Дойчин Дойчинов, „Изгубени в съня“, изд. „Кралица Маб“, 2024 г.
Речникът на поета е важен маркер; най-важният. Не само от гледна точка на лексикално изобилие и словесно майсторство, но и статистически, казано сухо: има думи, с които той било несъзнателно, било напълно съзнателно бележи така поетическия език, че да го превърне в свой – разпознаваем и оригинален. Поетическата уникалност се създава в словото – трафарет е, знам, нещо напълно понятно, но пък, от друга страна, необходимо е непрестанно да се припомня, да се изтъква на преден план. Разбира се, има още същностни маркери – ритъм, топоси, лакуни, акценти, хроноси, но все пак словото е водещо. По думите му ще го познаете него, поета…
Започвам с тези всеизвестни истини, за да кажа за най-новата стихосбирка на Дойчин Дойчинов „Изгубени в съня“ („Кралица Маб“, 2024), че ако има в нея дума, която да я насища и сгъстява най-пълно, това е думата „нощ“. Нощ и нейните производни: понякога предвестници – привечер, сумрак, вечер; понякога осветяващи я – звезди, луна, лампа; понякога обозначаващи я – прилеп, бухал, сова… Но нощта, нощта е водеща и това се вижда по едно стихотворение, където най-малко бихме я очаквали:
СВЕТЛИНАТА
Светлината през тънките щори
нежно близва лицето ти бяло,
сякаш малко настръхнало коте…
Кой мечтае за твоето тяло,
както аз…
Светлината през тънките щори
ще премине през твойта постеля,
ще разказва легенди за нея,
бухал нощем за тях ще говори,
на разсъмване птици ще пеят.
Светлината през тънките щори…
Особена е тази нощ, различна. Не прилича на тревожната на Яворов, която болезнено пламти и тупти в гърдите, извиквайки чувство за едно настръхнало очакване на ужаса:
НОЩ
Сам си – и в треска, между тия
оголени стени; вторачен
гъстеещ полумрак наднича,
подава се от всеки кът;
камина без топливо,
отворена – уста готови
проклятие да изрекат.
Затварям пламнали очи
ала напразно – няма сън;
не мозък, а олово сякаш
в разяден череп се разлива…
Възглавието – камък същи
леглото тръне и коприва.
[…]
Не е и тази на Дебелянов – копнежна и мечтана, обещаваща всичките наслади на света, но, за жалост, засега неосъществима (и никога, впрочем, осъществена):
***
Кристална нощ. Стоя под гранките,
заспали на ароматни дървеса,
и вслушвам се в нощта,
о, моя хубава мечта!
На твойта стая в светналий прозор
аз впил съм огнен взор,
дано те зърна там,
о, дивен плам,
блестящ в душа ми, теб посветен храм!
[…]
Нито е самотната и пълна с неизвестности нощ на Лилиев, на която той се отдава и се посвещава с една почти обречена примиреност и на-всичко-готовност:
КЪМ НОЩТА
Мрак и мрачни води,
ни следи от звезди,
о, води ме, води
неизвестно къде.
Аз пристъпям едвам,
аз съм сам и не знам,
твоя тъмен ли плам
мойта мисъл краде.
Нощта на Дойчин Дойнов е страстна, любовна, бликаща пламнали чувства и плътски желания, които обаче са не само блян и облачини, а реалност и действителност:
СНОЩИ
Снощи падна росата, греха ни изми
от тревите, които безжалостно мачкахме.
Бяхме с тебе опити и бе ароматът
на среднощните билки съня ни пропил,
а пчелите и слънцето разпиляха зората
в ситни пръски по нашите мигли…
Запримигвахме с теб срещу изгрева бял,
тънък вятър дъха ни пресече.
Аз поисках, деня си веднъж изживял,
само твоите устни да срещам
и потънали в дълга и сънна печал –
да сме вечност.
Само че тези буйни, необяздени нощи срещаме и припознаваме предимно в първия дял на книгата „Изгубени в съня“, назован „Два откоса“. В следващите – „Небеса“ и „Степни гарвани“, макар да я има нощта, тя е различна: някак поприбрана и не чак толкова биеща на очи. Всъщност, ако погледнем по-взискателно, ще установим, че тази поетическа сбирка – въпреки че е в едно книжно тяло, се състои от три различни стихосбирки. И ако искаме за всяка тях – първата, втората и третата, да посочим ключова думичка, то за „Небеса“ това ще е кръстът, за „Степни гарвани“ – кръвта. Така получаваме 3 в 1: три поетически книги, събрани в едно книжно тяло. Не трябва обаче да мислим въз основа на тази констатация, че книгата не е единна, че едва ли не се разпада, съвсем не: „Два откоса“, която е със стихове за любовта, и „Степни гарвани“, която е със стихове, посветени на Украйна, се устремяват векторно към „Небеса“ – книга за вярата, за да се съберат в една точка, в едно триединство, съставено от страстни нощи, скъпоценна кръв и спасителен кръст; и когато се срещнат първата и третата, се получава втората, средната, медиалната, тоест кръстът: с други думи, вярата, уверението, убедеността, че тъкмо в него те ще открият своя завършек, своя щастлив завършек. И го откриват, да, защото и трите се ръководят от любовта: към жената – Нина, към родината на жената – Украйна, към родителя на жената – Бог…
„Изгубени в съня“, независимо от заглавието, е книга, която сочи път – пътя към светлината, и това на корицата се вижда изключително добре: момчето е залутано в една призрачна гора с голи, зловещо стърчащи, клони, но е бръкнало в джобовете си, защото е спокойно – отпред вижда просветляването, вижда излъчването. Художник е Нина Дойнова и рисунката ѝ е изключително красноречива: може да ни се струва, че отвсякъде е нощ, мрак, безнадеждност, но нищо такова – нощ е, за да бъде светлина. За да я бъде светлината. Поетическото кредо на Дойчин Дойнов не е обагрено в покруса и отчаяние, поетическото кредо на Дойчин Дойнов е изпълнено с вяра и непоколебимо упование; с вярата и упованието, че колкото и да е тъмното навсякъде, накрая светлото ще възтържествува и възликува.
Завинаги ще възликува…
ИЗГУБЕНИ В СЪНЯ
Отива си животът ни, когато
сами посяхме в дните си надежда,
но ето, пак безснежна е земята,
мъглата по стъклата се отцежда
и само във брътвежите на вятъра
преплитат се следите, а словата
спят в омотана кукувича прежда.
Гробовете изгърбиха живота ни –
боим се през деня си да се срещнем.
В страха си сме изгубени животни,
които търсят добрина и нещо,
което утре да ни върне,
припомняйки ни за онази нежност
на майките в утробите им тъмни.
Но нека във съня си се изгубим!
Да се прекръстим сред море от кръстове!
В отвъдното душите да събудим
и само миг преди да стане късно
във утрото да сме възкръснали!
