Това са годините непосредствено след Освобождението. Първият том от „Записките“ излиза от печат през 1884 г., вторият – 1887, третият – 1892 (вече след смъртта на автора). До излизането на първия том Захари Стоянов е публикувал само известния си памфлет срещу княз Александър „Искендер бей“ (1882) и „ Левски – дяконът – черти от живота му“ (1883). Но между първия и втория том Захари Стоянов обнародва като отделни издания девет книги, които са и същината на неговото творческо дело. Тук не говорим за стотиците публикации – публицистични, полемични и литературно-критически материали, отпечатани в различни вестници и списания.

Защо е необходимо да разглеждаме тази епоха, а не най-напред епохата на самото въстание? Защото не е възможно да бъде задълбочено изследвано каквото и да било значително литературно произведение, безразлично на каква тематика е то, без да се анализира същината на епохата, на съвременността, в която е живял неговият автор. Това особено важи за творби като „Записките“ и за автор като Захари Стоянов, който изцяло е в своята съвременност, в самия център на събитията. Той пише главното си произведение, като се обръща с лице най-напред към своята съвременност, а след това към миналото и бъдещето. Такива са всички големи народни книги.

Каква е тази епоха и какво е мястото на Захари Стоянов в нея? Ние я познаваме от множеството истории, описания, спомени, анализи и най-вече от незабравимия „Принос“ на Димитър Благоев. Това е бурна и тревожна епоха. Нека си припомним само главните събития, които са станали през този сравнително кратък период от време: Санстефанския договор и разпокъсването на родината от Берлинския договор; учредителното събрание и създаването на конституция; пълномощията и борбата против тях; борбите около Съединението в Румелия; Сръбскобългарската война и първите победи на народната армия; преврата и контрапреврата; Стамболовата диктатура и борбата против нея. Тук не говорим за Кресненското въстание, за русенските разстрели и за още много други интересни събития с голямо, не само историческо, но и психологическо значение. Набираната векове наред енергия на народа през дните на робството сега сякаш се излива в неспирни борби, стълкновения, стихиен политически живот. Това са последните силни и може би предсмъртни тръпки на Възраждането в народния дух.

Ние знаем за класовото разслоение в младата държава и за ускореното първоначално натрупване на капитали; за развитието на капитализма, съпроводено с неговата настъпателна алчност; за създаването на първите партии и яростната борба между тях; за прогресивното обединяване на занаятчиите и селяните, изправени пред новата историческа действителност; за съперничествата на български терен между големите капиталистически държави; за стремежите към заграбване на властта от партиите, изразители на интересите на бившите чорбаджии и на дребните и средните собственици, и др. Но тук на този така бурен обществено-икономически фон се открояват още редица извънредно интересни процеси, не лесно видими на пръв поглед, които не са намерили или са намерили малко място както в научните исторически трудове, така и в литературните произведения. Но тъкмо те са важни за разбиране на атмосферата, в която са създадени „Записките“.

Нека се помъчим да проникнем в гънките на процесите, в духовния живот през тези първи години след Освобождението, за да видим какво става с отношенията между хората вътре в обществените групи, как влияят обществените борби върху човешките характери и какви са вътрешните импулси, които подпомагат изграждането на историческите събития. Защото в тази област наред с общите закономерности са важни и конкретните явления, твърде сложни със своята индивидуална специфика, които винаги са били прицел за будното око на писателя. Най-значителната морална покруса, която изживява нашият народ в ранните години от свободата, несъмнено е свързана с Берлинския договор, който идва като трагическо разтърсване след радостта от Санстефанския мирен договор. Това събитие се отразява върху психиката на целия наш народ. И когато изследваме епохата, не трябва да забравяме трагичната сянка на Берлинския договор, която ще тегне върху редица бъдни исторически събития. Свободата при нас дойде с голяма вяра, но веднага след това се яви мрачният лик на разочарованието.

Какви са най-интересните процеси от „вътрешно естество“, на които е необходимо да се спрем с оглед основната ни задача? Тук особено характерни са явленията, свързани както с бурното развитие на капитализма, така и с нахлуването на буржоазния начин на живот. Тези явления отначало се кристализират само в средите на бившите чорбаджии и по-едрата буржоазия, но започват да проникват и към средната буржоазия, към по-широките кръгове. Идването на свободата донася коренни промени в икономиката и заедно с това се открояват възможности за бързо забогатяване, придобиване на имоти и пр.

Известна е връзката, която съществува в буржоазната държава между властта и парите. Придобилите вече имоти и пари се стремят към властта. И обратно: добралите се до различните степени на властта се стремят към имоти и пари. Започват големите спекули с изоставените турски имоти, формирането на банки, индустриални предприятия, съперничествата между австрийски, руски, германски и други капитали. Изоставените турски имоти (по-късно някои от собствениците ще се върнат, за да си ги искат обратно) биват раздавани или продавани на ниски цени не само на бедните селяни (някъде селяните сами си ги вземат, дори хвърлят чоп при тяхното разпределение), но към тях се насочват множество спекуланти, всички онези хитреци, които винаги се явяват при значителните обществени промени. Но това все пак не са най-съществените финансови примамки. Предстоят големите строежи на железопътни линии, пътища, обществени сгради, експлоатация на мини, изграждане на индустриални предприятия и др.

Известни са борбите в това отношение не само на различните „капитали“, но и на съответните чужди държави, които „защитават интересите на своите поданици“. Явяват се едри гешефтари, като например някой си Хадженов, дошъл от Румъния, или пък Утин, дошъл от Русия. Последният е предлагал да основе банка, която да започне големите строежи в младата държава. По-късно второто консервативно правителство ще покани френския финансист Ховде да ръководи финансите на страната и само смяната на властта и Петко Каравелов ще предотвратят това. Не след дълго тук се намесват и местни предприятия. В Габрово например започват строежи на текстилни фабрики като тази на Иван Калпазанов. Нерядко и държавниците се стремят да използват своето положение за натрупване на печалби. (Генерал Рачо Петров например покъсно е участвал в построяването на железопътната линия Радомир – Кюстендил. )

Много от ръководните лица в партиите вземат дейно участие в този бурен икономически живот. Класовото разслоение все повече се задълбочава и намира израз в борбите на политическите партии. Консерваторите представляват интересите на едрата търговско-лихварска буржоазия, която в повечето случаи е свързана със западните капитали. Либералите защитават интересите на дребната и средната градска и селска буржоазия. Тези основни интереси очертават политическата платформа и политическите борби на двете главни партии през онова време. Либералите в случая са прогресивните и неслучайно съумяват да отбележат първите големи изборни успехи.

Те са, които създават Конституцията и сполучливо се борят срещу опитите на консерваторите да задържат и върнат назад общественото развитие. Но и либералната партия от своя гледна точка също ще се опитва да забави това развитие. Процесът на разслоението и сложността на политическия живот ще доведе по-късно до разпадането на самата либерална партия: на умерени, с водач Драган Цанков, която изразява интересите на средната буржоазия, и лява, с водач Петко Каравелов, която изразява интересите на дребните собственици. Неслучайно тъкмо някои от видните либерални водачи също дейно участват в различните търговски и финансови спекулации, особено след като се възкачат на някое от стъпалата по държавната йерархия.

Стремежът към пари и имоти води след себе си и стремеж към весел, приятен, „сладък“ живот. Ето защо от чужбина започват да идват различни певци, фокусници, циркаджии, музиканти, певачки, проститутки. (По сведения на Немирович-Данченко в Русе са били „внесени“ около 500 публични жени. ) С една дума, както винаги става в такива случаи, младата държава примамва алчността и към нея се устремяват ведно с чуждите капитали авантюристи, спекуланти, проститутки. . . Класовото разслоение започва да очертава и съответните обществени групи и социологически типове. Чужденците князе се стремят да формират основите на един местен хайлайф, „висше общество“ със затворени врати, където много трудно се прониква. И въпреки това към него се стремят най-изтъкнатите и амбициозни личности от по-нискостоящите обществени групи.

От какви хора е съставен този нашенски новороден хайлайф? От чужди дипломатически представители; от чужденци – капиталисти, авантюристи, спекуланти, които са дошли тук „на лов за щастие и чинове“; от българи, които са живели в чужбина далеч от рисковете на борбата, но са носели като украшение или титла прозвището „емигрант“; и ето че те сега се явяват в освободената родина със своите неизчерпаеми претенции. (Ние знаем, че още Бенковски е предвиждал появяването на такива хора – жадни за власт и печалба. )

Синовете и родствениците на чорбаджиите през времето на борбите са следвали в различни колежи, били са из големите европейски университети, някои от тях са придобили дипломи, други – не, но те си идват със съзнанието за своята „европейска култура“, за огромното си превъзходство над местните хора, с презрение към народа. Едни от тях се устремяват към „свободните професии“, които носят най-големи доходи, други – към високите места в държавната йерархия, а трети – към политическия и обществен живот. И така, още в първите години след Освобождението ние виждаме да се очертават все още не твърде ясните силуети на няколко социологически типове, които впоследствие ще играят роля в живота на младата държава.

В средите на хайлайфа със своите чужди езици, предимно френски, със своите „изтънчени европейски маниери“, със своята близост до трона се открояват образите на „аристократите по индукция“. В своя затворен кръг те се срещат в определени дни и в определени салони или клубове, изработват си специален ритуал, разгръщат малки клюки и вицове, любовни истории. Изписват си западни мебели, дори слуги по примера на монарха и започват да си съперничат в това отношение. Те жалят дълбоко, че Конституцията е отстранила благородническите титли. И затова са правени опити от консерваторите, особено в началните години от времето на Фердинанд, да се въведат такива. (Фердинанд не само не успява да създаде благороднически титан, но народът го принуждава, а и стремежът му да бъде „демократичен“, да се обръща към някои от по-възрастните свои служители и приближени министри с „народната титла“ „бай“.)

Започват и големите частни строежи, първите луксозни домове, които дълго ще красят столицата. Къщата на Димитър Греков например е струвала 100 хиляди франка. Започват пак по западен маниер и големите приеми, балове, вечеринки. И в това отношение най-богатите си съперничат. Някой си аферист Адженов например, близък на княз Александър, е дал първия голям частен прием, на който са присъствали над 150 човека. (За този прием пише Константин Иречек в своя „дневник“.) Особено „бляскави“ и богати са били баловете на княз Фердинанд. Амбициозният млад „владетел“ е държал и в това отношение да не отстъпва на другите европейски господари. Добри Ганчев в своите спомени е описал един такъв бал: „Имах щастието да присъствам на приема в двореца и на бала в „Славянска беседа“, дадени в чест на пармския дук. Какъв блясък, какво великолепие!“ („Спомени за княжеското време“ – изд. ОФ, 1973, стр. 74.) Султана Рачо Петрова в своите спомени също така точно и възторжено е описала редица приеми и балове на княз Фердинанд в двореца и вън от него, както и светския живот на новосформирания хайлайф. („Из моите спомени“, т. I, стр. 45, изд. „ Акация“, 1922.)

Такъв е бил животът на най-богатите и високопоставени в младата държава. Наред с тях са съществували и понискостоящи, но също така алчни за хубав живот и с амбицията да влязат в кръговете на хайлайфа. В този смисъл започват да се очертават образите на парвенютата. Това са синовете и дъщерите на новоизлюпени богаташи и властници, които имат средствата и възможностите, но все още не са в състояние да се отърсят от старата си „българска кожа“ и да навлекат европейското облекло. На тях им липсват чуждите езици, финесът, маниерите и затова трудно ги приемат във висшите кръгове и особено в дворцовите среди. Най-голяма и най-агресивна е групата на еснафите (в психологическия смисъл на думата), които „се вербуват“ от пластовете на средната и по-дребната буржоазия. Те са хитри, лукави, безскрупулни при преследване на целите си. Неочаквано бързо тези хора се научават да участват в политическите битки и да използват техните резултати. Майстори на подребните стопански афери, те отрано свикват да пренебрегват онова, което в миналото е било морал, съвест, чест, свързани със задругарската етика. Възкачени главно от средните стъпала в държавната йерархия, те очертават контурите на бюрократа с веселието на своята канцеларска власт, на демагога, кариериста, спекуланта.

Еснафщината започва своя настъпателен поход в нашия духовен живот. Не след дълго ще се очертае познатият образ на бай Ганьо. И така, наред с безскрупулността на политическите борби и финансовите среди, се явява и неизменната алчност за хубав и весел живот: комарът, увеселителните заведения, шантаните и пр. И не на последно място – напъните за модерност, което значи за бързо поевропейчване, и както най-често бива в такива случаи – за улавяне на онова, което е видимото, лесното, крещящото в европейския живот и мода.

Старовремската патриархална уютност трябва да отстъпи мястото си на жаждата за развлечения и на грижата за модерност. Пороците сближават хората много повече, отколкото добродетелите. Въз основа на общите сделки, политически приятелства и най-важното – въз основа на общите „слабости“, се създават и определени приятелски групи. Очертава се и новата формула, която ще живее десетилетия: „Услуга за услуга“, „Ти на мен днес ще помогнеш, утре пък аз на тебе ще помогна. . . “

Особено характерно ще стане това явление при големите държавни доставки. Явяват се на сцената и военните доставки, които години наред ще обогатяват редица висши командири. Първите, които ще се отличат в това отношение, ще бъдат известните генерали Рачо Петров и покъсно Михаил Савов. Тук е интересно да отбележим, че един от първите големи процеси срещу военни е свързан с името на майор Христо Попов – „войник до мозъка на костите“. Той бил верен на княз Александър и е главната сила при контрапреврата – „предан на своя служебен дълг и клетва“. По-късно тъкмо такива „войници до мозъка на костите“ и верни „на своя цар“ ще се окажат най-податливи за спекули при военните доставки.

Развратът от шантаните най-леко прониква във високопоставените кръгове и потрудно в средите на средната и дребната буржоазия, с векове възпитавана в здравия народен морал. Появяват се светските скандални истории, за които или само се шушука, или пък шумно избухват и пълнят дори страниците на вестниците. От първия вид е връзката между Фердинанд и Султана Рачо Петрова, а от втория – шумният развод на генерал Михаил Савов, обвинил своята съпруга, че е любовница на Стефан Стамболов. Маститият военачалник не се поколебава да разкрие тайните на брачното си легло пред цялата общественост. Развратът създава духовна грубост. Той винаги върви ръка за ръка с пиянството и жестокостта.

Идеалите от освободителните борби постепенно започват да бъдат пренебрегвани, а партийните платформи да служат за прикриване на личните цели. Оттогава датува у нас „висшето изкуство“ да се използват благородните принципи като маска за прикриване на пороците. Явява се нова порода млади хора – хладно-пресметливи, иронично-цинични, които хитро се усмихват, когато стане дума за идеали. Заражда се и образът на сноба – лакираният простак. Но не всички с еднакъв успех се добират до желаните степени на богатството и властта. Едни успяват повече, други помалко. Това дава възможност да разцъфтява завистта, онзи страшен косач, който и занапред ще се стреми да реже всяка глава у нас, издигнала се над общото равнище.

В народа ни през дните на робството се е развивало желанието за отмъщение, което е свързано с изостреното чувство за лична чест. Кърджалиите, черкезите и пр. , които са избивали най-юначните наши мъже и са безчестили най-хубавите наши жени, са принуждавали истински юначните българи да мъстят. И те са мъстели. Чувството за мъст, благородно и мъжествено, след Освобождението у висшите кръгове при буржоазията преминава в завист. Издигналият се повече бивш другар, съученик, съратник сякаш обижда честта на изостаналия. И той се чувства длъжен да му отмъсти. Започват да се явяват на сцената и съдебните процеси, взаимното даване под съд, едно явление, което ще стане характерно за българската буржоазна действителност. То ще разкрие възможност за обогатяването на множество хитри, амбициозни и безскрупулни адвокати – професия, която дълги години ще бъде сред най-доходните. Еснафството не се таи само в средите на дребната и средната буржоазия. То пропълзява, и то често с най-грубите си форми, и сред „висшето общество“, „благородния хайлайф“.

В западните държави старите благородници са държали много на честта. При буржоазното „благородничество“ и честта става средство за печалба. Особено ясно това проличава при раздаването на ордени. Всеки владетел, който уважава себе си, най-напред създава ордени, а после парични знаци. Ордените винаги са били белег на чест. Ордените обаче, които са получавали от Фердинанд нашите най-изтъкнати мъже, веднага са ги носили на сарафа, за да им каже колко струват. Нещо повече – обикновено явление е било да се изваждат скъпоценните камъни от ордените, да се продават или залагат и да се заменят с изкуствени.

Характерен в това отношение е случаят дори с една такава „европеизирана личност като Бурмов. Той, като член на една делегация, посетил руския цар и получил за спомен подарък – един брилянтен пръстен. Бурмов помолил веднага руския консул да му замени пръстена със съответната сума пари. Парите вече са най-желаните и при гоненето им нашите хора губят чувство не само за деликатност, благоприличие, но и за собствено достойнство. Както властолюбието, така и славолюбието у еснафа са свързани с пари и се измерват пак с пари. Търгуващата любов към родината прониква и в средите на военните. . .

И така още в първите години след Освобождението еснафщината (в широкия смисъл на думата) постепенно, но методично нахлува най-напред сред управляващите буржоазни среди. „Оптимизмът“ на Херценовия червей в сиренето започва да властва в нашата млада държава. Все още не е дошло времето за „оптимизма“ на Жидовата мишка в капана, на която не ѝ остава нищо друго, освен да изяде сиренето от примамката. Политиката бързо и енергично започва да се слива с личното обогатяване, с умението за нареждане в живота.

*Сборникът „Избрано“ съдържа едни от най-значимите произведения на акад. Ефрем Каранфилов, внимателно подбрани от неговия син проф. д-р Ефрем Ефремов. Новото издание на книгата излиза със стилно библиофилско оформление под логото на „Ентусиаст“.

Литературен критик, есеист, публицист, учен и академик на БАН, Ефрем Каранфилов оставя траен отпечатък в българското книжовно наследство. Неговото творчество разкрива отличителния му поглед върху различни социални и социалнопсихологически теми, както и върху целите и задачите на критиката.

Още ранните литературнокритически статии и очерци на Каранфилов открояват пристрастията му към националната история и народопсихологията. Той следи българския литературен живот и изтъква новаторски явления като лиризирането на прозата, разцвета на историческия роман и на документалните жанрове, както и променящия се възглед за героичното.

Ученият продължава и развива патриотичната линия в литературата и критиката у нас, а повлиян от френските хуманисти – творци и мислители, утвърждава значимостта на човешката памет и на изповедно-споменното начало в съвременната литература. Неслучайно отделни негови текстове са превеждани на различни езици, сред които английски, арабски, испански, италиански, китайски, немски, руски и френски.

Настоящото издание събира есета от книгите „Най-българското време“, посветена на епохата на Априлското въстание и новата държавност, „Как умираха героите“, в която е представен образът на смъртта в българския контекст, „Моят Иисус“, която тълкува идеята за нравствеността, човещината, хуманизма и обичта към Родината като път към Бога, и трилогията „Българи“, която се вглежда в характерите на няколко знаменити личности като Гоце Делчев, Яне Сандански и др.

Съставителят на сборника проф. д-р Ефрем Ефремов споделя, че това са произведения, които баща му много е обичал, а от друга страна – дават ясна представа за вижданията му като човек и творец.

Ефрем Спиров Каранфилов е роден на 27 ноември 1915 г. в Кюстендил. Завършва основното и гимназиалното си образование в родния си град. Тогава започва и литературната му дейност със списването на в. „Ученическа мисъл“. Там той помества преводи от френски и руски език. В периода 1933 – 1934 г. публикува и първите си авторски текстове – стихове – в сп. „Трезвеност“, сп. „Светлоструй“ и сп. „Българска реч“, както и в ученическия вестник „Струя“. През 1937 г. завършва Военното училище и 6 години по-късно постъпва в Юридическия факултет на Софийския университет, където учи право. По време на следването си остава на военна служба, зачислен към състава на Военното училище.

Каранфилов участва в последната фаза на Втората световна война, след което преподава военна администрация в ШЗО „Христо Ботев“ (гр. София) и редактира междувременно сп. „Народен командир“. От 1957 г. завежда отдел „Теория и критика“ в сп. „Пламък”, а в периода 1959–1960 г. е негов заместник главен редактор. През 1961 г. е старши научен сътрудник, след което придобива титлата „професор“ (1967) в Института за литература при БАН. От 1979 г. е член-кореспондент на БАН, а през 1989 г. получава званието „академик“. От 1966 до 1968 г. е директор на издателство „Български писател“, а по-късно става заместник-председател на Съюза на българските писатели. Работи като главен редактор на сп. „Пламък“ и на в. „Литературен фронт“, заместник-директор на Единния център за език и литература при БАН и директор на Института за литература. Негови приятели, с които си сътрудничи, са акад. Димитър Михалчев, Иван Хаджийски, Илия Бешков и Стоян Загорчинов. Влияние му оказва и Павел Шатев – близък на семейството. Умира на 23 март 1998 г.

Едни от най-забележителните му творби са трилогията „Българи“, книгите „Най-българското време“, „Как умираха героите“, „Моят Иисус“, „Сенки от миналото“ , „Творци“, „Съвременност и белетристика“, „Съвременност и литературни жанрове“, „За свободата“, „Под пагона – човекът“, „Писатели и мемоаристи“, „Герои и характери“ и др. Автор е на статиите „Военната история като основа на българската характерология“ и „Душата на младежа-тарикат“ и есетата „Социология на клюката“, „Мижитурката като психологически и обществен тип“ и „Лъжемижитурката“, публикувани в сп. „Философски преглед“. Отделни негови текстове са преведени на различни езици, сред които английски, арабски, испански, италиански, китайски, немски, руски, френски, румънски, украински и чешки.

Каранфилов е носител на пет отличия на Съюза на българските писатели, голямата награда за цялостно творчество на името на Елин Пелин, Вазова награда за литература, Димитровска награда и др. Почетен гражданин е на Кюстендил.