Има две неща несвързани пряко с моментната политическа ситуация в страните от Западна Европа (т.нар. от руската пропаганда „целокупен Запад“), която би могла към днешния ден и да е не особено задоволителна, но които ме правят базисно спокоен за тяхното бъдеще. Първото е солидната традиция на градската култура в тях, дълбоко проникналия населението им граждански, урбанистичен, ако щете бюргерски (в буквалния, първичен смисъл на това понятие) етос – неговото, нека се изразя така, манталитетно гражданство. Второто е пощадеността на тези страни от социалната проказа на комунизма, разлагаща човешката личностност и потапяща жертвите си в безличен колектив.
Чудесен пример за това, което казвам, е Германия, в един от чиито стари и останали в западната ѝ част градове ми се наложи за пореден път да пребивавам наскоро. За една седмица – сякаш специално и старателно ми бе показано абсолютното опровержение на всички идиотски руски топоси за т.нар. „разчовечаване на (западния) човек“, за това, че той се бил „роботизирал“, „джендъризирал“ и – за разлика от „мно-о-го духовния“ руснак, българин, сърбин и въобще „източен“ – всъщност… „нямал душа“.
Не, аз не говоря тук за политика в собствения смисъл. Говоря тъкмо за етос, за манталитет, за онова, което се усеща със сетивата и се вижда като панорама, обхващана от индивидуалния поглед. Защото във въпросния западен германски град (а и в другите, в които съм бил) отчетливо има… общи, общностно-обживявани „места“, а не безлични „пространства“; има улици „с физиономия“, по които вървиш – нека се изразя така – по специфичния, характерен тъкмо за тях начин, а не „проходи“, по които просто бързаш.
На всеки, който е бил в такива западноевропейски градове, е добре познато например това, че когато по тия улици с физиономия се наложи да се разминеш на по-близка дистанция с непознат, той непременно ще ти се усмихне и ще ти кимне, защото макар да не сте познати един на друг, сте съ-граждани, подлежащи, тъй да се каже, на забелязване (и на лично, с жест отбелязване) личности. Ще си спомни също, че влизайки в магазин, в кафене, в бирария непременно ще бъде посрещнат с персонално към него насочен поглед, с персонално за него изречени думи, защото в традициите на градската („бюргерската“) култура, той е не просто „клиент“, а и гост в персонално нашето бизнес-място. И всичко това е не специално, а абсолютно привично, то е част от порядъка на дома на града, защото градът е не „скупище“, а именно голям, изконно обживяван дом. Дом, в който срещащите се, разминаващите се, сядащите един край друг се усмихват един-другиму, защото и се срещат един с друг, а не просто се разминават и пребивават в него.
Особено отчетлива е разликата с нашите (и преминалите през проказата на „колективизма“) градове в петък вечер. В града където бях наскоро, тогава също – както се изразяваме ние – настъпва „денят на майстора“. Но как да кажа – в него наистина има нещо от духа на стародавната градска „гилдийност“. Улиците и (традиционните) бирарии се изпълват с народ, който говори многогласно и високо, но… няма, отчетливо я няма агресията, която неизменно се излъчва у нас от всяка по-голяма група хора. И знаете ли кое е особено характерно за (западно) германските градове – в техните ресторанти и бирарии хората оживено, възбудено, често пъти гръмко говорят и това се забелязва. Питал съм се защо това, че говорят се забелязва там, а тук сякаш не. Дали защото тук почти задължително гласовете биват удавяни в гърмяща музика, с която „посетителите“ трябва да се надвикват, дали защото наред с говорещите винаги има и намусени, гледащи се отегчено един-друг „традиционни семейни двойки“, дали защото с особена емфаза се възвисяват ругатните и псувните? Мисля обаче, че за това няма никакво просто физическо обяснение. Говоренето там „се чува“ защото е… говорене, градска общностна „фония“. Не че отсъстват и заведения с „жива музика“. Само че в града, в който бях, най-забележителното такова бе на една от старинните му улички, от витрината му се виждаше как младите вътре танцуват (почти ти се струва, че това са компаниите на калфите от времената, когато градът е бил все още занаятчийски) и някъде там от дъното звучи… любителски джаз.
Наред обаче с традиционно бюргерския, носещ духа още на предмодерно занаятчийския „град дом“, „град-работилница“ и „пазарище“ (повечето от площадите запазват в наименованията си думата „пазар“ – Markt), този западногермански град, в който ми се случи да бъда, бе и същински триумф на толкова охулваната от руската пропаганда „либерална демокрация“ – триумф, ще кажа, на тъкмо тук, в западна Германия, изчегъртаната напълно, без следа болест на нацизма. Хора от различни раси, с различни религии – „нордически“ германци, но и жени с хиджаб, корпулентни „Брунхилди“, но и добре опознаваеми балканци, турци, ориенталци… Да, тук и там развяващи се от фенерите над кафенетата ЛГБТИ-флагове. И не, не удавеност в „безроден космополитизъм“, но безпроблемно и безконфликтно приемане на „другия“, вписване на всички в града, в пъстрия му, спокоен, уверен в себе си, великодушен и… мощен, непоклатим дом. Помислих си, че ако онзи злощастен фюрер би могъл да се събуди в този град на своята Германия днес, той вероятно би се гръмнал за втори път именно от мощта на опровержението, което ненавижданият и от него либерализъм би му показал – би му показал, че той, той, а не маниакалният му расизъм, е направил „Германия отново велика“.
За мен обаче особено впечатляващо – защото сякаш ми бе дадено специално – бе опровержението на идиотския топос на всички руско-поклонници и боготворители на „безпределния и дълбоко православен руски дух“, че всъщност „съвременният западен човек може и да е охолен и материално задоволен, но за сметка на това нямал душа“.
Разбира се, в града, за който говоря, също се срещаха люде, които биха могли да се определят като „изпаднали“, „клошари“ и т.н. Та един ден, докато пиех кафето си в открито кафене на един от площадите, погледът ми привлече такъв един „типаж“. Въртеше се, залепяше се ту към един, ту към друг от минувачите и просеше. Честно казано, бе и неприятен – млад, с татуировки по врата, с вид на побойник. И ето – докато го наблюдавах как обикаля от човек на човек, от съседната маса се изправи възрастен, достопочтен господин, който, бях видял с периферно зрение, малко преди да стане бе поискал от сервитьорката картонена кутия, грижливо бе нареди в нея половината от порцията, която преди това му бяха сервирали, упъти се към неприятния клошар, усмихна му се и… му я поднесе. Татуираният се разкланя и заблагодари, а господинът отново му се усмихна, потупа го дружелюбно по рамото и спокойно се върна. Не бих могъл да си представя такава сцена в някой от нашите предели (или дори да я видя, ще бъде направена с показна „благотворителна“ намусеност).
Няколко вечери по-късно пък, прибирайки се в хотела в центъра на града, почти при входа му съзряхме със съпругата ми жена, от онези, които вървят натоварени с черни найлонови пликове, очевидно пълни с цялата им „покъщнина“ и спящи на улицата. Бе отчетливо психически нестабилна и в този момент, едва кретайки, хлипаше, плачеше. У всеки „източен“ човек веднага ще възникне съмнението, че тази „клошарка“ играе „театър“. Не ми се вярва такова съмнение да е напълно чуждо и на местния жител. Само че едва миг след като бяхме спрели погледа си върху нея, към жената се завтече младо местно момиче, спря се, прегърна я и внимателно я поведе към близката пейка. Седна с нея и започна да ѝ говори, да я разпитва и утешава. Очевидно разбра от нея, че е пушачка, забеляза, че гледайки към тях аз също пуша, дойде при мен, поиска ми цигара и я даде на жената, продължавайки да я прегръща и да ѝ говори. И ето – в този момент аз си спомних за едно видео, гледано преди известно време някъде из Фейсбук. То бе от Русия[1] и ни показваше как пътниците в автобус, крещейки, се нахвърлят върху една почти по същия начин изглеждаща възрастна жена и… дружно я изхвърлят от автобуса. Тоест, държат се тъкмо като животински колектив, сред който се е озовал увреден екземпляр от вида им. Държат се, казвам (десетилетия наред превръщани именно в животински колектив), като зверове не можещи да понасят девиантния екземпляр в стадото си.
Та ето, заради всичко разказано дотук аз съм базисно спокоен за бъдещето на хората населяващи „целокупния Запад“, независимо какви неща се случват в настоящата им политическа ситуация – във въпросната Германия например, неособено успешното управление на канцлера Шолц и фашизоидните „изцепки“ в нейната източна и недоизлекувана от проказата на комунизма (колективизма) част. Те ще се оправят, а ние ще трябва още дълго да се учим.
