В младите си години, когато много момчета възмъжаваха, и той носеше барета. Сигнал, че има кауза. Беше преминал през в.”Народна младеж” и БТА. И постепенно превземаше Националната телевизия отвътре. Понякога се луташе в търсене на себе си, но не задълго. Такъв го помня.

После се срещахме по прахоляците и кръстопътищата на историята: аз репортерствах за “Поглед”, Иван – за телевизията. Виетнам и Кампучия през 1979; многократно в Ливан и Сирия през 1980-1983; в Алжир, когато ООП и Парламентът на палестинците в изгнание решаваше кога да обяви независимостта на държавата си; после по други ветровити места, а от време на време и в “Панорамното” му студио на “Сан Стефано”, откъдето Иван се опитваше да дава възможно най-панорамната картина на България и на света. В повечето случаи това му се удаваше. Освен кауза, Иван обичаше професията си, беше талантлив и имаше мъжко сърце.

Каузата му беше Палестина и палестинците, еманацията й – осиновяването на момчето сираче Ахмед и благодарение на Иван превръщането му в лекар. Често го виждах в кабинета на д-р Кирил Игнатов, тогава шеф на Българския Червен кръст, където Иван пледираше за повече хуманитарна помощ за палестинците или ходатайстваше за българско гражданство за осиновения си Ахмед…

Талантът му го дърпаше навсякъде, където Иван можеше да предложи на зрителите си своите социално-рентгенови очи. Така Иван успя да покаже кампучийската кървава баня през 1979, когато Виетнам изрита от Пном Пен “червените кхмери” на сатрапите Пол Пот и Йенг Сари. Тогава Иван направи прочутия си документален филм “Къде сте, доктор Терпи” и обра всички възможни награди за журналист на годината, а два американски университета закупиха филма, за да изучават студентите им телевизионна драматургия…

В онези времена на недоузрелия социализъм, както се шегуваше Веселин Йосифов, сам голям почитател на Гарелов, Иван някак си успяваше да каже повече неща от екрана, отколкото постната традиция и практика на епохата обикновено предлагаха. Това се удаваше и на още няколко негови колеги, всички знаем кои бяха те. И така, както Тома Томов направи далечна Америка по-разбираема за нас тогава, така Иван успя да направи същото с уж близка на километри до нас Гърция.

Иван доведе в домовете ни Мелина Меркури и Микис Теодоракис,

духа на Зорба, характера на гърците и тяхната политическа култура. Заедно с покойния Вечеслав Тунев, кореспондент на БТА в Атина, те ни запознаваха с вълшебните поети Одисеас Елитис и Рита Буми-Папа. Те построиха гигантски мост между нас и гърците, векове наред преди това разделени от недоверие и подозрения… Мостове, каквито днес нямаме с Белград, Скопие и дори с Букурещ…

По този мост по-късно хиляди позамогнали се българи “окупираха” с любовта си Халкидики и озвучиха с гърмежи и фойерверки нашето ЕС-комшийство.

Доведе Иван и личната драма на голямата Ориана Фалачи, чиято голяма Любов на живота Алекос (Александрос) Панагулис беше взел дъха и сърцето й. За Панагулис Ориана написа “Un Uomo” и взе престижната италианска литературна награда “Виареджо”.
Панагулис беше смел мъж, поет, журналист и бунтар срещу гръцката хунта, която не му прости и му прати един тежък камион да го прегази на самотно шосе. Мисля, че беше на 1 май 1976.

Ориана Фалачи, която тогава живееше с Алекос, успя да натовари на един самолет архива му и избяга в Ню Йорк. Разказвам този епизод, защото Иван Гарелов го разказа на нас, шепа младоци, в салона на СБЖ една мартенска сутрин на 1977. Току-що се беше върнал от Гърция.

Иван носеше славата си с достойнство и скромност. Понасяше мълчаливо критиките за някои епизоди от живота си… Малко ангели имаше тогава по върховете.

Но той има куража да се извини на българските турци за наивно-пропагандните си репортажи от южната ни граница по време на “Възродителния процес”, когато хиляди нещастни хорица напускаха България с денкове и стари куфари на “Ладите” и каручките си. Тъжна песен пееха колелетата на тези каручки.

А в най-мътните години на прехода след 1989

неговата “Панорама” беше често вентилът,

който изпускаше пАрата от уморената и изхабена партокация и новите набързо скалъпени партийни “брички”. Иван я водеше вещо, спокойно, очите му вдъхваха респект и доверие както сред гостите в студиото, така и сред повечето зрители. Останалото казваха мустаците му!

Бонвиван с изискан гастрономически стил; отворен за всички, но и с остър като скалпел език, когато се налагаше; той ще липсва много на нашата политическа и журналистическа трапеза.

На моменти Иван изглеждаше като българския Уолтър Кронкайт. Успокояващ лутащата се нация и безпътната ни държава. Отиде си по-рано, отколкото трябваше. Журналистиката, а и не само тя, осиротя.

Роден през 1943 в Царство България Иван се пресели в Небесното Царство.