Фентъзи
Преди няколко дни прочетох във вестника поредната ужасяваща история, каквито този род медии (признавам, че си го помислих) особено обичат, най-вече когато с тях могат да „изтласкат“ на заден план някоя неудобна политическа новина. Историята обаче този път наистина беше макабрена. Момиче – на 24 години, наркоманка – пристигнало в дома на майка си, където отдавна вече не живеело и след кратко спречкване я убило, нанасяйки ѝ – както ни осведомяваше вестникът – „няколко десетки удара с нож по цялото тяло“. След което прибрало всички пари, които намерило в къщата и веднага – очевидно в жестока абстиненция – си купило дрога. „Надрусало се“ така, че още същата нощ я намерили мъртва на улицата. Да, страховита история, но все пак аз скоро успях да я изтрия от паметта си.
Към обед същия ден имах лекции в университета, уморих се от говоренето и на връщане реших да повървя през Борисовата градина. Есенното слънце беше приятно и след като изминах километър-два по алеите, седнах на пейка и запалих цигара. В съседство до мен се бяха разположили група спортно облечени „чичковци“, които ме изгледаха леко сърдито заради дима, който вятърът отнасяше към тях. Макар че не бяха млади, се взираха в телефоните си и оживено коментираха. Коментираха – дочух го – същата ужасна история, която сутринта бях прочел във вестника. „Умряла е, без да си плати поне малко за убийството. Въпреки че – какво ли можеш да платиш за живота на майка си! Спестила си е затвора, но онова оттатък никой не може да ѝ спести“ – мъдруваше един от мъжете. „Така е. Не че съм много вярващ в тия неща, ама да убиеш майка си, значи направо да идеш в ада“ – отвърна му другият. „Аз пък ще ви кажа – повиши глас третият – че точно защото е умряло веднага след убийството, това момиче няма никакъв шанс да се отърве от ада. Църковните правила са такива, че за да се спасиш от него, трябва най-малкото да се покаеш и да се изповядаш, а след това да плащаш, докато си жив. А това момиче освен че е убило, всъщност се е и самоубило, а според Църквата на самоубийците не може да се прости по принцип.“ Другите закимаха с глави и продължиха да се взират в телефоните си. Видях обаче, че на самия край на пейката им, редом с тях седеше още един мъж – оттук съзирах само русата му, почти огнено-руса коса. „Аз пък мисля, че точно защото е убило майка си, за това момиче има шанс да бъде спасено от ада“ – неочаквано се обади той. Странно обаче – никой от пейката не реагира и аз се учудих, че продължиха да се държат така, сякаш изобщо не бяха чули думите му. А те бяха произнесени с достатъчно висок глас и би трябвало да ги смутят. Мен във всеки случай те смутиха силно. Какво искаше да каже този мъж? Как така има шанс да се спаси от ада, тъкмо защото е убило… майка си? Какъв шанс има, за какво? Никой от седящите в съседство обаче не попита нищо – сякаш човекът от края на пейката изобщо не беше с тях.
След малко станах и бавно продължих нагоре по алеята. Всъщност вече бях стигнал до онова място, откъдето градината преминаваше в гора, асфалтираните алеи свършваха, дърветата се скупчваха едно към друго, а между тях, в полумрака под короните им започваше тясна пътека, водеща навътре.
Поех по нея и ето – изведнъж – само на десетина метра пред себе си съзрях… русия мъж от пейката, която бях напуснал буквално преди минути. Да, видях го в гръб, в сянката на гората, но макар преди това да не бях видял нито лицето, нито тялото му, бях абсолютно сигурен, че това е той – той същият. Не можех да си обясня как бе успял да ме изпревари, как се бе озовал пред мен тук. Но най-вече не можех да си обясня защо, въпреки че присъствието му определено ме стресна, аз поех след него. Не, в никакъв случай не бих се опитал да го настигна – изпитвах някакъв особен страх да го направя, но в същото време… не можех и да спра, да се върна обратно. Нещо в неговия силует (сега забелязах, че е впечатляващо висок) направо ме теглеше подире му и аз с удивление си дадох сметка, че не мога да не му се покоря.
И ето: продължих да вървя след него, не смеейки да скъся дистанцията, но и не можейки да откъсна поглед от силуета му.
Навлязохме в гората, пътеката зави веднъж, после още веднъж и като че ли започна да се изкачва нагоре, като между клоните към нас започна да се излъчва все по-ярка светлина. Заедно с тази светлина, скоро забелязах около нозете си разцъфтели храсти и усетих аромат – упойващ, все по-упойващ аромат… Само след минута си дадох сметка, че всъщност вече не се движим между стволове на дървета, а сред високи, много високи храсти с нависнали по тях цветове – ярки, зашеметяващо бистри и ярки. Вървяхме вече под истински уханни цветни арки, от стеблата наоколо излизаха нежни перести висулки, които буквално милваха лицето ми като човешка длан. Иззад листата светлината идваща отгоре ставаше все по-ярка и – не бих могъл да я опиша по друг начин – празнична, тържествуваща. Сетивата ми също се бяха отворили широко както не ми се беше случвало от години – и аз пиех, пиех цветовете, ароматите, докосванията като в същото време… отначало не можах да осъзная усещането, което нарастваше в мен – дадох си сметка за него изведнъж: всъщност, вървейки тук, в този момент, въпреки блаженството си, аз вършех нещо… непозволено. Намирах се в място, в което нямах право да се намирам; навлизах (и не можех да спра, теглен от силуета пред мен) в забранена, в забранена земя. Вършех и, изкачвайки се все по-нагоре, продължавах да върша нещо дълбоко нередно, и удивителното бе, че колкото по-упоително се отваряха сетивата ми, колкото по-опияняващо красиво ставаше всичко наоколо, толкова по-силно ставаше чувството, че вървя по забранен път, че се приближавам към предел строго отказан – и отказан не просто на мен, но въобще, безусловно отказан. И ето: изтръпнал вече от глава до пети, вдигнах очи към силуета пред себе си. Той все още крачеше с гръб към мен, но сега аз изведнъж видях, че онова, което в началото на пътя бях взел за развяващите се поли на шлифера му, бяха всъщност… огромни криле, изпод които, около кръста му се върти страховит и нажежен до бяло меч. Вцепених се и сега вече наистина не можех да направя и крачка напред. Моят водач обаче също се спря и аз видях, че се е изправил пред широка пролука в разцъфтелия храст насреща му. В следващия миг гигантската му – вече наистина гигантска – фигура се обърна към мен и аз направо зажумях от ослепителния блясък на слънцето, спряло се буквално зад главата му, тъй че отново не можех да съзра чертите на лицето му, от което обаче към мен сега дойде глас (или гръм, или трус?), който ми нареди: „Погледни тази поляна, която се открива зад храста, пред който съм застанал! Това е поляна, намираща се в самото преддверие на Едемската, на райската градина, където – правилно го усети – никой от живеещите все още на земята няма право да пристъпи. Погледни обаче и виж онова, което е там! Защото от всички ваши описания на райската градина, това е най-неподозираното от ума ви. Виж го добре и ако не го разбираш, питай, за да ти го обясня!“
И ето, обзет от наистина велик страх, аз пристъпих и погледнах иззад клоните на цветния храст. Пред очите ми веднага се разстла широка – много, много широка поляна, дълбоко и утешно зелена и огряна от същата, същата, но (разбрах го тутакси) никога непомръкваща тук светлина, която ме обливаше и докато следвах своя водач нагоре по пътя. На поляната бяха насядали на известно разстояние една от друга – жени, разпрострели широко край себе си полите на дрехите си. Бяха насядали и… прегръщаха в ръцете си деца – малки, на четири, на пет, на шест години. Поляната обаче – чух веднага – се огласяше (и направо ехтеше цялата) от плача на тия деца – от плача им, който не спираше и за миг, но – и това бе невероятно – в който изобщо… нямаше мъка. Можех да го оприлича единствено на плача, в който се обливат децата, когато, свършили нещо много лошо и осъзнали, че вече няма как да го направят несвършено, се хвърлят в обятията на майките си и в тях плачат всъщност от утехата, че вече не са в света, а са се прибрали там, откъдето са дошли в него. И да, плачът им тогава наистина е плач на утехата, плач от завръщането им от себе си в майката и затова – вече – утешен, напълно утешен плач.
След като го чух, поразен, вдигнах очи към лицата на жените, в чиито обятия този плач ехтеше и – разбрах го тутакси – никога нямаше да спре да ехти. От лицата на всички, на всички тези жени – видях го ясно – се излъчваше дълбоко, много дълбоко спокойствие, което – колко невероятно – бе придобито сякаш от нещо решително и завинаги… отсечено от паметта и душите им, от нещо, с което те се бяха абсолютно и безвъзвратно разделили и то бе толкова дълбоко, че сякаш бе… тях самите. Да, виждах го и бях наистина смаян – те всички бяха захвърлили някъде бездънно далеч самите себе си и ето, тъкмо поради тази самозахвърленост се бяха изпълнили с несмутимо-сурово, вечно спокойствие.
„Обясни ми това“ – чух се да промълвявам към застаналия до мен гигантски силует – „Усещам го, но не го разбирам“.
„А би трябвало да го разбираш, щом казваш, че си християнин – отвърна ми силуетът. Защото това тук е същото, за което ме чу днес да казвам, че убилото майка си и, да – самоубило се веднага след това момиче, има шанс да бъде спасено. Както имат шанс да бъдат спасени и всички, дори най-големите злодеи, ако успеят да попаднат тук. Всъщност нека ти кажа, че тъкмо този шанс днес се изпълни за това момиче. Виж онази жена, която е седнала най-близо на поляната отсреща. Виж и плачещото в прегръдката ѝ дете. Това са именно майката, за която говореха днес и нейната дъщеря. Те и двете са тук, понеже, нека ти кажа и това, когато преди броени часове тази майка се изправи пред вратите на рая и чу, че ще бъде въведена в него, тъй като претърпя страшното страдание да бъде погубена от собственото си дете, тя не тръгна към тази врата, а се спря и тутакси попита какво ще стане с него, с детето ѝ. Отговорено ѝ бе, разбира се, че след като погуби техния дом, след като стана убийца и самоубийца, това, което то е по своята истина, може да бъде достояние вече единствено на ада. И ето: застанала пред самия праг на рая, тази жена изрече към вратаря-херувим следните думи, които впрочем и всички, населяващи тази поляна в своето време му бяха изрекли. „Да, това, което стана моето дете, е ужасяващо и аз въобще не мога да го отрека пред прага на самата истина. Но тази, самата тази, която стана „това“, освен „това“ е и – моето дете. А моето дете принадлежи на мен, а не на ада, защото освен това, което днес е, то е и тази, тази, която е това“. Разбира се, жената веднага бе попитана от вратаря-херувим: „Къде, жено, се намира, къде според теб е мястото на, както казваш „тази“, която днес е „това“? Та нали виждаш, че него го няма никъде, никъде в нея. В нея я има единствено убийцата и самоубийцата!“. Само след миг замисляне обаче жената отвори уста и каза на вратаря: „Да, това място наистина не е никъде в нея. Но то е в мен, в мен, на която убийцата и самоубийцата е детето. И към това място аз не мога да позволя адът да посегне, освен ако не вземе със себе си и мен. И ето – ако аз наистина следва да бъда утешена тук, но без моето дете, то значи не аз, не аз ще бъда утешената. Ето защото аз отивам там, където е детето ми – отивам, за да остана тази, която съм – неговата майка“. Това изрече майката, за която говореха днес в градината. И тя – нека ти кажа – не просто го изрече, но наистина мигом се хвърли след дъщеря си в ада. Прие да захвърли душата си и ето – тъкмо защото направи това, тя тутакси се озова точно тук, на тази поляна, където я виждаш сега. Озова се тук, защото – припомни си прочее какво е парадоксалното пространство на истинската любов – това, което ви е открил Сам Онзи, Когото неслучайно възхвалявате в тропара на литургията с думите: „В гроба с плътта Си, в ада с душата Си“ и затова, затова именно „в рая с разбойника и на Престола с Отца и Духа Си бил, Христе Боже наш“. Върхът на любовта, драги, е слизането ѝ най-долу, а слизането най-долу е изкачването ѝ най-горе. Да, тази жена прие да хвърли душата си в ада, да погуби душата си за своето дете. И аз ще те попитам сега – погуби ли я тя с това, че я захвърли най-долу? Не, разбира се. Защото в момента, в който „погуби душата си“, тя вече я възнесе тук горе и заедно с нея, виждаш го, в обятията ѝ бе възнесена и нейната дъщеря… Но погледни сега и всички останали жени на поляната отсреща. Тази там е, нека ти кажа „майката на… и той самият в обятията ѝ“. И силуетът до мен изрече в ухото ми името на един отдавна известен на целия свят исторически злодей. „Онази пък там – продължи той – е майката на…, а у нея – той самият“. Да, ушите ми буквално писнаха от имената, които чух. „Те, възкликнах потресено – те са в рая? Тези убийци, тези злодеи?“ „Да, каза ми отново гласът – в рая са, защото имаха шанса, за който днес говорих. Имаха шанса да имат… майки. Имаха шанса да бъдат спасени от полагащия им се ад, защото преди този там да стане „велик лидер“, онзи пък „могъщ военачалник“, онзи – „страховит бос“, от който всички трепереха, те останаха за майките си техните деца. И виж: най-непобедимият им телохранител – или „бодигард“, както се изразявате – последвал ги в самата преизподня, запазил ги от самия дявол, се оказаха… майките им. И обратно: най-голямата им собствена мощ, мощта им, която не успя да победи и ада, се оказа мощта им на… малки деца, каквито останаха за тия жени, пренесли ги тук в обятията си“.
… В следващия момент силуетът до мен се откъсна от земята и аз видях как крилата му се разпериха над поляната, за да продължат да пазят под себе си нейните обитатели – да ги пазят недосегаеми за никого. Вечно.