След „Почукването“ (2023) – най-сложния филм в кариерата си (поне като многопластовост и философско послание) – М. Найт Шиямалан се завръща, ако не с най-елементарния, то с най-семплия, що се отнася до „засуканост“ на интригата.
„Капанът“ се рекламира като психотрилър (квалификацията „хорър“ при Шиямалан няма повече да я обсъждам) със сериен убиец. Всеки, който гледа трейлъра, ще го види. Дори и да отидете неподготвени за сюжета, още в първите 10–15 минути от струпването на тълпите екзалтирани тийнейджъри за концерт на поп идола си, ще откриете, че работата на главния герой „не е чиста“. Добре, значи няма да гледаме фабула тип „кой е убиецът“. И все пак, предвид режисьора, логично е да очакваме някакъв обрат или поне „мъничка“ изненада, която да оправдае заснемането на тази история от М. Найт Шиямалан. Уви!
След страховити приказки и паранормални явления сценарият на „Капанът“ е стандартно криминален, с психопатски уклон. От друга страна, трябва да признаем, че след „На парчета“ (2016) дори на Шиямалан ще му е трудно да измисли друг наистина оригинален злодей… Ако няма жанрови заигравки и стилова орнаментика, един психотрилър може да разчита само на ситуацията и персонажите. В случая ситуацията изглежда обещаваща само на ниво трейлър, останалото е идеално предвидимо, противно на предположението, че играта на котка и мишка ще се заплете по-интригуващо от очакваното. Протагонистът пък не е добре „подплатен“ психологически, поведението му е оставено на самотек, и единственото, на което може да разчита, е наистина ефектното екранно присъствие на Джош Хартнет.
Купър Адамс е татко на годината – той води 12-годишната си дъщеря Райли на концерта на любимата ѝ суперзвезда Лейди Рейвън. В залата и кулоарите се събират около 30 000 истерични фенове (основно фенки), взети са изключителни мерки за сигурността на събитието. При пристигането си Купър е притеснен от количеството полиция, разположена на мястото. С право: пожарникар през деня, този баща е сериен убиец през нощта и мерките са в негова „чест“. Касапина ще трябва да намери начин да се измъкне от сградата, без да събуди подозрение…
Ако действието беше изцяло „при закрити врати“, само в рамките и времето на концерта, ако стратегията по измъкването на Купър противопоставяше перверзния цинизъм и педантичното ОКР (обсесивно-компулсивно разстройство, б.р.) на убиеца на огневата мощ и проницателността на полицията, подкрепена от умел профайлър, можеше да се получи доста ефектен екшън. От друга страна, в хода на сюжета любителят на съспенса Шиямалан с твърде лека ръка „захвърля“ всички аксесоари и спасителни изходи – чак да се замисли човек дали това не е избрана тактика за иронизиране на жанра. В съчетание с различните, доста нелепи вицови ситуации обаче и с твърде повърхностините опити за паралел между реакциите на престъпника и тези на любящия баща, опцията за пародия става още по-недостоверна от реализма на „Капанът“, изпъстрен с небивалици от всякакъв порядък.
Не по-малко озадачаваща е претупаната психологическа обосновка на образите. Да имаш психопат в психотрилър и да не отделиш няколко минути да обясниш как точно „майчиният тормоз“ (дори в архетипен вариант) го е довел до настоящата ситуация, отново ни връща към идеята, че авторът и зрителят „не гледат“ един и същи филм. Нюансираност липсва и в образа на Райли, която някак си не „отразява“ разкритието за двойната самоличност на татко Купър. А „будното гражданско самосъзнание“ на Лейди Рейвън дали е част от учебната програма в щатските училища?
За разлика от досегашните си филми, в „Капанът“ Шиямалан не се опитва да подтикне публиката да повярва в каквото ѝ да било, най-малкото пък в невинността на Купър – изглежда това е сценарият, който с един замах заличава ефекта на всички предишни.
Обичайният въпрос „ами, ако е истина“ изобщо не занимава съзнанието на автора този път – Купър е виновен до доказване на противното, но никой не възнамерява да доказва каквото и да било… Отказът от двусмисленост предизвиква единствено примирение: „свикнахте да ви провокирам, сега се оправяйте сами“, сякаш ни се присмива режисьорът.
Сериозно или саркастично, развенчаването на американската мечта в графата „идеално семейство“ звучи по-скоро като клише. Редом с „откритието“ за властта на последователите в социалните мрежи, които за броени минути се мобилизират в спасителна мисия… Ако гледате „Капанът“ като трилър, добре е да не се оглеждате много-много, за да пропуснете част от недоразуменията в хода на разказа, а също и да не очаквате оригинална развръзка. Ако (можете да) го възприемете като някаква иронична демитологизация на жанра, сигурно ще трябва да го изгледате втори път, за да прецените дали определени драматургични решения са хитроумна насмешка, или пренебрежително недоглеждане. Иначе казано, във филмографията на М. Найт Шиамалан може спокойно да се пропусне, но Джош Хартнет наистина се разделя блестящо с амплоато си на „доброто американско момче“.