Диалогът е основен антропологичен белег на човечеството. То е изградено на основата на диалога. Без диалог то е невъзможно.
Диалогът е в основата на философията на Мартин Бубер. Подзаглавието на неговия най-популярен труд „Аз и Ти“ е „Философията на диалога“.
На него се спира отец Александър Шмеман в есето „Законът на братството“ от новата книга „Да бъдем тук“ на издателство „Омофор“. Смятам да пиша отделно за неговите беседи, четени по радио „Свобода“, но това ще стане, когато прочета целия сборник, а сега искам да се фокусирам само върху есето, посветено на големия съвременен философ Мартин Бубер. Кратката биографична справка за него гласи, че е роден през 1878 г. във Виена в еврейско семейство, следва философия във Виена, Лайпциг и Цюрих, става активист на ционисткото движение, прави нов превод на Стария Завет на немски език, през 1938 г. емигрира в Палестина, в периода 1960–1962 г. е президент на Академията на науките на Израел, умира в Йерусалим на 87-годишна възраст.
Чрез своя сбит и точен език отец Шмеман предава същността на неговата философия: има два вида отношения – „Аз – Ти“ и „Аз – То“. Първия вид са отношенията между две личности, вторият тип – между личността и света, между личността и вещите. Животът на отделната личност става толкова по-богат и нюансиран, колкото повече отношенията от втория вид се изместват към отношенията от първия вид. „Истинският живот на човека започва тогава, когато той встъпва в живо и лично взаимоотношение със света. Докато светът и другият човек за нас са само „той“ или „то“, аз оставам сам. Само в истинската среща се преодолява и разрушава основната самотност на човека и той получава живот като общуване и диалог. „Ти“ ми отваря достъп до истинската същност на другия, а също така на него, на този „Ти“ се разкрива моята истинска същност, моя вътрешен свят, и може действително да се каже, че аз живея в другия, а той в мен. И това взаимно проникване на отделните същности е истинската и жива среща на единия с другия и представлява чудото на човешкия живот, чудо, в което човек става истински и докрай човек.“
Това ме впечатли, защото е съвсем близо до евхаристийното ни общуване в църквата и изобщо до литургичното разбиране за света, въпреки че Бубер не е християнин. На това акцентира и отец Александър: „Тази основна интуиция на живота като среща и общуване Бубер прилага на първо място към религията. За него Бог е вечното „Ти“ като Този, Който никога не може да бъде разбран или срещнат в отношението „Аз – то“ или „Аз – това“.
Един от основните принципи на Бубер е, че когато връзката на човек с човек не е в съгласие с Божественото слово, това слово не се изпълнява. В трудовете си той изразява своята увереност, че хората трябва да основават живота си на този принцип и че междуличностната среща, като център на човешкото съществуване, носи надеждата за един по-добър свят.
Но от думите на отец Шмеман изведнъж в съзнанието ми изникна споменът за един документален филм, който съм гледала отдавна, но никога не мога да забравя. Филмът проследява трагичната съдба на едно малко момче след разпадането на Съветския съюз. Неговата злощастна съдба имат сигурно хиляди други деца от онази недалечна преломна епоха.
Момчето живее в един военен град, каквито имаше много в огромната комунистическа империя. Тези градове бяха от затворен тип и жителите им бяха само семейства на служители в армията. Битовите условия в тях бяха добри, жилищата бяха големи и добре обзаведени, с централно отопление, имаше училища, детски градини, болници, магазини. След разпадането на империята армията се съкращава, а без нея в тези градове няма никаква възможност за препитание и те започват да се обезлюдяват. Всеки, който има възможност, ги напуска и си търси прехраната, където намери. Разпадат се и много семейства.
В тези условия момчето остава без родители – самò в голям, обзаведен апартамент, но без прехрана и без отопление. То започва да приютява в дома си бездомни кучета, които го топлят през зимата. Общува единствено с тях и постепенно започва да живее като тях. Знае само няколко думи, с които си проси хляб от малкото останали несретни обитатели на опустелия град.
Международна хуманитарна организация се заема да помогне на детето. Настаняват го в приют, обличат го, хранят го и започват да го социализират, като го учат да общува и да говори. С тази дейност се заемат най-добрите специалисти – психолози, педагози, дефектолози. Многогодишните усилия на всички тях завършват безуспешно. В периода на израстване детето е общувало само с кучета и този период не може да бъде компенсиран в по-късна възраст по никакъв начин. Успява да усвои едва няколко думи, които не може да се научи да свързва в изречение. Не придобива и никаква способност за общуване. Остава му единствено да изживее живота си както е живяло в кучешката глутница.
Трагичната съдба на момчето ни казва същото, което пише и философът Бубер. Ние се изграждаме като личности единствено чрез общуване. От средата, с която общуваме, зависи какви хора ставаме. Това обяснява и етническите различия между хората от различните нации, а също така и между хората от различните исторически епохи.
Освен общуването помежду ни от съществено значение за нашето оформяне като личности е и общуването ни с нашия Творец. Трансцендентното общуване издига човека над нивото на битовите потребности. Затова за Бубер общуването с Бога е толкова важно, колкото и общуването помежду ни. На това акцентира и Шмеман, като казва, че „Бог не е „обект“ на нашата мисъл. Той дори не е онзи „Абсолют“, който философията понякога поставя за първопричина на всичко съществуващо. Бог, както пише Бубер, е онова Същество, Което срещам непосредствено, но Той също така е и Този, Който не може да бъде определен, а само срещнат“.
Отец Александър Шмеман изнася своята беседа по радио „Свобода“ през 1965 г., след смъртта на Мартин Бубер. Можем да си представим с какъв интерес е слушана тя по забранената радиостанция през онази епоха, скована от „метафизическата скука“ на господстващата марксическа идеология. „Философията на диалога“ остава все така ценна, защото тя „никога няма да разбере, никога няма да признае, че срещата, която се случва всеки път, когато човек гледа в очите другия човек, онова тайнствено, необяснимо от никаква наука превръщане на „то“ и „това“ в „Ти“ – превръщане, в което се съдържа нашият истински живот с неговите щастие, радост, любов, вдъхновение – е не по-малко важна от научната картина на света“.
В книгата си Бубер прави следното обобщение: „Болестта на нашата епоха не прилича на никоя от болестите, които са преболедували предишните епохи и в същото време е взаимосвързана с всички тях“.
А в послеслова, писан 40 години по-късно, казва: „Съществуването на взаимност между Бога и човека е недоказуемо, както е недоказуемо и съществуването на Бога. Този, който все пак се осмели да говори за това, възвещава свидетелство и призовава свидетелството на този, към когото се обръща“.