Разказът „Една тиха звезда“ е включен в сборника „Лилит и други разкази“ (1981) и отразява интереса на Примо Леви към възможностите за свързване на физиката и метафизиката.
Един от най-забележителните италиански писатели на XX в., днес Примо Леви (1919–1987) е познат на читателите най-вече с разтърсващите си спомени за преживяванията си в концентрационния лагер Аушвиц, залегнали в основата на автобиографичните романи „Нима това е човек“ и „Примирието“ (1947, 1963; бълг. изд. 1995), както и с изключителната по своята проницателност философска рефлексия върху травматичния опит на Холокоста в книгата „Потъналите и спасените“ (1986, бълг. изд. 2020). Химик по образование, на което до голяма степен дължи и оцеляването си в Аушвиц, където е принуден да работи в прилежащите към огромния лагерен комплекс заводи, Примо Леви е автор и на многократно преиздавания и радващ се на широка популярност сборник с документално-художествени разкази „Периодичната система“ (1975, бълг. изд. 2016), в който всеки разказ носи името на химичен елемент и се опитва да покаже необикновеното преплитане на химичните връзки и връзките между човешките същества и историята, в която те живеят и създават, а чрез това и преплитането на световете на науката и литературата.
Представеният тук разказ „Една тиха звезда“ е включен в сборника „Лилит и други разкази“ (1981) и също отразява интереса на Леви към възможностите за свързване на физиката и метафизиката, на строгото научно познание за заобикалящата реалност и дълбинното, екзистенциално преживяване на тази реалност от страна на човека, което неизменно го изправя пред въпросите за границите на познанието, за статута на непознаваемото и за способността (или неспособността) на езика да отвори към него път. Изправя го, в последна сметка, все така пред въпроса какво означава да бъдеш човек – този път ситуиран на различна плоскост от тази, в която го намираме в „Нима това е човек“, но не без връзка с нея – един въпрос, който се разкрива като самата сърцевина на човешкото битие, което има себе си само и единствено доколкото може да се пита за самото себе си и за своите собствени граници, т.е. доколкото е способно смело и неотстъпчиво да поддържа себе си като един отворен въпрос, във формата на едно неунищожимо желание за знание и за самопознание пред лицето на онова вечно безмълвие на безкрайните космически простори, което иначе не спира да ужасява човека, както напомня за това Паскал в своите Мисли.
Защото онова, което прави човека човек изглежда са не толкова отговорите, които могат да се дадат за една или друга негова черта, способност или предразположеност, за едно или друго негово местообитание в света, както и за измеренията на самия свят, който го заобикаля, колкото самите въпроси, чрез които човекът непрестанно си проправя своя – човешки – път както по посока на този свят, така и по посока на самия себе си. Затова и във всички пориви на своя дух, успели да му разкрият немалко от тайните както на квантовия свят, така и на света на звездите и галактиките, човекът си остава едно същество на въпроса – същество, чието присъствие се познава именно по това, че самото му явяване е свързано с едновременното произвеждане на една откритост, в която тепърва нещо подлежи на проявяване, опознаване и решаване. Тази откритост, в която човекът съществува по своята крайна, човешка мяра във формата си на въпрос, е и откритостта, в която за човека е възможно да има нещо като смисъл, разбиране или истина – и то не във вида на безлични твърдения с претенция за общовалидност и обективност, с които се характеризират научния и научнопопулярния дискурс, а като истина и познание, които човекът може да открие като факти на неговото собствено битие и които той открива не в учебниците или в подкастите, а в полето на самото това битие, като условие на историята на това битие, сред въпросите, които правят това битие.
Това е собствено човешкото място в космоса – мястото, в което, ако припомним казаното от Хана Аренд, животът се дава на човека на тази земя като „човешки живот“, единствен и неповторим по рода си, който едновременно свързва човека с всичко заобикалящо го и заедно с това го отделя от него. Този живот е маркиран от постоянното присъствие в него на крайността, уязвимостта и нестабилността. Във въпроса – във въпроса за живота на звездите – човекът изглежда едновременно присъства и като силата, която твори и носи със себе си познанието на света, и като онази слабост, която пречупва това познание и го закотвя завинаги към неговия твърде човешки корен на земята. Земя, от която човекът, дори и когато той напусне нейните предели и се устреми към открития космос, никога не може да се освободи. Неговото освобождаване от земята би било равнозначно в този смисъл на преставането му да бъде човек и преминаването му в друга екзистенциална форма на битие.
Да се каже, че човекът е същество на въпросите, означава да се каже и че той е същество на желанието – desiderium – което именно показва състоянието, в което звездите са се скрили и вече ги няма на небето (de-sidera), заедно с копнежа на човека да си обясни тази загадъчна липса, а по някакъв начин и да я запълни. Много са средствата, чрез които това запълване може да се случи, но първото сред тях са, разбира се, думите. Думите, които са едновременно въпрос и отговор, апел и ответ, и които, както е добре известно, са основа не само на литературата, но също и на живота.
Валентин Калинов
*
Една тиха звезда
Някога отдавна, на място много далеч във вселената от нас, живеела една тиха звезда, която се движела тихо из дебрите на бездната, заобиколена от гъмжило тихи планети, за които нищо не можем да съобщим. Тази звезда била много голяма, много гореща, а теглото ѝ било огромно – и ето оттук започват нашите трудности да разкажем нещо за нея. Написахме: „много далеч“, „голяма“, „гореща“, „огромно“. Австралия е много далеч, слонът е голям, а къщата е още по-голяма, тази сутрин си взех гореща вана, Еверест е огромен. Ясно е, че нещо в нашия речник не работи.
Ако този разказ наистина трябва да бъде написан, то трябва да имаме смелостта да премахнем всички прилагателни, насочени към това да предизвикват удивление: те ще постигнат обратния ефект, а именно – обедняване на повествованието. Когато трябва да обсъжда звездите, нашият език е неадекватен и изглежда смешен, досущ като някой, който е тръгнал да оре земята с перо – този език е роден заедно с нас, пригоден е да описва обекти, които са големи или трайни горе-долу толкова, колкото сме и ние, той има нашите измерения, той е човешки. Не отива отвъд онова, което ни казват сетивата ни – допреди двеста-триста година малък бил кърлежът, причинител на крастата; не е имало нищо по-малко от него, нито, в резултат на това, прилагателно, което да го опише; големи, дори еднакво големи пък били морето и небето, а горещ бил огънят. Едва през 1700 г. била почувствана нуждата да се въведе във всекидневния език термин, чрез който да се броят „много“-числени обекти и без кой знае какво въображение бил изкован терминът „милион“. Малко по-късно, с още по-малко въображение, бил изкован и „трилион“, без изобщо да се положи грижа да се определи точно значението му, така че днес той има различна стойност в различните страни.
Дори и със суперлативите няма да стигнем много по-далеч: с колко пъти една много висока кула е по-висока от една висока кула? Не можем да се надяваме на помощ и от замаскирани суперлативи като „необятен, колосален, необикновен“: за да разкажем нещата, които тук искаме да разкажем, тези прилагателни са отчайващо негодни, защото звездата, от която тръгнахме е била десет пъти по-голяма от нашето Слънце, а Слънцето е „много“ пъти по-голямо и по-тежко от нашата Земя, чийто размер до такава степен превъзхожда нашия собствен, че можем да си го представим само с извънредно усилие на въображението. Съществува наистина езикът на числата, елегантен и строен, азбуката на степените на десет: това обаче не би било разказване в смисъла, в който тази история иска да разкаже себе си, т.е. като приказка, която отеква в нас и в която всеки съзира далечни първообрази на себе си и на човешкия род.
Тази тиха звезда не трябвало да бъде толкова тиха. Може би била твърде голяма: в онзи далечен изначален акт, в който всичко било създадено, на нея ѝ се паднало твърде тежко наследство. Или пък в сърцето си носела някаква нестабилност или инфекция, както се случва на някои от нас. За звездите е обичайно да изгарят безшумно водорода, от който са направени, отдавайки разточително енергията си на нищото чак докато не се смалят до достойния минимум и не приключат кариерата си като скромни бели джуджета. Въпросната звезда обаче, след като били изминали няколко милиарда години от раждането ѝ и запасите ѝ взели да привършват, не била доволна от съдбата си и станала неспокойна – и то толкова, че безпокойството ѝ станало видимо дори и за нас, които сме „много“ далеч от нея, ограничени от нашия „много“ кратък живот.
Арабските и китайските астрономи били наясно с това безпокойство. Европейците – не. Европейците от онова време, което било сурово време, били до такава степен убедени, че звездното небе е неподвижно и че то дори е парадигмата и царството на неподвижността, че смятали за безсмислено и кощунствено да следят за промените, които се случвали на него: не можело да има такива и такива нямало, по дефиниция. Ала един усърден арабски наблюдател, въоръжен единствено със зоркия си поглед, с търпение, със смирение и с любов към познанието на творенията на своя Бог, осъзнал, че звездата, към която се бил привързал, не била неподвижна. Бил я наблюдавал в продължение на тридесет години и забелязал, че тя се колебае между 4-та и 6-та от шестте звездни величини, определени преди много векове от един грък, който бил също толкова усърден като него и който също като него смятал, че наблюдаването на звездите е път, който води надалеч. Арабинът я чувствал малко като своя собствена: искал да ѝ придаде своя отпечатък и в записките си я нарекъл Ал-Лудра, което на неговия език означавало „Капризната“. Ал-Лудра била колеблива, но без да следва някаква закономерност – не като махало, а по-скоро като човек, който се чуди объркан кое от две неща да избере. Завършвала цикъла си ту за една година, ту за две, ту за пет, а в затъмненията си невинаги се спирала на шестата величина, която е последната, все още видима с просто око, и понякога изчезвала напълно. Търпеливият арабин преброил седем нейни цикъла преди да умре: животът му бил дълъг, но човешкият живот винаги е нищожно кратък в сравнение с живота на една звезда, дори и ако с поведението си тя буди подозрения за своята вечност. След смъртта на арабина Ал-Лудра, макар че вече си имала име, не предизвиквала особен интерес, защото променливите като нея звезди били много, а и защото от 1750 г. нататък била сведена до петънце, което едва се виждало с най-добрите телескопи от онова време. През 1950 г. обаче (а съобщението за това едва сега достига до нас) болестта, която трябва да я е разяждала отвътре, достигнала критична точка, и тук, за втори път, и нашият разказ изпада в криза – сега вече не прилагателните, а самите факти са тези, които се провалят. Все още не знаем много неща за конвулсивната смърт и възкресение на звездите: знаем обаче, че не толкова рядко нещо в атомния механизъм на звездното ядро излиза от строя и че тогава звездата избухва, а това става не за милиони и милиарди години, а в рамките на часове и минути; знаем, че тези събития са най-катастрофалните от всички, които небето днес приютява, но разбираме, и то приблизително, само как те се случват, но не и защо. Нека се задоволим с това как.
Наблюдателят, който за свое нещастие би се озовал на 19 октомври през онази година, в 10 часа наше време, на една от безмълвните планети на Ал-Лудра, щял да види „докъдето му стига погледът“, както обичайно се казва, как неговото животохранително слънце се издува, и то не малко, а „много“, след което не би останал задълго свидетел на това зрелище. В рамките на четвърт час той щял да бъде принуден напразно да търси подслон срещу непоносимата жега – и ние можем да сме сигурни в това, независимо от предположенията ни за размерите и формата на този наблюдател, тъй като и той, също като нас, би бил изграден от молекули и атоми – така че за половин час свидетелството му, както и това на всичките му сънародници, щяло да приключи. Ето защо, за да завършим нашия разказ, трябва да се опрем на друго свидетелство – това на нашите земни инструменти, до които събитието достигна във вид, „твърде“ отслабен спрямо присъщия му ужас, а освен това беше и забавено от дългото пътуване през бездната на светлината, която ни донесе вестта за него. След час моретата и ледовете (ако имало такива) на тази вече не безмълвна планета са започнали да кипят, след три часа – всички скали на нея са се стопили, а планините ѝ са рухнали в долините под формата на лава. След десет часа цялата планета се е изпарила, ведно с всичките изящни и фини произведения, които обединените усилия на случайността и необходимостта, чрез безброй проби и грешки, може би са създали на нея, и заедно с всички поети и мъдреци, които навярно зорко са наблюдавали онова небе и са се питали какво e значението на всички светлинки по него, без да могат да намерят отговор. Това бил отговорът.
След едно от нашите денонощия повърхността на звездата е достигнала орбитата на най-отдалечените ѝ планети и е навлязла в небето им, разпръсквайки във всички посоки, заедно с отломките от своето спокойствие, прилив на енергия и предавайки новината за катастрофата.
Рамон Ескохидо беше на тридесет и четири години, баща на две очарователни дечица. Със съпругата си беше в сложни и напрегнати отношения: той беше перуанец, тя – от австрийски произход, той – саможив, скромен и ленив, тя – амбициозна и жадуваща за социален живот. За какъв социален живот обаче можеш да мечтаеш, когато живееш в обсерватория на 2900 метра надморска височина, на един час полет от най-близкия град и на четири километра от индианско селище, което е потънало в прахоляк през лятото и в лед през зимата? Всеки следващ ден Юдит ту обичаше, ту мразеше съпруга си, а понякога даже и в един и същи момент. Мразеше мъдростта му и колекцията му от раковини, обичаше бащата на децата си и мъжа, когото намираше всяка сутрин под завивките.
Бяха постигнали крехко съгласие относно пътуванията за уикенда. Беше петък вечер и се приготвяха с радостна глъчка за екскурзията на следващия ден. Юдит и децата се занимаваха с провизиите, а Рамон се качи до обсерваторията, за да подготви фотографските плаки за през нощта. На сутринта с мъка се освободи от децата, които го засипваха с весели въпроси: колко далеч е езерото? Дали ще е още замръзнало? Спомня ли си гумената лодка? Влезе в тъмната стаичка, за да прояви плаката – изсуши я и я постави в апарата до другата, която беше направил седмица по-рано. Разгледа двете под микроскопа – добре, бяха идентични, можеше да тръгне спокоен. После обаче се усъмни, вгледа се по-внимателно и осъзна, че имаше нещо ново – не нещо голямо, а едва забележима точица, която обаче отсъстваше от старата плака. Когато нещо такова се появи, в деветдесет и девет от сто случая става дума за прашинка (никога не можеш да работиш достатъчно чисто) или за микроскопичен дефект в емулсията. Съществува обаче и нищожната вероятност това да е Нова и тогава трябва да се напише доклад, който да се подложи на проверка. Сбогом, пътуване: трябваше да повтори наново снимката в следващите две нощи. Какво щеше да каже на Юдит и момчетата?
Превод от италиански Валентин Калинов
Примо Леви (1919–1987) е химик, писател, мислител и един от най-превежданите италиански автори. Роден е в Торино, завършва с отличие химия в родния си град през 1941 г., а на следващата година започва работа в швейцарска фармацевтична фирма със седалище в Милано. На 8 септември 1943 г. постъпва в партизански отряд – заловен е два месеца по-късно и е изпратен първо в концентрационния лагер Карпи-Фосоли, сетне в Аушвиц. Остава жив като по чудо и е освободен от Червената армия в началото на 1945 г., след което предприема деветмесечен поход обратно към дома си през Полша, СССР, Румъния, Унгария и Австрия. Примо Леви пише своята най-известна книга „Нима това е човек“ през 1946 г. и в нея разказва за преживяното в Аушвиц. През 1963 г. излизат спомените му за сложното придвижване от Полша до Италия след напускането на Аушвиц, „Примирието“. Следват сборниците с разкази „Естествени истории“ (1966) и „Формална грешка“ (1971), книгата „Периодичната система“ (1975), сборникът „Ключът звезда“ (1978), романът „Ако не сега, кога?“(1982) и др. Умира на 11 април 1987 г. в дома си на Корсо Ре Умберто 75, където е роден. Някои от изследователите говорят за самоубийство, свързвайки събитието с лагерното изживяване, а други смятат, че става дума за нещастен случай. Писателят нобелист Ели Визел, също бивш лагерник, заявява: „Примо Леви загина в Аушвиц четиресет години по-късно“.
Примо Леви