Фентъзи
Случва ми се понякога, когато чуя думи от Св. Писание, които знам добре (и които, тъкмо защото знам и съм чувал безброй пъти, обикновено минават покрай ушите ми), внезапно да ме накарат да се замисля и даже да им се учудя.
Точно това преди няколко недели ми се случи, когато преди Малкия вход на литургията чух думите от „блаженствата“: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“ (Мат. 5:5). Как така „ще наследят земята“ – мина изведнъж през ума ми – та нали „небе и земя ще премине“ (Мат. 24:35), нали друго, а не „земно“ наследство е обещано на верните; нали „като дреха ще овехтеят (и небето и земята – б. м.) и като наметало Ти ще ги промениш“ (Пс. 101:27)? Коя земя ще наследят кротките? И кои ще са тия „кротки“, на които се обещава тъкмо… земята?
Разбира се, както често се случва, след литургията забравих за това неочаквано споходило ме недоумение. Следобед излязох в градинката пред нас – летният ден бе слънчев, но и блажено прохладен и седнах на пейка под надвисналите клони на онова старо, много старо дърво, под което, дадох си сметка, сядах вече от 68 години – откакто сиреч съм се родил и живея тук. Огромният му възлест ствол и сега се издигаше зад гърба ми, но този следобед аз неочаквано изпитах чувството, че почти осезателно го… усещам. Да, усещах неговото мълчаливо-непоклатно, спокойно, строго и – странно – живо, този следобед сякаш наистина живо стоене. Толкова даже живо, че в следващия миг стреснат го усетих като застанало досами мен гигантско… присъствие. То наистина не правеше нищо друго освен да присъства, но от това негово присъствие зад мен сега – почувствах го – се излъчваше власт и тази власт абсолютно беззвучно, но и без всякакво съмнение ми нареждаше нещо. Нареждаше ми – да вдигна очи през клоните му и да започна да виждам. Да виждам с внезапно поразителна, поразителна яснота дълбокото и кротко усмихнато в този час небе, блажено пълзящите по него облаци – добродушно (да, именно добродушно) бели и тук-там, като на игра малко по-тъмни… Да виждам – нареждаше ми присъствието – как по алеята тичат децата: напред и назад, без да разбират защо напред, а после назад – просто защото е ново да тичаш, да си размахваш ръчичките, да заставаш предизвикателно усмихнато пред момченцата (момиченцата), да усещаш тези странни – като теб, но не точно като теб същества – момиченцата (момченцата). Да е чудно, чудно и затова – весело, без да разбираш от какво, и да надаваш викове…
Нареждаше ми след това пак да вдигна очи към тези – да, наистина шеговито, за секунди закриващи слънцето облаци, за да го покажат буквално след миг отново и да видя, да видя: колко мънички, защото са се зареяли високо, много високо, досами перестите ръкави на облаците, са тия птички. Да си дам сметка, че те летят защото… какво друго могат да правят освен да усещат въздуха горе – нали за това и са се излюпили и оперили, за да се носят в него и да го усещат, да го усещат…
Виж сега – почти чух да ми казва присъствието – виж този почти шеговито намусил се горе облак. Виж как се надвесва над тичащите насам-натам деца, как намигва на шумотевицата им и ето – заръсва капки, които усещаш и ти: нарядко, хей сега ще спрат, но… изведнъж едри, по-едри – ха-ха-ха, нà ви сега. Виж как майките се разтичват: „под дървото, под дървото, деца, хайде бързо!“ Виж как личицата им блестят от влагата, а очите им гледат ококорено и учудено и ето – пак: ха-ха-ха, толкова беше! Намусеният облак се протяга, пак става бял, спира да ръси, открива слънцето и… си заминава. Блясъкът се връща: това беше само малка лятна шега!
… Да, аз наистина чувах присъствието зад себе си да ми говори това и виждах – като за първи път виждах онова, което то ми сочеше. Виждах го и ето: в следващия момент изведнъж изпитах такава дълбока, благодарна, утешна радост от всичко, че… не можах да се сдържа и заплаках. Заплаках и през сълзите в мен започнаха да се раждат (да – именно да се раждат) думи: „О, Господи! – казваха те – Твоят подарък, светът Ти всеки ден, от самото начало е тук, навсякъде покрай мен, но този следобед аз така явствено усещам как ми го даваш, как ми го поднасяш, как си се надвесил над мен, без и за миг да си се отдръпвал от оня първи ден, в който съм се намерил в тялото си! Какво е, какво е това, Господи?“
„Това е – чух да ми отвръща присъствието – което от 68 години вече се извършва за теб, почти като с жеста на хей онази жена там, на съседната пейка, която, нали видя – току-що закачи на китката на едва проходилото момиченце някаква гривничка и то дълго и изучаващо-захласнато продължава да я гледа и в този миг.“
„Сега обаче, ела в себе си и ме чуй внимателно – с внезапно много по-властен тон чух (чух?) да ми заговаря присъствието – Току-що ти буквално се разплака от благодарност за този подарък – за света, за неговия детски дискант, за неговото добродушно-грамадно, басово небе, за неговите шеговито усмихващи се тенорови облаци, за неговия блажено-прохладен въздух, за неговото чудно, чудно „всичко заедно“. Само че – нека ти кажа – ти изпита тази благодарна радост и видя всичко това сега, защото аз те накарах да си го спомниш, да се върнеш към него, да го почувстваш живо, каквото то е в този момент комай само у тези тичащи и размахващи ръчички, без да разбират защо са деца. Дай си сметка обаче, че ти всъщност отдавна нямаш тази радост жива в себе си. Нямат я, забравили са я (или, добре – почти са я забравили) и всички онези пораснали вече хора, с които живееш на тази земя, взрени в предстоящото, в непосредствено и отдалечено предстоящото, облегнати на натрупалото се в тях минало. Знаеш ли, прочее, с какво мога да ви сравня вас всичките? Със същества, на които баща им, в самата зора на техния живот е подарил играчка, която тогава е била така чудна, така невероятно чудна, че те са я стиснали в ръцете си, заспивали са и са се събуждали с нея, пиели са я с жаден поглед, усещали са я, имали са я всецяло, завинаги и… после бавно и постепенно, „пораствайки“, както се изразявате, са я забравили, захвърлили са я в ъгъла на душите си, престанали са да ѝ обръщат внимание, „разбрали са“, че тя е „материя“ – просто някаква торба от плюш. И поради това вече са я изгубили, вече я нямат. Кой, ще те попитам, би могъл да я придобие отново вместо тях, кой би могъл да я наследи като чудото, което тя бе и (всъщност) е? Да, само тяхното, новото дете, което в някоя от сутрините си я съзре в ъгъла и… я грабне, стисне я отново в ръцете си, види, че тя е чудо. То, следващото дете (и докато остава дете) значи ще наследи земята, която всички вие като деца получавате, а след това забравяте. Забравяте я и… я изгубвате. Изгубили сте я, нека ти припомня, още в оня далечен ден, когато, на подарената ви земна Едемска градина, с всичките ѝ чудеса, с всичките ѝ поднасяни ви като чудни подаръци създания, вместо да продължите кротко да се радвате (защото радостта е винаги кротка), сте пожелали да станете „като богове“, да се втурнете да я грабите, да я делите и така да се изтласквате едни други от нея, а тя… да не остава за вас, да ви се отнема (или още по-точно, вие сами да си я отнемате) като наследство“.
„Добре – престанал да плача и дълбоко разтреперан от настъпилото мълчание прошепнах аз – значи, както си и помислих днес, на тази земя вече няма „кротки“. Всички, както ми казваш „порастват“ и захвърлят подаръка, престават да го усещат, увличат се в „деяния“, изгубват даваното им „сега“ и се втренчват в лелеяното „ще“. Не значи ли това, че няма, няма кой „да наследи земята“; че тя, заради онова, което сме направили още там, в Едемската градина и което оттогава насетне правим всички, няма как да има онези „наследници“, за които говори Христос?“
Присъствието зад мен обаче бе замлъкнало напълно и след като все още зашеметен поседях минута-две в очакване, аз бавно започнах отново да се оглеждам. И ето: на една по-отдалечена пейка отсреща в сгъстяващите се сенки на следобеда аз съзрях сега да седи онази много, много възрастна вече жена (със съпругата ми понякога се опитваме да изчислим на колко години би трябвало да е днес, защото, спомнях си – тя бе онази „доктор И.“, която идваше у дома, когато като съвсем малък боледувах от детските си болести). Сега тя бе съвсем суха и много слаба, едва се придвижваше с бастун; придружаваше я, водейки я за едната ръка като малко дете, жена на също зряла възраст (дъщеря ѝ, а дали не дори внучката ѝ). Доктор И. – видях сега – седеше на пейката, бе повдигнала лицето си леко нагоре, затворила очи и сякаш пиеше, пиеше с кожата си блажения въздух. Толкова кротко и спокойно го пиеше, че почти ми се стори, че си казват нещо с него – без думи, но отдавнашно, станало им дори домашно. Колко епохи бяха преминали и си бяха отишли от живота ѝ – отшумели, изчезнали с шума си. Тя обаче продължаваше да има въздуха, дърветата, шумотевицата на новите деца наоколо, светлината, с която и до днес не бяха престанали да се прегръщат. Продължаваше да има… земята.
