„Триликата светлина“, Маргарит Жеков, „Българска сбирка“, 2023 г.
Деца, недейте слуша магьосника Бояна,
говореше добрата и мъдра Баба Яна.
Той винаги разказва за Божията слава,
той знае да тълкува Господните неща;
но той все лъже, даже когато право казва;
…
Тъй знаеше разумно и сладко да приказва
прочутата готвачка на Българския Цар,
обичната на сички велможи Баба Яна,
набожната съпруга на царския вратар.
А ето един друг цитат:
Елита наш го Западът невям подкупи,
но той е май че роб на двама господари –
доят ни те сега кой както свари:
народът ни е гол, неук, захлупен.
В случая не толкова тематиката ми е важна, а интонацията, езикът. – Не какво, а как се казва. Долавянето на общ тон, на близост в езика, макар че между двата откъса стоят 140 години.
Вторият откъс е от една съвременна книга, публикувана през 2023 г. – „Триликата светлина“ от Маргарит Жеков (изд. „Българска сбирка“). Първият откъс е от поема, написана през 1884 г. Първата ѝ публикация е в „Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Средец“ от същата година, кн. Х. Неин автор е Стоян Михайловски, по това време на 28 години, студент по юридическите науки в Ница.
Но не за тази ранна поезия на Михайловски ми е целта да говоря тук. Спирам се на нея, защото това беше най-голямата ми лична провокация, когато зачетох последната книга на Маргарит Жеков – нещо, което първом ме стъписа, а след това буквално ме залепи за книгата и не ми позволи да се откъсна от нея, докато не стигнах до края.
Бях не просто изненадан, а удивен как един съвременен поет днес може да влезе в обувките на автор като Михайловски. На една толкова остаряла във всяко отношение, анахронична, направо архаична, свръхтромава, силно характерна поезия, която днес, мислех си, може да е предмет само на суховати литературоведски изследвания. – А ето че тук, в книгата на Маргарит Жеков същият този тип поетическа стилистика диша като жива, „усвоена“, изпълнена с най-актуално съдържание. Стои на ръба между сериозната несръчност и пародията без да дава сигурност от коя страна на ръба е.
Казвайки това, си давам сметка за риска, който поемам. Наясно съм, че подобен анонс едва ли звучи особено привлекателно за днешния читател. Но това изобщо не е така. Поезията в тази книга на Маргарит Жеков съдържа – поне на повърхността си – пласт, който е извънредно комуникативен. Който говори на всеки, дори на най-неизкушения читател на поезия; говори му на много ясен, разбираем, всекидневен език. Едва на второ и трето равнище идват по-рафинираните открития. Ето само един пример:
Бедата е, че друго у нас не се дозволява,
освен държавата неспирно да се лaшка
между двама Бойковци – Борков и Рашков.
А после казват: Политиката е плява.
Това е строфа от сонет, наречен „Сонет за тиквата“ – втората. Но ето как звучи първата:
Поезията е сега роса от небесата.
Така и не успях до днес да свикна
защо презрително човека назовават тиква,
щом семките на тиквата церят простата.
Не е трудно да се доловят различните гласове, които звучат тук едновременно и се преплитат. Сатирата е само последният, най-видимият от тях; но стигайки до него, сме се изкачили по стълбица от фино сплитащи се нюанси по целия диапазон между чистата лирика, хумора, пародията, дори скритата алюзия (включително и външния асонанс „простата – простота/простотия“). – Но има и още един, изнесен пред скоби: сонетът има за мото стих от Откровение (9:20–21); прочетен през тази новозаветна оптика, той започва да излъчва и други значения.
Тези, които познават поезията на М. Жеков, обикновено я свързват с християнската тематика. Тя определено присъства в много силна позиция и в тази стихосбирка. Но вече не в абсолютна, монологична позиция, а разтворена в много по-широк регистър от гласове – лирически и сатирически, с които влиза в сложен диалог, обикновено във вид на морален контрапункт (както следва да се очаква), но не само. В своето тематично и интонационно разнообразие, с вътрешната си динамика „Триликата светлина“ продължава някои нови тенденции в поезията на Маргарит Жеков, започнали в предишната му книга – „Пътеводна сълза“ (изд. „Ерго”, 2021). Но тук аз ще се съсредоточа изцяло върху новата стихосбирка.
Казаното дотук ми дава основание за една уговорка. Ако трябва да разкрия някакъв по-далечен хоризонт на целта си (освен „отбелязването“ на една новопоявила се книга, на собствените ѝ качества), то ще призная, че съм привлечен и от – инак съвсем не новата – идея за това как един „наследник“ в изкуството, понякога дори без сам да подозира, че е такъв, може да ни накара да видим по нов начин, с нови очи (обезпознато, по В. Шкловски) някой реликт от миналото, който винаги е стоял пред очите ни някъде там, в собственото си време. (Едва появата на Маларме насочва вниманието към „малкия“, непонятен до този момент романтик Нервал за сметка на „големите“ патетици Шатобриан, Мюсе, Виньи, Юго. Едва сюрреалистите „откриват“, създават „божествения маркиз“. – Децата раждат своите бащи.)
***
До този момент говорих само за една страна от поезията в тази книга – страна, която най-общо и не без известно приближение може да бъде определена като актуално-сатирична. А формата на изказа тук последователно е в жанра на сонета (но също с известна условност, що се отнася до „класическия“ ритъм, който демонстративно е саботиран, без да е никак ясно дали вследствие на „наивна“ поетическа несръчност или на имитация на несръчност). Да, тази актуално-сатирична интонация наистина изглежда, че доминира в книгата, дори и затова защото властва в два от общо четирите дяла – първия и третия, обединени също и от сонетната форма.
Третият дял (съвсем ясно, „наивно“ онасловен „Шаржове за държавници и хора на изкуството“) се различава от първия главно по това, че сатиричното е персонално фокусирано, макар и частично, около отделни „актуални“ фигури („лица от TV екран“, както казва клишето): неизбежният Бойко Борисов, Вежди Рашидов, Лиляна Павлова (имаше такава министърка, ако някой още помни), Румен Радев (както и други кандидат-президенти)…
Вторият дял е разнороден, в някакъв смисъл антологичен – свободен по форма, той съдържа елементи и на политическа сатира. Но определяща тук е наличието на „чиста“, най-фина лирика, макар и с ясен християнско-нравствен хоризонт, например стихотворения като „Небето“ или „Хуманният минимум“ (с. 31 и 33). Антологичният характер на този дял се допълва от едно хайку, което изпреварващо отпраща (както ще видим) към финала на книгата.
В теорията има едно понятие – mise-en-abîme, въведено от Андре Жид. Най-общо то означава похвати от типа „картина в картината“, „роман в романа“, „пиеса в пиесата“ и т.н.: силно сгъстената фокусна точка в една творба (книга), която повтаря в умален вид смисъла на цялата творба. Такава фокусна точка в книгата „Триликата светлина“ е едноименното стихотворение в същия втори дял (с. 39). Ето го цялото:
Месото е подправка в колбасите.
Брашното е подправка в хляба.
А хората смирени са сол, казва Господ,
на тази земя, която,
макар узурпирана от тъма,
е собственост на Светлината.
Намиращо се почти в идеалната среда на книгата – в хоризонталното ѝ разгръщане, това стихотворение свързва двата пласта в нея: актуалното, битовото ни живеене днес, тук и сега, представено ни в модуса на сатиричния разказ, в нарочно огрубен поетически изказ, и трансцендентната, идеална отвъдност, едновременно религиозна и нравствена, звучаща в лирически модус. Този дискурсивен преход е заявен с математическа прецизност в шестте стиха на стихотворението: първите два – в сатиричното, последните два – в нравствено-религиозната сфера, а средните два осъществяващи превключването.
И в същото време антитезата се преобразува в космически вертикал – земното и небесното, греховното и спасителното.
Така стихотворението, дало наслова на книгата, повтаря в умален вид цялата ѝ поетика. От една страна – разказ за актуалната, тривиална българска реалност, силно битовизиран чрез нарочно огрубени прозаизми, на ръба на вулгарното, какъвто изобщо е езикът на сатирата (и в частност – този на Михайловски). Но той – да напомня – има своя огледален, „висок“ аналог в простата библейска лексика. От друга страна – именно този библейски пласт в книгата, който е алтернативен на първия, негово силно отрицание.
Тази двойственост се възпроизвежда многократно на по-ниски – или по-вътрешни – равнища в книгата. Например в наличието на отделни банални „частни“ разкази от съвременната българска реалност, които в същия режим на двугласие се сдобиват с притчова монументалност, напр. стихотворения като „Майка и син“ и „Невъзмутимата котка“ от първия дял (с. 17 и 18). По сходен начин самият език на книгата е нарочно огрубен, прост, банален, понякога близък до уличния жаргон – и тъкмо по този начин постига особена библейска монументалност.
Четвъртият дял в книгата сменя езика по радикален начин и едновременно доразгръща и завършва лирическия сюжет. Той се състои само от хайку – едно финално възвисяване в най-фините, бисерни сфери на поетическото и на нравственото.
На този последен, четвърти дял специално ще се спра.
***
Но за мен, да повторя, същинската провокация дойде тъкмо от първия и третия – те са новото, различното в тази книга (в продължение на предишната); те й придават физиономичност – една нова страна в поетиката на Маргарит Жеков. Но един нов, интересен глас изобщо в съвременната българска поезия.
Затова с тях започнах и около тях ще продължа да се въртя.
Тръгнах от Баба Яна и Боян Магът, за да обоснова едно интересно родство с литературната традиция – с архаичния език на Стоян Михайловски, с тромавия, спънат ритъм на неговата поезия.
Но истината е, че има и по-пряка, формално оголена връзка и това е книгата на Михайловски „Философически и сатирически сонети“ от 1895 г. (макар че що се отнася до самия език, тук преобладава различието).
Но сянката на Михайловски присъства и в разминаванията с образеца.
Вече стана дума: всеки, който дори най-бегло познава поезията на М. Жеков, без колебание ще назове най-отличителната ѝ черта – че това е една от най-последователно религиозните, християнски индивидуални поетики в днешната, а и изобщо в българската литература.
Под „религиозно“ имам предвид писане отдолу и отвътре на християнската доктрина, от позицията на наивната вяра и наивния морал – именно както повелява самата доктрина. Без рационална, философска или морална дистанция, каквато е модерната, просвещенска версия на християнството след Кант.
Тъкмо тази наивност като писане отвътре на християнската конфесия прави една поезия религиозна и я отличава по радикален начин от рефлектиращото философско писане, от философската дискусия отвън, дори когато предмет на тази дискусия са същите проблеми – морални или богословски. Докато вторият тип отношение си задава въпроси, често без да очаква отговори, то първото не задава въпроси, не пита, защото предварително разполага с всички отговори, и по-точно – с Абсолютния Отговор. То сàмо го препотвърждава.
Лично на мен този религиозен подход ми е дълбоко неинтересен. Но колкото и да е крехка, съществува такава тъничка, но постоянна линия в българската поезия и ако се опитаме да я проследим отзад напред, то трябва да споменем няколко имена и първото от тях в актуалната българска поезия е това на Маргарит Жеков, заедно с Калин Михайлов. Във времената на късния соц такава беше поезията на Иван Симеонов, а през първата половина на века, през 30-те – на Иван Грозев.
Но като изключим някои наченки през Възраждането, класическото начало на тази линия в българската поезия е Стоян Михайловски – едновременно и първият класически сатирик.
***
Точно такова свързване е налице и в тази последна книга на Маргарит Жеков.
Следвайки модела на „Философически и сатирически сонети“, тя го коригира по един много съществен начин: заменя философския компонент с християнския. Подобно книгата на Михайловски, и тя пее на два гласа – християнския и сатиричния; среща ги и ги взаимопрониква. Но най-често ги сблъсква.
Разбира се, това сблъскване не става на повърхността (където – и както – най-често работи сатиричното), не е лесно за откриване. То става на по-дълбоки равнища и там заслугата трябва да е на самия читател – от него се очаква да прекоси разстоянието, да направи свързванията между двете линии.
Тук да вмъкна, че що се отнася до втората линия – собствено сатиричната, – в съвременната поезия тя сякаш не е особено на почит и причините за това изобщо са много и разнородни. Може и да пропускам някого, но лично аз се сещам само за няколко имена в младата българска поезия през последните 30 години, където да присъства „чистата“ сатира: книги на Божидар Богданов, Антон Баев и донякъде на вездесъщия Ивайло Иванов, у когото има всичко едновременно в състояние на стихиен, необуздан кипеж.
С първия и третия цикъл на последната си книга тук се нарежда, макар и по един много свой си, странен начин, и Маргарит Жеков.
***
Но какво имам предвид под „свой си, странен начин“?
Накратко – това, че „живата“, горещата политическа актуалност, светът на разните Бойковци (Борисов и Рашков), на Путин и Байдън, е коментирана от една наивна, всекидневна позиция и на един преднамерено наивен език. – Или казано по вазовски, въведени сме в света на чичовците, дискутиращи всесветските събития в Джаковото кафене; но сме въведени там с езика и в мисловния хоризонт на самите чичовци.
…Тук в скоби да вметна, че такава „чичовска“ наивност характеризира езика изобщо на първия и третия дял, а частично и на втория. Присъща е не само на политическия коментар, а и на някои по-интимни сюжети, например „Сонет за жената“ (гдето впрочем също звучат ясно разпознаваеми нотки от Михайловски). Ето:
Да, всичко в този свят е пръст и плява.
Дори жената – този образ мил.
Това, което вече си ѝ обяснил,
възторжено на теб тя пак го обяснява.
С това затварям скобата за жената и се връщам към политическото, като се осмелявам да се нагърбя с отговор на едно колебание, което вече прозвуча мимиходом в изказването ми. А именно да предположа, че цялата тази наивност едва ли е съвсем наивна. Че тя по-скоро е художествен похват, израз е на – всъщност на какво?
Най-лесно е да кажем, че това е гласът на самия наивен и едновременно с това мъдър – органично мъдър – народ: народът-дете, любимият фетиш на модерния политически разум, с който той велегласно и разбира се, напълно лицемерно кокетира. – Че стихотворенията на М. Жеков ни представят някаква полуохудожествена вокализация на колективния vox populi: негова първосигнална рефлексия пред TV екран или всекидневната преса. – Да чуем първите терцини от един обърнат сонет:
Тъй бързо стана тази заварка.
В софийската надлежна банка
върху сметките на олигарха
внезапно снеха днес запора.
И ето – на площада вече няма хора –
въстаниците вкъщи нанкат…
Конкретното политическо събитие, сюжетен референт, тук е напълно ясно за днешния читател. Но отдолу стои вторият план – откроен е в самото заглавие на сонета: „Краят на българското въстание“.
Това сплитане на двата гласа ни води не само към Вазовите „чичовци“ и към „чичовския“ антигероичен пласт в „Под игото“, но и към сложните наследства на поезията от 90-те – постмодерното сплитане-и-разбягване на дискурсите в ироничен режим. (Включително и „високото“ заиграване с наивизма на литературите езици на Възраждането: „Изворът на грознохубавите“, „Черешата на един народ“…)
***
И тук мимоходом да отбележа още една връзка с с друга книга на Михайловски, а именно „Книга за българския народ“ (1897). Откриваме я пряко експлицирана в заглавието на „Сонет за българския народ“ (заключителен за първия дял), както и в цялото разгръщане на идеята по-нататък. Тук поетовият глас звучи в свръхпозиция, ясно отделен от сюжетния обект – народа: той го съди отвън и отвисоко, кори и бичува.
Но това „отвисоко“ не е политически или философски, т.е. рационално определено. Точно когато очакваме камшикът да изплющи най-силно, сатирическият патос започва да се размива в християнската езикова топика. Поетът става проповедник – не автономна фигура, а наместник на една трансцендентна морална инстанция от друг ред.
Точно затова сатирата тук остава някак незавършена, неразгърната в дълбочина. Тя трае само до определен момент в разгръщането на творбата – като изходната позиция, откъдето да тръгне лирическият сюжет, който в развитието си да я отрече. Липсва обобщението – нещо, което да надскочи равнището на битовия коментар.
Отбелязвам това не като недостатък, а като характерна особеност на книгата. – Всъщност тъкмо с това лично на мен тя ми е най-интересна – една много специфична разновидност на сатирическото, без аналог в българската поезия, не само съвременната.
Специфична не само и не толкова чрез сливането на сатирическо изобличение и нравствено-религиозен патос, а чрез самия език, на който се прави това. Език, който неуловимо трепти между наивното сливане с предмета си и иронично-самоироничната пародия, играта, затаения хумор, преди да бъде потушен от финалната поука, както често (но не винаги!) става.
Хуморът, скритата ирония напират от всеки ред, обикновено в неясен, силно разколебан, двусмислов вид. Но някъде хуморът излиза на повърхността, както е в стихотворението „Късмет в живота“ (с. 29).
***
Но ще завърша с друго.
Ако такова – морално-християнско, проповедническо – решение обикновено се предлага на равнището и в рамките на отделното стихотворение, то в „големия разказ“ на книгата е избрано друго, по-сложно решение. Решение, което е една от най-силните й находки – Едно метафорично двойно отместване на пряката поука.
Книгата, както казах, завършва с цикъл, който на пръв поглед рязко се отличава – хайку. Към тази специфична форма в японската поетическа традиция Маргарит Жеков има трайни симпатии – той е един от най-добрите български автори в този жанр. Но тук жанрът е ефективно впрегнат в общата кауза на книгата, въпреки радикалната си отдалеченост – във всякакъв смисъл.
Тъкмо в своята различност той се явява ефективната алтернатива, изходът, надеждата. При това посланието е многогласово.
На първо място, класическото хайку е непосредствено доближаване до природата, сливане с нея – сливане на окото с гледката, без рефлексии, били те интелектуални или нравствени, както е характерно за „нашата“, западна поезия.
От друга страна обаче – именно в „нашия“ западен дискурс – природата е Божие творение; навред в нея, в малкото и незабележимото, е скрит Бог; цялата тя е епифания на скритото Божие присъствие.
И накрая, на едно трето, метаравнище – това просто е чистата, звънтяща поезия:
Цъфти вишната. / Сняг вали: снежинка ли, / цвят ли се рони?
Безлюдна къща / в селце планинско: цъфти / иглика в двора.
Краят на април. / Виж: щъркелче наднича / от гнездото си.
В своята оскъдност и изчистеност тези кратки тристишия казват повече от всички нравствени проповеди, отменят цялата пошлост на човешкото политическо битие.
Това е изходът, който книгата ни предлага.
