Излиза, че зрителите, които са аплодирали първия филм на Тод Филипс, не одобряват втория. Казано по друг начин, феновете на Жокера отменят подкрепата си – и в сюжета, и пред екрана. Което може да е чисто съвпадение, но също и умишлена тактика. Аз не харесах особено първия проект и определено предпочитам новия, особено след развръзката. Затова избирам да приема, че провокираното разочарование е целенасочено, защото е залегнало в самата сърцевина на „Жокера: Лудост за двама“.
Всичко започва от заглавието (и анимационното въведение на Силвен Шоме, което предшества игралната фабула). От една страна, имаме словесната дихотомия между сантиментално-поетичната асоциация с любовта и неслучайно избраната френска фраза folie à deux – психиатричен термин за индуцираното налудно разстройство (или синдром Ласег-Фалре), диагностициращ „двама или повече души, които споделят една и съща заблуда“. Следва дилемата дали въпросната лудост визира повече двойката Артър – Лий, или набляга на метафората за „раздвоението“ между Артър и Жокера…
Двойствеността продължава с формалното решение на филма. То непрекъснато прелива между съдебен сюжет без съспенс за изхода от делото и… мюзикъл, който „подава носа си“ само като акт на бягство от действителността (и нейните чудовища в униформи). И докато в „Жокера“ (2019) жанровата колебливост на ръба на хоръра някак дразнеше с демонстративния си натурализъм, тук несвойственото съжителство между двата стилови похвата има ако не драматургично защитена, то идейно-философска обосновка (която надхвърля участието на Лейди Гага в проекта). Самият вътрешен свят на Артър е раздвоен (на само като потенциална диагноза) и „Лудост за двама“ доста успешно се стреми да му подражава.
Откриваме Артър Флек там, където го оставихме – в отделението за криминално проявени на психиатричната болница Аркам. Медикаментите, които приема, са свели емоциите му до минимум, дори подигравките на затворниците и пазачите не му правят впечатление. После получава възможност да посети занимание по музикална терапия в крилото с лек режим и погледът му среща този на Лий Куинзел (по известна като Харли Куин), а след това „и душите им се срещат“… Артър си връща желанието за живот, заедно със самоувереността на маската, и избира сам да се защитава в процеса за убийството на пет човека. На финала разочарованието го тласка към „прозрението“, че Жокера никога не е съществувал, което от своя страна взривява разочарованието на феновете му, демонстриращи пред съда в негова подкрепа…
През 2019 г. Тод Филипс изглежда разказваше историята на Артър Флек, жертва на безразличието и подигравките на хората, който се превръща в Жокера. Пет години по-късно Артър е жертва на привързаността на почитателите си и престава да бъде маската, която сам е създал, но вече не му принадлежи. Още в първия филм стана ясно, че сме извън пределите на комикса, но в „Лудост за двама“ реалността категорично печели реванша. Парадоксалното е, че това е едновременно реалността на Сянката, която завладява живота на Артър; на Лий Куинзел, която елиминира единствения защитник на самотния изгубен Флек, поощрявайки злия му двойник; на обществения ред и закона, и на тълпата отвън.
Алтернативата на действителността във втория филм е ониричният свят на мюзикъла („използваме музиката, за да ни направи цялостни“), място, където Артър намира истинско убежище, благодарение на Лий. „Тя е привлечена от жестокостта му – размишлява Хоакин Финикс. – Но го кара и да открие нежността, за която винаги е жадувал. Тази среща го променя напълно. Той е готов да поеме отговорност за постъпките си сега, когато има някой, който го подкрепя.“ „За пръв път в живота ми някой има нужда от мен“ (кавър на песента на Стиви Уондър For Once In My Life), но последното нещо, което Лий иска от Артър, е да поеме отговорност за постъпките си…
Фонът на обществения упадък, който беше второто главно действащо лице в „Жокера“, е изчезнал в ситуацията „при закрити врати“. Същевременно по протежение на цялата фабула на „Лудост за двама“ дебнат страх и усещане за катастрофа: Жокера всеки момент ще „изтрещи“ и ще нарани затворник, пазач или адвокатката си, ще избяга с Лий, ще се нахвърли на някого по време на процеса, ще предизвика улично кръвопролитие. И цялата стаена заплаха е безупречно метафоризирана в една сцена на класическо бръснене, когато бръсначът всеки момент може да пререже гърлото на Артър Флек (но само лекичко го порязва)… Отсъствието на графично насилие е изненада след визията от 2019 г. и може би още един източник на разочарование за феновете. Въпрос на интерпретация.
За мен „Лудост за двама“ е тъжен филм, който бавно прекършва крилата на главния си персонаж, превръщайки го от идол в очите на тълпата в панаирджийски звяр. В същото време провокативно пренебрегва очакванията на зрителите, също както Артър обръща гръб на почитателите на Жокера. А безупречно режисираните музикалните сцени осветяват един мрачен свят, придавайки му собствена палитра от цветове и емоции, които формално го отдалечават от предшественика му, но съдържателно завършват процеса на „раздвоението“ с елегантност и коварство.
