Бегли летни бележки по стари и нови теми
Дали светът странно се преподрежда, или все повече се усложнява? И ако е така, не сме ли стигнали точката на възможно най-голямата „екс-центричност“, в която почти никой вече не разбира никого, въпреки че на думи отделяме най-голямо внимание на „другия“, а не на себе си, и твърдим, че сме престанали да бъдем центрирани единствено в себе си, в собствените си егоизми. Нещо, което още Данте в XXXIII песен на „Рай“ определя като „висша фантазия“.
В следващите редове, и то във вид на кратки бележки, ще се опитам да очертая някои от траекториите на „новите неразбирателства“, засрещащи прогресисти, популисти и „неутрали“. Ще се опитам, доколкото позволят силите ми, да смеся „родно“ и „глобално“, които, колкото и да се различават, в някои отношения все повече си заприличват. Не знам, що за знак е това: че България се глобализира или че светът се балканизира.
***
За тези, които създават тази общност, не е лесно да избегнат такива трудности като оскърбления, неволни u предумишлени убийства, кавги u хули. Всички тези неща не са допустими спрямо бащи, майки u близки роднини, както и спрямо чужди хора, пише Аристотел в „Политика“, книга 2.
Времето ни обаче е на разобщеност и самоомрази, засилвани от тоталния хейт на балоните в социалните мрежи. Създаването на общност, основна цел на политическото, отдавна не носи радост. Вече никой не танцува по площадите, обзети от политическа еуфория. Назад, далеч назад в ХХ век останаха големите политически митинги, свиквани от партиите, където огромни сборища от хора спореха с часове, плачеха и се радваха заедно. Днес, след все по-зачестилите избори, тези събития минават под знака на формални срещи с „твърди ядра“.
Сега гражданите сами излизат – примерно на пет години веднъж – на нещо като „народни въстания“, но редиците оредяват. А политиците, дори когато са на „протестна вълна“, са там в „лично качество“. Другото е „неудобно“ и „неприето“. А защо е така?
Изгуби се енергията на „политически карнавалното“, в което имаше свобода и прекрачване на граници, но и политическа разпознаваемост. Част от политиците, белязали прехода, се запомниха не само с реплики, а с решения, вървящи против мейнстрийма на обществените нагласи. Например през 1998 г., когато Петър Стоянов и Иван Костов трябваше да вземат ключово решение да се предостави въздушен коридор на силите на НАТО срещу тогавашна Югославия. Можем да си представим какво им е струвало всичко това. Решение нито лесно с оглед на това, че се отнася до съседна страна, нито особено „популярно“, но то препозиционира България на геополитическата карта, отваряйки ѝ вратите на НАТО, а сетне и на ЕС.
Сегашните политици трескаво се взират в свиващите се и без това рейтинги. И тупат топката, не смеят в никакъв случай да минат „чертата“, която техният електорат не би приел.
„Хората няма да разберат“. Лайтмотив на всички възможни нищоправения.
***
Днес политиците искат да са популярни, но все по-рядко успяват. „Масите“ са ядосани, без да знаят какво точно искат; засега по-скоро ръмжат. В подобна среда избуяват какви ли не епифеномени – социални, хибридноманиакални и други.
Големият Ред се е разломил; парчетата са навсякъде, но никой не дръзва да се заеме с временното му възстановяване. Чака се… Неизвестно какво: краят на историята, новото откриване на Америка (след изборите в САЩ), коронацията на Путин или пълното му сгромолясване, или един по-утопичен мир (възможно дълго примирие) в Близкия изток.
Възвишеното е непредставимо, глобалното – непостижимо, локалното – неуютно.
А сега накъде?
***
През 1989 г., когато падаха стените, а европейците се побратимяваха, преди да се институционализират, политическият философ Ралф Дарендорф беше писал, че е настъпила кулминацията на един просвещенски проект – „Ние, народът“. Еуфория от сълзи и мечти за демокрация, без мнозина да са наясно с „правовата държава“. Ние и до ден днешен комай не научихме какво е това.
И пак разочарования, и пак приказки за „народа“ (само Слави Трифонов говореше за „суверена“, но спря). Защо ли?
„Не досягай Народа!“ Спомняте ли си кой казва това? Да, Алеко Константинов, преди изстрадано да изохка:
Свали си шапката и се поклони на този измъчен страдалец, на този дълготърпелив мъченик, на тоя, който ти дава храна и живот, поклони се на българския народ! Този народ, когато е имал светла точка отпреде си, когато му се е посочвала свята цел, той се е устремявал към тази цел с въодушевление, достойно за благородна и напредничава нация. Когато неговите учители му казаха, че в просвещението ще изчерпе сила, за да стръсне от гърба си духовното и политическо иго, този народ разви такава експанзивна енергия за разпространение на просвещението, щото в един поразително кратък период нашите градове и села се украсиха с училища, читалища, женски дружества и такова чисто, благородно, единодушно увлечение облада целия народ, щото подобен светъл период би направил чест в историята на която щете държава. Втори път, когато неговите водители му казаха, че един развратен монарх е нахълтал хайдушки в отечеството ни, за да попречи на святото дело на братското съединение – целият български народ, като един человек, се впусна като ураган и изчисти страната ни от подлото нашествие. („По повод една книжка, 1895 г.)
Обърнете внимание на изричното съчетаване между просвещение и демокрация, в което първото води второто, макар че… Макар самият Алеко да е престрадал на гърба си тази „демокрация по български“.
Просвещение и демокрация. Свръзка, казваща много за упованието на една епоха. В днешния момент по-скоро имаме демокрация без просвещение. И резултатите са налице.
***
От името на кой „народ“ говорят обаче едни или други? И най-често – всички?
По време на по-предишните големи протести през 2013 г. (пак срещу Делян Пеевски, но и срещу БСП и ДПС в цялост) бях писал, че има поне две България, очертаващи се почти зримо на хоризонта („Пропуканата България“). Щях да напиша даже три, но се въздържах. Третата – най-голямата – стоеше встрани и наблюдаваше двете, вкопчили се една в друга, с непресторено учудване – тези какво искат? Какъв им е проблемът?
Тогава откъде ли не ме обвиниха в „елитизъм“ – разделял съм хората, изправял съм ги едни срещу други. Аз? Че как иначе съществува „електорална социология“? Нима задачата ѝ не е да покаже какви са нагласите на отделните групи, противостоящи си в социалната тъкан?
А че обществото ни е сегментирано, и то до крайност, се вижда с просто око.
Работа на политиците, мисля си аз, не е да се кланят доземи на „Народа“, когото и без това няма как да „досегнат“ – твърде имагинерно непостижим е той – а да проправят мостове, да обединяват групи, прерастващи във все по-големи общности, около каузи и конкретни идеи.
И как да стане това? Не с патетични речи в подножието на най-големия пилон в страната, който, както научавам, се бил килнал по силата на собствената си величавост (като метафора на политическото). Става с работа, с понасяне на щети понякога, с риск да разсърдиш едни хора, но да въодушевиш други… Някой ще каже, че е лесно да се говори така отстрани, но друг път няма. Другото са немски почвенически митологии от времената на романтизма и руски челобития.
***
Руската „народническа традиция“ се е просмукала отдавна в България и това е добре известно. Щетите също са очевидни.
С оглед на нея политикът е и трябва да бъде „народен човек“ (популист). След което някой „Вожд“ започва да мисли сам себе си като въплъщение на същия този „Народ“. И (чисто телесно) неговото „народно тяло“ става равнозначно на „Народа“ (от Стамболийски, през Георги Димитров и Вълко Червенков, та до Тодор Живков и Бойко Борисов).
Тук освен „телесен национализъм“ се развива и един особен, много особен социален цинизъм. „Народният политик“ се покланя и прекръства доземи пред тегобите и страданията на народа, без никакъв опит да ги облекчава или намалява. Не бива. И не трябва.
„Народът“ е свят, защото е страдалец и страстотерпец. А „елитът“ е порочен и живее „добре“, защото не е с „този народ“, дори да произлиза от него (последното се забравя най-бързо).
Ленин, Сталин и комунистическите вождове тутакси обживяват палатите на ненавистната им аристокрация, дори издигат свои дворци (както Путин и върхушката около него). Те са „съпричастни“ със страданията на народа, но не могат да му забранят да страда. Напротив, позволяват му го, тъй като, ако народът не страда, той няма да е народ. А какво би бил тогава? „Мърша“, както се осмелява да предположи у нас дядо Славейков.
Сложна е цялата тази диалектика между „народ“ и „елит“ и за да хвърля някаква светлина върху нея, ще разкажа една история за Хрушчов и Хемингуей, която прочетох в нецензурираната версия на спомените на писателя Иля Еренбург (в съветското издание на мемоарната поредица „Хора, години, живот“ тя, разбира се, липсва).
През 1951 г. излиза гениалната повест на Хемингуей „Старецът и морето“. Веднага се подготвя руски превод, но властта не дава разрешение за публикация. При Сталин е ясно. СССР се готви за трета световна война със САЩ, начинанието е „неуместно“. Но след смъртта на Сталин настъпва „размразяването“ и група писатели се опитват да пробият забраната. Но всеки път удрят на камък. Казват им: „Отгоре не дават“. Къде е това „отгоре“, никой не знае. Решението на „елита“ е непроницаемо. В един момент някой се обръща към Вячеслав Молотов – една от основните фигури в Политбюро. Той свива рамене и на свой ред ги препраща още „по-нагоре“. „Там“ знаят. Еренбург не се отказва и в даден момент на някакво селскостопанско изложение попада на самия Хрушчов – вече първи човек в държавата, който радушно се здрависва с него, харесвал статиите му. Набрал кураж, Еренбург предлага: „Нека се издаде „Старецът и морето“ на Хемингуей“.
Хрушчов свива рамене и отсича: „Не може. Няма как“.
„Но защо? – не вярва на ушите си Еренбург. – Вие от кого се боите? Нали сте „най-отгоре“ и решавате всичко?“
Хрушчов с усмивка му сочи с пръст „надолу“: „Масите няма да разберат“.
„Старецът и морето“ все пак скоро излиза, а през 1954 г. Хемингуей взима Нобелова награда за литература.
Но интересното в тази история е как затвореният кръг на популизма лъсва в чист вид.
Следва продължение
