Откъс от финансово-политическия трилър на анонимния автор, използващ псевдонима Елена Б. Морозов. Изданието е на „Сиела“, преводът – на Валентина Бояджиева
Авторът, скрит зад псевдонима Елена Б. Морозов, преплита реални събития с фикция, за да нарисува безмилостен портрет на користолюбието и покварата, пропили света на богатите. Финансово-политическият трилър „Олигарх“ показва добро познаване на кръговете на властта в Русия и тяхното създаване.
Пътят на младия Григори Юрдин започва на гробището на Перм. Момчето е загубило баща си и майка си. Първенец на випуска си и брилянтен шахматист, той усеща навреме вятъра на промяната в своята родина и се оказва на правилното място в началните етапи на приватизацията. С остър ум, комбинативен по природа, Григори насочва събитията в желаната посока, а мечтите му далеч надхвърлят руските граници – с развитието на бизнес империята му неговите апетити се насочват към света на международните финанси.
Зад фасадата на успешен бизнесмен обаче се крие и момче, което търси лично отмъщение. Прелитайки между Лондон, Париж и Ню Йорк, Григори не усеща, че скоро черната дупка в центъра на Москва ще го привлече силом обратно там, откъдето е тръгнал. Защото всеки има дългове за плащане. Дори и един всемогъщ олигарх.
„Олигарх“, Елена Морозов, превод Валентина Бояджиева, художник на корица Живко Петров, издателство „Сиела“, 2024 г.
VI.
Перм. Пермски кабелен завод, четвъртък, 30 юли 1992 г.
Седнал в чакалнята на Анатоли Смирнов, Григори вдиша дълбоко със затворени очи. Концентрираше се като преди шахматен турнир. Чуваше външните шумове приглушено. При всяко издишване усещаше как гръдният му кош се разширява. За да не чува повече упоритата сирена на някаква полицейска кола, съсредоточи вниманието си върху пътя на миниатюрно мехурче въздух, което щеше да издуе белодробните му алвеоли. 300 милиона алвеоли на дроб, при два бели дроба това увеличаваше общата площ между 55 въздуха и кръвта с една алвеола, или 0,125 мм2 . Умът му пресмяташе с бясна скорост. 75 м2 площ, ако се разгърнеше общото цяло. С тях можеха да се облепят кабинетът на Смирнов, на двете му секретарки и самата чакалня. В миг мисълта му свърна от собствените му бели дробове към тези на Лемонов и рака, който ги разяждаше. Отвори очи и взе бележника си. В него беше записал в телеграфен стил своите наброски. Всяка дума щеше да е важна. Трябваше да грабне и задържи вниманието на главния инженер на завода. И да не го пуска повече. Динамично и решително начало, каквото беше използвал на един турнир три месеца по-рано. Московски вариант на една сицилианска защита, или пък беше една ала Рагозин?
По знак от Наташа Йосипова, секретарката с платиненорусите коси, влезе в кабинета на великия мъж.
Изчака онзи да вдигне очи от документите и да му даде знак да седне.
– Юрдин, мина почти месец, откакто работиш при нас. Всичко наред ли е в Търговския отдел? Харесва ли ти там?
– Много. Лемонов и колективът ме приеха радушно. Съжалявам, че скоро ще ни напусне.
Тъмните очи на Смирнов, които изглеждаха смалени под дебелите му клепачи, се взряха в него.
Григори опря рамене на облегалката на стола си. Усещаше допира на твърдото дърво. Мълчанието му се стори безкрайно, а не бяха минали и десет секунди.
– Лемонов ми повери задачата да правя седмичните графици. Знам, че са за вас, но държах да ви донеса последния лично.
Смирнов не помръдна, докато младият мъж поставяше двата листа на бюрото му.
– Алуминият, изпратен за брак, и тази седмица е над 20% от цялото количество, което бяхме поръчали от завода „Каменск-Уралски“. Зачудих се как Лемонов може да търпи подобна немарливост от страна на доставчиците ни. Никога не сме преговаряли за цената. Никога не сме търсили друг снабдител, макар от три години положението да се влошава непрекъснато. После обаче открих, че този алуминий не е загубен за всички.
Лицето на Смирнов не изразяваше нищо, но той не изпускаше от очи младия мъж.
Григори извика в ума си образа на миниатюрното мехурче въздух, за да продължи, без да се остави този втренчен поглед да го смути.
– Ако изчисленията ми са верни, през последните три години вие би трябвало да сте спечелили доста милиони, от които следва, разбира се, да се приспадне платеното на директора на „Каменск-Уралски“, на колектива на Търговския отдел на нашия завод и на различните посредници. Схемата е доста проста: част от платения от завода алуминий така и никога не пристига, защото се отклонява и препродава на трети лица. Счетоводството на Търговския отдел вписва тези загуби в графата „брак“. Обичайно царящият хаос е такъв, че никой не задава въпроси, още по-малко пък ще се осмелят, след като този отдел е под вашия пряк контрол. Затова ме изпратихте в Търговския. Най-добрият студент от курса ви да замести доверения ви човек, който вече е с единия крак в гроба. Ще съм ви по-полезен, отколкото в развойния отдел. Ще можете да я карате така още известно време. Обаче пазарът на полезни изкопаеми в Русия, а и в чужбина става труден и сложен. Цената на алуминия скочи два пъти, откакто руските предприятия не са принудени да продават само на вътрешния пазар. Не се съмнявам, че международните ви връзки са на ниво. Но аз мога да ви предложа нещо по-добро.
Смирнов оставаше невъзмутим.
– Млади приятелю, мнозина са свършвали в Гулаг за много по-малко от това. Безмерната ти самоуверена наглост ще те погуби.
– Заводът ще бъде приватизиран. А ние трябва да го купим.
През лицето на Смирнов премина сянка на усмивка.
След като дълго се колеба, Наташа Йосипова отвори вратата на кабинета. Тя познаваше навиците на шефа си и знаеше, че не обича да бъде безпокоен. Но седеше затворен вътре с младия мъж от Търговския отдел повече от два часа. Не отговаряше по интерфона, пък и го чакаха за две срещи. А сега искаше да го види самият директор на завода. Влизайки в помещението, на Наташа Йосипова ѝ се докашля, сякаш двамата мъже бяха пушили, без да спират.
– Анатоли Семьонович, много ми е неудобно, че ви прекъсвам, но директорът…
– Скъпа, няма ме за никого. Казвай каквото ти хрумне. Не искам да бъда безпокоен, къш.
Наташа Йосипова излезе заднешком, разтърсена колкото от грубата заповед, толкова и от сцената, на която беше станала свидетел. Със запретнати ръкави и тебешир в ръка Юрдин пишеше на черната дъска, чието използване Смирнов беше запазил за себе си. Той пък, все така седнал в директорското си кресло, дори не беше обърнал глава при нейното влизане.
През изминалите два часа Григори методично беше изложил проекта, който зрееше в главата му от една юнска вечер насам. Нарушенията в Търговския и вероятното участие на Смирнов в тях му бяха предложили ключа за операцията. Ако съумееше да убеди главния инженер, имаха всичко, за да успеят: сведения от първа ръка, за които никой в региона все още не знаеше, идеална представа за изградените схеми и достъп до необходимите финансови средства. Не само схемата за отклонявания алуминий, но и авторитета на Смирнов пред банкерите.
– Трябва да уредим среща със „Сбербанк“. Тя е единствената надеждна финансова институция, защото обединява всички спестовни банки в страната. Знам, че сте близък с регионалния ѝ директор.
Смирнов бързо кимна утвърдително.
– Ще са ни нужни парите ѝ, за да купим приватизационните бонове. Както се досещаш, голямото неизвестно в операцията – купуването на прословутите бонове, ще е твоя грижа.
– Вярвам в кампанията ни от врата на врата. Заемам се да намеря двайсетина момчета, които да покрият региона. Няма да е трудно при сегашната липса на работа. Само младежи от този край и без много шум. Мисля си за мои двама бивши състуденти от Политехническия институт – Олег Лето и Максим Казманов. Нашият екип ще обере боновете на половин цена. Хората нямат нищо и толкова ги е страх от инфлацията, че ще са доволни да се отърват от тях. А за неотстъпчивите ще организираме обществени събрания. Щом се разбере за приватизирането на завода, несъмнено през есента, ще обявите, че сте кандидат да го купите, за да спасите работните места в Перм. Ако някой може да вдигне Пермския кабелен завод на крака, това сте вие!
– Голям си ласкател, млади приятелю – иронично подметна Смирнов.
– Прозорлив съм. Днес никой не знае на кого да се довери. А вие от вече почти трийсет години се грижите за завода. И сте едно от научните светила в страната. Аз ще организирам събранията. А вие може да наблегнете на това да се изкажете в началото, за да опишете проекта, който замисляме. После аз ще обясня, че работниците от Пермския кабелен завод, техните семейства, приятелите им и всички, които вярват в бъдещето на прекрасния ни регион, могат да инвестират приватизационните си бонове във фонд, който ще създадем за тази цел: „Кооператив на пермските работници“. С това название нашите хора няма да са прекалено объркани. Фондът ще може да държи до 30% от капитала на завода, но ще е без право на глас.
– Ти наистина си помислил за всичко…
– Ще трябва да поработим и по оценяването на активите му.
Погледът на главния инженер беше станал въпросителен. Смирнов владееше съвършено физиката на металите, но за разлика от Юрдин, финансите никога не го бяха интересували. До този момент.
Григори продължи търпеливо:
– Да, ще трябва да занижим стойността на завода, за да постигнем най-ниската възможна цена. Последните му показатели са лоши, но трябва да станат още по-лоши, та цената му да се срине.
– Странно спасяване, според което първо трябва да съсипем това, дето ще го купуваме.
– Да речем, че това е моята дефиниция за съзидателно разрушение.
Юрдин остави тебешира на черната дъска, после оправи ръкавите си, които преди това беше навил.
– Несъмнено ще са ви нужни няколко дни да го обмислите. Но според мен това е уникална възможност. Каквато се появява веднъж на сто години, и то невинаги.
Смирнов кимна.
– Във всеки случай, Юрдин, си много убедителен.
Григори взе сакото си и тръгна към вратата.
– Оставям ви, преди секретарката наистина да е припаднала.
– Последно нещо. Не говорихме за това ти лично какво очакваш от проекта.
Григори не изпитваше никакво притеснение. Пред него вече не стоеше страхотният професор, който предава знанията си на почтителните студенти от Политехническия институт, а главният инженер Смирнов, необходима брънка от завоевателската му стратегия, с когото щеше да се отнася като с равен.
– Ще съм ви съдружник. С 50/50, естествено.
Докато излизаше от кабинета, старият Смирнов загаси последния си фас в гранитния пепелник.
– Щастлив съм, че не се излъгах за теб, Григори.
За първи път го наричаше на малко име.