Епохата на автократите

Епохата на автократите
  • Публикация:  classa***
  • Дата:  
    01.09.2024
  • Сподели:

Книгата е отличена от The EconomistForeign AffairsThe Times (UK) и Sunday Times и излиза на български език в поредицата „Власт и отговорност“ на издателство „Сиела“, преводът е на Любомир Мартинов

Един век след възхода на тоталитарните режими автократични лидери отново превземат държава след държава и разпалват кризи, а някои от тях и войни. В книгата си „Епохата на автократите“ изтъкнатият британски журналист Гидиън Рахман търси какво е общото в наблюдаваната през последните години антидемократична вълна и разкрива какви са връзките между някои от властелините на света, доближаващи се най-близко до образа на диктатори.

Рахман е свидетел на възхода на лидери като Путин, Тръмп, Си Дзинпин, Ердоган, Орбан. В своя аналитичен труд той изследва как и защо след началото на новото хилядолетие една след друга столици като Москва, Пекин, Делхи, Бразилия, Будапеща, Анкара, Рияд и дори Вашингтон се оказват превзети по наглед демократичен път, който обаче отвежда до установяване на лидери със силни диктаторски наклонности. Те са разгледани като част от спектър – в единия край са безспорните автократи, следват личности, подчинени на някои от ограниченията на демокрацията, а накрая се нареждат и политиците, които действат в условията на демокрация, но проявяват презрение към демократичните норми и имат явно намерение да ги разрушат.

Книгата посочва ключовите общи наративи, чрез които тези управници създават своята пропаганда, разсъждава върху глобалните тенденции и до какви крайности могат да доведат те, ако продължават в тази пагубна за света посока.

„Епохата на автократите“, Гидиън Рахман, превод Любомир Мартинов, издателство „Сиела“, 2024 г.

 

 

… Ако погледнем назад към този списък от наивни прогнози и попарени надежди, е интересно да се запитаме защо западните коментатори постоянно грешат. В ретроспекция си мисля, че причината е в свръхувереността в силата на либералните политически и икономичес-ки идеи, породена от „победата“ в Студената война, и в пожелателното мислене. В резултат на това западняците, формиращи общественото мнение, бавно разбраха, че световната вълна се обръща срещу либерализма. Но към 2020 г., едно поколение след идването на Путин на власт, беше трудно да не се забележи какво се случва. Либералните ценности, като свободата на словото, независимите съдилища и правата на малцинствата, бяха подложени на атака по целия свят[1].

Тази мрачна тенденция води до два допълнителни въпроса: какво представлява авторитарната политика и защо тя е във възход?

Аргументът, че живеем в Епохата на автократите, е отворен към едно очевидно възражение: действително ли е възможно да сравняваме демократично избрани лидери като Тръмп или Моди с неизбрани автократи като Си или МБС?

Такива сравнения трябва да се правят внимателно и с мярка, но смятам, че те са валидни – и дори жизненоважни. Авторитарните лидери, разгледани в тази книга, са част от един континуум. В единия край са безспорните автократи като лидерите на Китай и Саудитска Арабия. След това има личности по средата като Путин и Ердоган. Те са подчинени на някои от ограниченията на демокрацията – като избори и известна свобода на печата, но също така са в състояние да вкарват в затвора опонентите си и да управляват в продължение на десетилетия. След това има политици, които действат в условията на демокрация, но които проявяват презрение към демократичните норми и изглежда, имат намерение да ги разрушат: Тръмп, Орбан, Моди и Болсонаро са в края на този спектър.

Тази книга обаче няма за цел да бъде пътеводител на диктаторите по света. Докато обсъждам авторитарни лидери като Тръмп и Бенямин Нетаняху, съм изключил тирани като Ким Чен-ун и други жестоки лидери, например Александър Лукашенко в Беларус и Хун Сен в Камбоджа. „Епохата на автократите“ описва възхода на ново поколение и вид националистически и популистки лидери, обединени от презрението си към либерализма и възприемането на нови методи авторитарно управление. От началото на XXI век явлението „автократ“ се установява в почти всички големи световни властови центрове: САЩ, Китай, Русия, Индия, ЕС и Латинска Америка. За разлика от тях, Хун Сен и Лукашенко контролират малки държави и са на власт още от 90-те; а династията Ким управлява Северна Корея от 1948 г. Тези трима лидери имат черти на автократи, но те не са от голямо значение за промяната на климата на световната политика през последните 20 години.

Някои британски читатели ще се учудят на включването на Борис Джонсън в състава на авторитарните лидери. Поддръжниците на бившия премиер и на Брекзит може да го сметнат за неоснователна обида. Но когато Джонсън най-накрая постигна амбицията си да стане премиер през 2019 г., той самият се представи като такава личност: като достатъчно корав, за да изкара Обединеното кралство от ЕС с всички възможни средства. Докато седеше на задните скамейки в парламента, Джонсън бе изтъкнал подхода на Доналд Тръмп към дипломацията като модел как трябва той да се справи с ЕС. Като министър-председател той предприе мерки, от които предшественичката му Тереза Мей се въздържаше, като например уволнението на висши членове на собствената му партия и разпускането на парламента, действие, което бързо беше обявено за незаконно. Доналд Тръмп заяви, че има роднинска връзка с Джонсън, като го нарече „Британския Тръмп“, а Джо Байдън се присъедини към него, като нарече Джонсън „физически и емоционален клонинг“ на Тръмп. Брекзит – каузата, защитавана от Джонсън, беше жизненоважен момент в ответната реакция срещу глобализирания либерализъм.

Една причина да се тревожим от демократично избраните автократи е именно защото тяхното поведение и реторика се припокриват толкова ясно с поведението на автократите. Поразително е, че хората с опит в истински автократични системи бяха сред първите, които алармираха за Доналд Тръмп. Особено руските изгнаници Гари Каспаров и Маша Гесен ясно посочиха по какъв начин поведението на Тръмп напомня на това на Путин[2]. Но САЩ не са единствено отклонение в демократичния свят. Други политически системи, които би трябвало да се основават на институции, закони и политически партии, започнаха да издигат на власт хора като Моди, Болсонаро и Дутерте.

Имаше и движение към авторитарен модел в страни, които вече бяха авторитарни. Китай и Саудитска Арабия никога не са били демокрации, но преди Си и МБС тяхното ръководство бе по-колективно, съсредоточено около комунистическата партия и саудитското кралско семейство. През последните години обаче и двете страни преминаха към по-едноличен модел на управление.

В резултат на това международно движение към еднолична политика стана по-трудно да се поддържа ясното разграничение между авторитарния и демократичния свят. Традиционно президентите на САЩ правят ясно разграничение между „свободния свят“ (воден от САЩ) и недемократичните държави. Но Доналд Тръмп омаловажи това разграничение. Когато пред него бе изтъкнато през 2015 г., че президентът Путин (по адрес на когото той тъкмо се бе изказал хвалебствено) убива журналисти и политически опоненти, Тръмп отговори: „Мисля, че и нашата страна извършва много убийства“13. Като президент той направи следното разсъждение пред Боб Удуърд: „Много добре се разбираме с Ердоган… Колкото по-корави и зли са те, толкова по-добре се разбирам с тях“.

Вместо да защитава свободния печат като важна част от свободното общество, Тръмп прекарваше времето си в критикуване на „медиите за фалшиви новини“. И вместо да възхвалява независимите съдилища и свободните избори в Америка, Тръмп заклейми съдиите като пристрастни, когато отсъждат против него, и опита да анулира резултатите от президентските избори през 2020 г., защото претендираше за извършени измами. Поведението и езикът на Тръмп бяха възприети от други лидери на демократични страни. Нетаняху в Израел и Болсонаро в Бразилия се оплакаха как „фалшивите новини“ и „дълбоката държава“ работят срещу тях. Когато Нетаняху загуби властта през 2021 г., той направи подобни на Тръмп твърдения, че е бил жертва на „най-голямата изборна измама… в историята на която и да било демокрация“.

Това заличаване на ясните линии между лидерството в демократичните и авторитарните системи е ключова цел на авторитарните лидери от десетилетия. В началото на дългото управление на Владимир Путин в Русия се срещнах с Дмитрий Песков в Кремъл. Скрийнсейвърът на компютъра на Песков бе серия от сменящи се цитати от Оруеловата „1984“ – „войната е мир“, „свободата е робство“ и т.н. Когато го попитах за извършените неотдавна репресивни действия на Путин, Песков отговори като че ли нещо от сорта на „Всички системи са несъвършени“. Реториката на Тръмп сякаш потвърждаваше тази отдавнашна позиция на Русия и Китай. Ето един американски президент, склонен да каже: ние също лъжем, ние също убиваме, нашите медии са менте, нашите избори са манипулирани, нашите съдилища са нечестни. Както казва историкът на Китай Рана Митър: „Антилибералният дискурс е полезен за Китай, тъй като прави по-лесно внушението, че няма фундаментална разлика между авторитарна и демократична държава… че това е въпрос на степен, а не на вид“14.

Описаните в тази книга авторитарни лидери не са еднакви. Но си приличат. И тези прилики са важни и показателни. Съществуват четири общи характеристики, които са характерни за стила на автократа: създаване на култ към личността; презрение към върховенството на закона; твърдението, че представлява истинските хора срещу елитите (известно още като популизъм); и политика, водена от страх и национализъм.

Авторитарните лидери искат да бъде гледано на тях като на необходимост. Целта им е да убедят народа, че само те могат да спасят страната. „Само аз мога да оправя това“, каза Тръмп на американците. Разграничението между държавата и лидера е ерозирало, което прави замяната на автократа с някой простосмъртен да изглежда опасно или немислимо. В идеалния случай хората им се възхищават заради техния морал и интелект.

Това отново е особеност, валидна както за автокрациите, така и за демокрациите. В Китай Си Дзинпин извървя дълъг път към връщането на култа към личността, който за последен път се е проявявал при Мао Дзедун. „Мисълта на Си Дзинпин“ е включена в китайската конституция – отличие, което преди това е било присъждано само на Мао. Ограниченията за продължителността на управлението на китайския президент бяха премахнати, което може да позволи на Си да властва пожизнено. В Шанхай през 2020 г. ми показаха дори уличен стенопис с образа на Си, на който слънчеви лъчи стърчат от главата му.

Този вид идолопоклонничество е по-лесно да се наложи в условията на диктатура. Но култът към личността навлезе и в полудемократичния и демократичния свят. В Индия предизборните кампании на партия „Бхаратия Джаната“ се съсредоточиха около Моди и неговите претенции за мъдрост, сила и личен морал. Както казва Рамачандра Гуха, водещ историк на Индия: „От май 2014 г. насам огромните ресурси на държавата се отделят за това министър-председателят да стане лице на всяка програма, всяка реклама, всеки плакат. Моди е Индия, Индия е Моди“.

В Русия и Турция Путин и Ердоган също насърчават идеята, че имат уникални отношения с обикновените хора. И в двете страни бяха прокарани конституционни поправки, които позволяват на двамата мъже да останат на власт в продължение на десетилетия – може би дори доживотно.

На други места националистически настроени министър-председатели, като японския Шиндзо Абе и израелския Бенямин Нетаняху, поставиха нови рекорди по дълголетие на поста. В САЩ Доналд Тръмп се наслаждаваше на това, че разстройваше опонентите си, като се „шегуваше“, че ще удължи мандата си над осем години. Степента, до която Републиканската партия се е поддала на култа към личността, се разкри през 2020 г., когато платформата на партията за президентските избори се сведе до простото изявление, че Републиканската партия подкрепя и ще продължи да подкрепя с ентусиазъм програмата на президента „Америка на първо място“.

Друг общ аспект на култа към личността е сливането на интересите на автократите и на държавата. Доста често членове на семейството на лидера са назначавани на ключови постове в правителството. Ердоган направи зет си Берат Албайрак финансов министър, след което си развали отношенията с него. Тръмп повери на своя зет Джаред Къшнър централна роля в дипломацията и вътрешната политика на САЩ. В Бразилия Жаир Болсонаро използва тримата си синове Флавио, Едуардо и Карлош като заместници и говорители, а Едуардо бе назначен за посланик на Бразилия в САЩ. Във Филипините предпочитаният от Дутерте кандидат за негов приемник на президентския пост беше собствената му дъщеря Сара. В крайна сметка тя бе избрана за вицепрезидент на Фердинанд Маркос-младши, син на бившия филипински диктатор Фердинанд Маркос. Във Великобритания Борис Джонсън назначи брат си Джо в кабинета, а по-късно и в Камарата на лордовете.

Също така авторитарните лидери обикновено смятат, че институциите и законът пречат на това, което трябва да се направи. Това отново е тенденция, която обхваща както демокрациите, така и автокрациите – макар че се проявява по различен начин в зависимост от политическия контекст. Преди Си Дзинпин да дойде на власт, либералните мислители в Китай настояваха да се даде на китайските съдилища известна независимост от управлението на комунистическата партия. Си отхвърли тази идея и затвърди господството на ръководената от него партия, като заяви: „Никога не трябва да следваме пътя на западния конституционализъм“, „разделението на властите“ или „съдебната независимост“.

На Запад съдебната независимост често е първата мишена на новото поколение авторитарни лидери. Един от първите ходове на правителствата на Унгария и Полша, ръководени от Виктор Орбан и Ярослав Качински, бе да се въведат конституционни поправки за поставяне на съдилищата под техен контрол. Когато Върховният съд в Обединеното кралство вземаше решения по важни въпроси, свързани с Брекзит, в ущърб на правителството, подкрепящият Джонсън в. „Дейли Мейл“ заклейми магистратите в него като „врагове на народа“. В Щатите Доналд Тръмп отсече, че „когато някой е президент на САЩ, властта е пълна“.

За един авторитарен лидер законът не е нещо, което трябва да се спазва: той е политически инструмент, който се използва срещу опонентите. Лаврентий Берия, началникът на тайната полиция на Сталин, го е казал най-добре: „Покажете ми човека, а аз ще намеря престъплението“. Лишаването от свобода на политически опоненти е стандартна практика. Един от ранните признаци, че Путинова Русия е кривнала към самовластие, бе, когато президентът осъди и тикна зад решетките проблемния олигарх Михаил Ходорковски през 2005 г. Този модел продължи, като последен до момента в затвора бе вкаран опозиционният лидер Алексей Навални[3]. Щом дойде на власт, Си бързо предприе антикорупционна кампания в Китай, при която над 1 милион души бяха арестувани и лишени от свобода. Реакцията му срещу опозицията в Хонконг бе да тикне зад решетките лидерите на демократичното движение. Във Филипините сенатор Лейла де Лима, която разследваше връзките на Родриго Дутерте с отряди на смъртта, бе арестувана и хвърлена в затвора по скалъпени обвинения, свързани с наркотици. В Саудитска Арабия МБС използва борбата с корупцията като претекст да сплаши и разклати голяма част от елита на страната, който (по саудитски) беше затворен в хотел „Риц Карлтън“ и принуден да се откаже от част от богатството си. Тръмп не разполагаше с такива произволни правомощия, но явно ги желаеше. По време на президентските избори през 2016 г. той и неговите поддръжници скандираха: „Заключете я“, по адрес на Хилари Клинтън.

Дългият период на власт дава на авторитарните лидери възможност да назначават лоялни хора в съдилищата, както се опита да направи Тръмп в САЩ. Във Филипините Дутерте напълни Върховния съд със симпатизиращи му съдии. В Турция пък бяха отстранени над 4000 съдии и прокурори след обявяването на извънредно положение от Ердоган през 2016 г.

Съдилищата са най-важната институция, която един авторитарен лидер иска да контролира. Но повечето от тези автократи не могат да търпят никакви независими институции, които могат да противодействат или да оспорят тяхната власт. Медиите са честа мишена. Същото важи за държавните институции като разузнавателните служби или централните банки. Месеци след като взе властта през 2019 г., АМЛО уволни началниците на много от регулаторните агенции в Мексико.

Стъпката от оспорването на съдилищата до оспорването на самата изборна демокрация е малка. Антидемократичният характер на политиката на Тръмп стана ясен, когато той се опита да отмени резултата от президентските избори през 2020 година. Отхвърлянето на демокрацията е в логиката на политиката на автократа. Както веднъж се изрази Ердоган: „Демокрацията е като трамвай. Возиш се, докато не стигнеш крайната си дестинация“.

Авторитарните лидери ненавиждат институциите, но обичат „народа“. Обикновено твърдят, че разбират интуитивно и съчувстват на обикновените хора. Ето защо явлението е тясно свързано с популизма – политически стил на презиране на елитите и експертите и преклонение пред мъдростта и инстинктите на обикновения човек.

Популизмът на свой ред е тясно свързан със стил на политически аргументи, известен като „опростенчество“. Това е идеята, че за сложните проблеми има прости решения, които са осуетявани от нечестиви сили. Понякога тези решения са толкова прости, че могат да бъдат резюмирани само в три думи – „Да осъществим Брекзит“, „Да построим стената“. Тъй като решенията на сложните проблеми трябва да бъдат очевидни, хората, които пречат на тези решения, често са заклеймявани като глупави или като зли. А когато простите решения се сблъскат с трудности, автократът обещава да разбие законовите прегради, за да гарантира, че волята на народа ще бъде изпълнена.

Автократите често твърдят, че законът и държавните институции са не просто ненужни пречки за свършване на работата: според тях законовите ограничения са умишлено използван инструмент от сенчестите елити. Нужен е автократ да осуети тези заговори и да премахне препятствията, да се пребори със съзаклятията в „дълбоката държава“ или както веднъж Джонсън я описа, „хората, които управляват в действителност страната“. Според Джонсън британската дълбока държава е крояла заговор за възпрепятстване на Брекзит. Дълбоката държава е идея, позната от десетилетия в Турция, преди да бъде възприета от Тръмп, а след това от Болсонаро, Нетаняху и други. Претенцията, че се борят от името на обикновения човек срещу глобалисткия елит, често пъти е изненадващо лесна за комбиниране с натрупване на несметно богатство. Много от популистките автократи, в това число Путин, Орбан и Ердоган, използваха политическата си власт, за да забогатеят или да направят богати роднините и приятелите си.

Обикновено автократите възприемат и традиционните възгледи за семейството, сексуалността и пола. Путинова Русия забрани „гей пропагандата“ и прокара конституционни поправки за забрана на еднополовите бракове. Си забрани да бъдат показвани „женствени“ мъже по телевизията. Обикновено автократите атакуват „политическата коректност“ на политиците с по-либерални възгледи, които в много случаи се оказват жени, като например германката Ангела Меркел или новозеландката Джасинда Ардърн.

Привържениците на авторитарните лидери в много случаи си приличат поразително. В не една страна те водят кампании срещу градските елити и опитват да се харесат на хората в малките градове и по селата. В САЩ Тръмп изгуби изборите в почти всички големи градове както през 2016, така и през 2020 г. Той също така раздели американския електорат по образователен признак, губейки с много при завършилите колеж, но печелейки почти 80 процента при белите мъже без висше образование. Не е за учудване, че през 2016 г. той отбеляза: „Обичам слабообразованите“.

Този модел е валиден и извън САЩ. В Обединеното кралство 73 процента от хората, които са напуснали училище без никаква квалификация, са гласували за напускане на ЕС; 75 процента от хората със следдипломна квалификация са гласували за оставане. Във Филипините Родриго Дутерте водеше кампания срещу „империалистическа Манила“ и нейния либерален елит. Във Франция през 2017 г. Еманюел Макрон помете съперниците си в централната част на Париж, докато популистите процъфтяваха в „изостаналите“ райони на страната. В Унгария и Полша устремът към авторитаризъм беше посрещнат с масови антиправителствени демонстрации в столиците Будапеща и Варшава, докато Орбан и Качински можеха да разчитат на предаността на малките градове и селата.

Гледайки тези тенденции, за градските либерали е много лесно да заключат, че подкрепата за популистките политики и лидерите с твърда ръка се дължи на липса на образование или дори на глупост. Но в западните икономики „нискообразованите“ най-вероятно са изпитали стагнация в заплащането и спад в стандарта си на живот през последните десетилетия. При тези обстоятелства е много съблазнително да се избере антисистемен кандидат. Изкушението става още по-силно, когато един въплъщаващ представата за силен лидер обещае да върне добрите стари времена и да направи Америка (или Русия, или Великобритания) „отново велика“. Така стигаме до последния въпрос – елемента на силовия политически стил – носталгичния национализъм.

Почти всички авторитарни лидери използват местни варианти на известното обещание на Доналд Тръмп. Говоренето на президента Си за „великото обновление на китайския народ“ по същество е обещание да направи Китай отново велик – да върне държавата на полагащата ѝ се позиция на Средното царство. Китайските и американските лидери не са единствените, които изтъкват перспективата за възстановяване на националното величие. Президентът Путин описа разпадането на Съветския съюз като катастрофа и връщането на Русия в ролята ѝ на глобална сила е основна цел на неговото управление. Покойният Шиндзо Абе споменаваше като свое вдъхновение Реставрацията Мейджи от XIX век, направила Япония водеща сила в Азия. В Индия Нарендра Моди ръководи националистическо движение, което играе по струната на хиндуистката гордост от славното и на моменти митологизирано минало преди Британската и Моголската империя. В Унгария Виктор Орбан намекна веднъж за връщане на териториите, които Унгария е загубила след Първата световна война. В Турция президентът Ердоган търси вдъхновение от славните времена на Османската империя, разпаднала се в началото на 20-те. А в Обединеното кралство планът на Борис Джонсън за Глобална Великобритания се основава на носталгията по периода, в който Великобритания е била водеща световна сила, а не само един от двадесет и осемте члена на европейски клуб.

Прибягването към носталгичния национализъм по света е поразително. И също така е относително ново явление. Във Великобритания и САЩ до неотдавна най-успешните политици бяха далновидни. Бил Клинтън говореше за изграждане на „мост към двадесет и първи век“. Дейвид Камерън се позиционираше като модернизатор, чувстващ се добре в съвременна Великобритания. Дори Китай и Русия преди Си и Путин изглеждаха по-заинтересувани от изграждането на ново бъдеще, вместо да гледат назад към славното минало или да бъдат обзети от черни мисли заради унижения в миналото.

За да разберем явлението „автократ“, трябва да погледнем по-отблизо какво в съвременния свят е създало пазар за подобни личности.

За кратък период от световната история либералната демокрация изглеждаше господстваща и неоспорима. След падането на Берлинската стена през 1989 г. големите икономически и политически въпроси изглеждаха решени. В икономиката отговорът бе свободният пазар. В политиката отговорът бе демокрацията. В геополитиката Америка бе единствената суперсила. В обществото увеличаването на правата на жените и малцинствата бе очевидният път напред. След като всички големи въпроси бяха уредени, правителството бе ограничено до „администрация за най-неизбежното“, както каза германският интелектуалец и демократ Томас Багер. Но неоспорваният либерален възход продължи по-малко от 20 години. Към 2007 г. Владимир Путин вече бе започнал открито да отхвърля политическите и стратегическите разбирания, на които се крепи либералният интернационализъм. Финансовата и икономическата криза от 2008 г. подкопаха икономическите предположения зад либералния консенсус. Думата „неолиберализъм“ започна да се използва и от левицата, и от десницата като критичен термин, с който се описват ексцесиите и грешките на доминиращия икономически модел…

[1] За разлика от това, по време на Студената война съветските дисиденти обикновено отхвърляха твърденията на западните либерали, които виждаха паралели между СССР и САЩ. – Бел. авт.
[2] За разлика от това, по време на Студената война съветските дисиденти обикновено отхвърляха твърденията на западните либерали, които виждаха паралели между СССР и САЩ. – Бел. авт.
[3] В средата на февруари 2023 г. той и почина в затвора, като причините за смъртта му са обект на яростни спорове. – Бел. ред.

 

 

 

Гидиън Рахман

Станете почитател на Класа