничка в широките си дрехи, стоеше настрани и не виждаше и чуваше нищо друго, освен цигарата, която жадно смучеше. Аз седнах, тя застана права на междинната площадка, и за миг изпитах странното усещане, че искам да я достигна, но не мога, защото тя пътува в същата посока на движение. Беше висока, с дълги пръсти и си помислих, че ако се запознаем, ще й кажа, че е продължителна. След това ми хрумнаха два стиха, които забравих, бяха от рода на:

 

 

Но няма никога да я достигна,
защото сме в един и същ трамвай.

 

 

*

Птицата, която знае да казва: „Га“ и „Пи“, е Господ.

*

За това, че човешкият дух, а и самият човек е безсмъртен, говори вярата му, че той никога няма да умре. Мисля, че той се ражда с тази увереност, с тази невъзможност за тотална смърт. И ако приемем, че всичко в живота ни е предопределено, тогава и безсмъртието ни е генетично заложено; след като човек предусеща бъдещето си, изпитва ту неясна тревога и страх – с основание, – ту необичайна самонадеяност и кураж, без да може да си ги обясни, а впоследствие проумява, значи и ахилесовото му чувство за неуязвимост не го лъже...

*

Космическият човек иска да бъде звяр.

*

Снегът спира, небето запламтява, звездите блясват като къпани. Луната светва и студът става на крака.

Ютията на посредствеността

 

 

Тя глади с по-голям успех покривките на големите, равни маси от хора, отколкото дрешките им поотделно.

Какво им липсва на днешните водещи белетристи

Ей ги нà: единият го няма широкия поглед за днешния голям свят, все ще избие от някой ред или гледна точка провинциалното. Другият пък много чете, но е студен като змия. Трети тъпче по харманите на жанра, досущ като някой класик, който не смее да излезе от четиристишието, четвърти е умен, с широка култура и ум, но с годините, вместо да поумнява – оглупява и трамбова на място, защото не сменя средата и хората около себе си, а те също безнадеждно оглупяват и се опростачват, пети не спира да обикаля света – но и да пипа по чуждите джобове. Не съм наясно с доста от по-новите имена и вероятно има по-надеждни измежду тях, къде обаче да им намеря книгите… пък и време!... Но като прелистя някоя страница и от тях – виждам: нито имат език, нито умеят да разказват истории, а някои направо не могат да се четат. А и да четат вероятно, четенето е също творчески процес.

 

 

Вик от ъгъла

 

 

Няма голям художник, който да не е изографисал собствения си лик не само в някое отдалечено ъгълче на картина с евангелски сюжет, ами и на икона дори, и това кощунствено негово изображение сред ангели, светци и исторически фигури е свещеното му право да викне: „И аз съм човек!“, да се обезсмърти, шеговито намигне на потомците или да се подиграе с историята и нейните величия.

 

 

Дежа вю

 

 

Имам странното усещане, че стихотворението, над което работя, вече е написано и колчем изпусна някой готов вече ред, не мога да продължа напред, трябва да се върна назад и да го намеря.

*

Вече ме обзема ужасът на познанието, което няма възможност да се прояви.

Наздравица

Ровенето в думи е вехтошарски занаят. Но понякога парче метафора или изчоплено седефче от мисъл те правят щастлив като дете, омотано в паяжините на тайнствено като пещера мазе. Или като стар пияница, изпод купчината стъкларии, вземеш, че измъкнеш някое прашно и неугледно шише с най-чист алкохол на дъното му. Тъкмо тия скъпоценни капчици живот в купищата стихове ми се усладиха най-много. Наздраве!

 

 

 

 

 

 

 

 

- За представяне на книгата по радио и телевизия – Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.  (Юлия Петкова, 899 330 444)