В началото на лятото Клеменс Бер (род. 1985 г.) прекара един месец в България по покана на художника Викенти Комитски, който влезе и в ролята на негов куратор

По време на импровизирана резиденция в Гьоте-институт германският артист създаде три проекта под общото название „Изчезващи хоризонти“ за три различни пространства – двора на института, галериите „Поста“ и „Пунта“. Изложбите в двете галерии продължиха до началото на юли, а инсталацията на открито може да се види и през следващите няколко месеца до оградата на ул. „Будапеща“ 1.

„Отправна точка на работите, инсталациите и обектите е идеята за руини, не само като останки от нещо отминало, а и като изкуствена структура („фалшиви руини“), романтизираща миналото“ – пише Комитски в текста за проекта.

Портфолиото на Клеменс Бер отразява последователното преследване на естетическите му търсения, реализирани в различни държави и контексти през последните близо 15 години. Бер минава през няколко етапа на академично образование, докато изработи разпознаваемия си художествен език. Има бакалавърска степен по графичен дизайн в Дортмунд, по програма „Еразъм“ преминава и през Факултета по изящни изкуства в Барселона, а след това завършва петгодишен курс на обучение по скулптура в Университета по изкуствата в Берлин. От 2012 г. живее в германската столица, където са ателието и складът за част от материалите, които използва и преизползва. Пак там съвместно с други свои колеги за известно време поддържа и артистично пространство.

В младежките си години си се занимавал с графити и скейтбординг в родния ти град Кобленц. Какво научи от този период?

Графитите ме въведоха във всичко – работата с повърхности, рисуването им, как да работя с пропорции, как да изграждам концепция. Постепенно си създадох око за местата в обществените пространства, които могат да бъдат използвани. При скейтбординга също търсиш местата, където можеш да караш и да правиш трикове, и така отрано развих специфичен поглед – винаги ходех из града с тази настройка. Графитите бяха като училище за мен. Днес вече друго ме вълнува, но това, което наистина ми остана в съзнанието, е начинът на работа и погледът към публичното пространство, както и смелостта да направиш нещо в него. В градската среда трябва да си наясно, че всеки може да премахне работата ти, че ако нарисуваш нещо, някой друг може да го изрисува, пребоядиса или заличи и трябва да го приемеш. Същото е и с моите скулптури, знам, че някой може просто да ги унищожи, защото общественото пространство търпи интервенции от всеки, който пожелае.

Това означава ли, че не държиш твоите инсталации да са по-дълготрайни, по-устойчиви? Отсъства ли тази концепция, която съществува при някои художници – да оставят нещо за поколенията, за вечността?

Да, а преди не се бях замислял за това. Едва през последните няколко години разсъждавам в тази посока и всъщност се оказва, че е от съществено значение за работата ми. Много по-непосредствено и с много по-голяма лекота можеш да подходиш към нещо, когато знаеш, че то няма да стои някъде вечно. Точно както тази инсталация в Гьоте-институт не е предназначена да стои двадесет години. И затова не е задължително всичко да е направено от стомана или метал, достатъчно е да е направено от прости, евтини материали, които могат да издържат две-три години и не повече. А самите материали могат да се рециклират след това. И да бъдат използвани за нещо друго.

В едно интервю отпреди почти десет години казваш, че не искаш произведенията ти да са политически, но все пак тръгваш от графитите, а те сами по себе си имат такъв заряд. Продължаваш ли да мислиш така?

Тогава мислех така, но нещата се променят и всяка работа е различна. Не мисля, че всичко може да се сложи в един кюп. Графитите са много политически, точно така, но зависи и от начина, по който ги четеш. Също така и ситуациите са различни, много зависи и от личната ми мотивация – дали е собствена инициатива, или съм поканен от фестивал, който получава финансиране от другаде. Дълга поредица от обстоятелства са това. Но всъщност аз не работя по очевидно плакативен, политически начин, насочен към едно нещо. Инсталацията в Гьоте-институт е може би една от най-директните работи, които съм правил до момента. Мисля, че при нея доста ясно е изразено какво имам предвид.

Кога се появи идеята за фалшивите руини и „архитектурните интерпретации“, опитващи се да прокарат мост между миналото и настоящето?

Винаги съм имал интерес към разпадащите се форми, конструирането и деконструирането – това винаги са били теми в моята работа. Много важно за мен е отношението към материала, как мога да боравя с него. Интересуват ме, как да кажа, неправилно поставените неща, естетиката на практичното, поправеното, формите, сътворени практически, дори когато говорим за рисуване. Преди две години на Биеналето в Лион малко работих върху темата за амфитеатъра в града. И оттам още повече нарастна интересът ми към архитектурата, която е оцеляла – разрушените колони, фрагментите, останките. Вече съм работил в тази посока във връзка с концепцията за т.нар. бъдещ научнофантастичен брутализъм. Заради това исках инсталацията, която построих в Лион, да напомня на научнофантастични руини, нещо като изгубени видения/визии за бъдещето.

А когато дойдох в София и ми казаха, че точно до Гьоте-институт има хотел с амфитеатър отдолу, историята ми се стори много любопитна, също и малко иронична, сякаш над хотела тегнеше някакво проклятие. А после видях много места в града, на които боравенето с римските находки беше малко неубедително и неангажиращо. Това ми се стори ужасно интересно като отправна точка за търсенията ми в духа на изкуствените руини. Друга интересна тема за мен е етиката на културното наследство – как човек трябва или не трябва да се отнася към него. Какво се възприема като правилно и какво не? Тези възгледи или концепции не са просто маловажни приказки, а отразяват един поглед в бъдещето. Какво правим днес? През следващите пет години? Например построяваме хотел, с който можем да спечелим много пари. Но какво трябва да се случи с руините на това място през следващите сто години? Как ще изглеждат тогава? Този поглед към бъдещето за мен е много интересен, а по същество в руините има нещо много романтично и те въплъщават едно отдавна забравено време. В крайна сметка всички тези въпроси са свързани и има нещо в тях, което ми говори и импонира.

Романтизмът има стабилни основи в Германия. Кога се появи историческата връзката с Руиненберг? (Изкуствени руини, строени за фонтани преди 300 години в двореца Сансуси край Потсдам от Фридрих Велики, но после са изпаднали от плановете на неговите наследници за развитието на новия парк в района, б.р.)

За този случай разбрах малко по-късно. След като вече бях започнал да се занимавам с темата и специално с проекта за Гьоте-институт. Всичко се случи почти едновременно. Но сякаш двете истории си приличат – тази с хотела и руините под него и тези специално създадени руини, които така и не са проработили като фонтан. И двете са се превърнали в нещо като двойна руина.

Как продължаваш концепцията си в пространствата на„Пунта“ и „Поста“?

Те са продължение по някакъв начин на идеята ми за руини вече чрез техниката, която използвах – да счупя материала – плексиглас и стъкло, и после да го консервирам, да го запазя. Отново е в посока на бъдещето и каква идея имат хората за него – запазване на нещо, което е счупено. Парчетата остават в цялото и главното е, че не се разпадат.

След това се реших, че ще пресъздам и входната зона на галерия „Пунта” като един вид изкуствена руина, като малка реплика на тази врата, сякаш от друг, различен свят. Дали е един тъмен свят, не знаем. Всичко това някак си се получи заедно, дори със заглавието„Призрачни хоризонти“, защото исках всички работи да бъдат в диалог една с друга и да се отнасят една към друга.

Мисля си, че някои хора разбират съвременното изкуство интуитивно. Други се нуждаят от много обяснения и тогава скептицизмът им се увеличава. Какво мислиш, доколко трябва да се обяснява то?

Винаги зависи от работата и от това какъв вкус има човек, но аз съм по-скоро почитател на изкуството, което хората в най-добрия случай директно разбират, без значение откъде идват, на колко години са. Това е предизвикателството, когато работиш в публично пространство. Ако правиш нещо в затворен бял куб, естествено че публиката е съвсем различна. Винаги ми е бил интересен досегът с хората, които са на място, докато изграждам скулптура в публичното пространство. Просто наблюдавам реакциите им. Дали се усмихват, или са недоволни – можеш да го прочетеш на лицата им:„Какъв е смисълът от това?“. Често мнението им е обвързано с изработката, колко добре са направени нещата, колко скъп е материалът, свети или не. Но виждам и хора, които гледат инсталациите отблизо и се опитват да се задълбочат.

За външния поглед има ли много странни неща в градското пространство на София?

Имаш предвид пристройките, които хората добавят към домовете си, или как са адаптирали някакви неща? Да, това винаги е едно от най-големите ми вдъхновения, когато пътувам. Как хората са се водили от функцията. Далеч от някакво обучение или майсторство, те строят своя дом. Допълват неща, които просто трябва да изпълняват определена цел. Всичко, което архитектите не са планирали, така да се каже, всичко, което хората строят, ми е интересно. Какво е скулптурното в него, както и лекотата, с която е направено. Защото това е органична архитектура, която все пак е много техническа и има специфичен чар.

Не мислиш ли, че е странно, понякога грозно?

Мисля, че това е най-красивото нещо, което мога да видя в града. И във всеки град е различно – възникват различни проблеми и те се решават по различен начин. Тогава се появяват определени тенденции или модели за това, което хората предпочитат да поправят, адаптират, доизградят в жилищата си. Много ми харесва да наблюдавам и използвам това като вдъхновение при работата с материали.

Добре, но ако градът е стерилен или изглежда твърде подреден и добре устроен?

Тогава ще търся друг подход. Мога да отида в някой музей или да се съсредоточа върху самата архитектура… Но откриването на такива градски адаптации ми е много по-интересно, отколкото да гледам нещо стерилно.

Имаш една много забавна история за работата ти в Яш в Румъния.

Там направих интервенция на търговската улица в центъра с много евтини материали – с гофрирани листове, дърво и т.н. Получих много негативни коментари във Фейсбук, някои ми писаха лично, че трябва да си тръгна… Разпространяваше се слухът, че съм се договорил с кмета, че съм получил огромна сума, купил съм евтини материали, измамил съм града и след това съм избягал с парите. Нищо от това не беше вярно, като че ли идеята беше да се навреди на кмета. Имаше интересни коментари, някои много глупави, но пък ме накараха да се замисля.

Какви например?

Най-разпространените бяха, че материалът е много евтин, следователно изкуството не струва нищо. Имаше и разсъждения за Пикасо, който също е смятал, че цветът не струва нищо, или четките… Стигна се дотам да казват, че съм дал половината пари на кмета… Имаше и мнения, че по-добре би било да се купят болнични легла за тези пари или да се създаде нещо важно. Докато някой не написа: „Ти идваш от страна, която обича реда, а тук правиш изкуство с материали, които се намират в порутени къщи или колиби?! Можеш да го правиш във вашата обичаща реда страна, но тук това е навсякъде, тук това не е изкуство“. В крайна сметка получих интересна обратна връзка, вижте колко е просто – как работата може да работи.

На какво отдаваш реакциите?

Разбира се, ставаше дума за много класически възглед за красотата и изкуството, за това какво е изкуство изобщо. То трябва да бъде красиво и хармонично, за предпочитане е материалът да е особено скъп, а изработката да е прецизна. Това мисля, че е доста дълга тема… Но е много важно, ако някоя работа предизвиква и създава диалог. В Берлин например е много скучно и непривлекателно да направиш подобна инсталация в центъра, в някой модерен квартал – за всички експерти, които така или иначе вече са виждали всичко. За мен е много по-интересно да работя в някое селце, където няма галерия на всеки ъгъл и броят на хората, които се интересуват от изкуство, не е толкова голям. Интересува ме всичко, което е леко извън центъра и функционира по-нормално, отколкото в пренаселените райони и метрополии. От една страна, е прекрасно, че има изобилие, но наистина има и пренасищане. А това пряко се отразява на търсенето и предлагането. Също така местата за финансиране не са толкова, колкото са артистите. Просто не е както преди, все още е много приятен град за живеене, в който хората правят изкуство, но всичко става все по-скъпо. Това, разбира се, е моята зона на комфорт – знам откъде мога да си набавя материали, знам как да транспортирам работата си и т.н. Обаче заради вътрешната динамика на сцената мисля, че бих оценил повече други, по-малки градове. Някъде, където обменът между артистите е малко по-честен и по-личен, отколкото тук, където има толкова много малки сателитни сцени. И всичко това е прекалено готино, но на мен не ми харесва. Например в София оцених факта, че хората бяха по-отворени и по-бързо можеш да започнеш разговор. Елизабета Зайкова

Разкажи повече за инсталациите в Рагуза, Италия?

Това е първата работа, която построих без срок на годност, така да се каже, и сега стои като работа с отворен край. Проектът беше чудесна възможност, защото започна с един фестивал, покрай който работих с вентилационни шахти от един бивш супермаркет. Те лежаха на купчината скрап, сглобих ги в скулптура и ги боядисах. След това организаторите предложиха скулптурата да бъде възстановена в града. Беше излята бетонна основа и трябваше да я сглобя с няколко души и кран. Интересно беше как се отнасяха хората – през деня я намираха за пълен боклук, а вечер всички я смятаха за страхотна просто защото светеше. Всъщност това е начинът, по който се възприема рециклираният материал – щом не е нов, щом идва от строителни материали, не е нещо, което бихте нарекли изкуство или ще възприемете като ценно. Реакциите винаги са ми интересни.

Как можеш да определиш своя подход?

Сякаш разработвам игри за себе си, така че да създам най-добрата възможна версия с материала, с който разполагам. В италианския случай например не се наложи да заварявам или да използвам по друг начин материала, който хем вече беше предопределен, хем можех да го оформя по мой начин. Това беше много специално.

Да споменем и работата ти в галерийни пространства. Как я възприемаш – можем ли да кажем, че е по-лесен начин за изкарване на пари?

Преди време обичах да правя произведения като мозайки, които да окачиш на стената, и можех да ги продам по-добре. Също така нямах място в склада си за големи скулптури. Но нещата се променят, както и отношението, което имаш. Харесва ми, когато работя върху големи произведения, но намирам баланс между тях и тези, които просто могат да висят на стената, не са прекалено сложни и не заемат прекалено много място. В момента се увличам по тези стъклени работи, по силиконови картини и тази техника ми харесва. Това е нещо, подобно на обект, който по някакъв начин стои на стената, но не е живопис.

Разкажи за сцената в Берлин. Чуват се мнения, че е твърде пренаситена и това сякаш се отразява негативно. Как оценяваш ситуацията днес?

Това не е ли въпрос на манталитет? Може би в Берлин има голяма конкуренция и затова артистите са по-скептични?

Не мисля, че е така. Не. Хората просто искат да бъдат най-яките, най-готините в града. И мисля, че това е проблем.

Много профили в Инстаграм се превръщат в портфолио за артистите. Задължително ли е днес за един художник да има профил там?

Това е добър въпрос, не мога да отговоря със сигурност, но не мисля така. Да, кураторите и галериите следят Инстаграм. Такъв профил може да бъде добър трамплин, разбира се, но в крайна сметка мисля, че трябва да имаш и късмет. Много е важно как изграждаш това, което търсиш за себе си. Много хора не знаят как да работят. Мисля, че колкото по-утвърдени са артистите, толкова по-малко значение отдават на социалните медии.

Да се обърнем към темата за писането на проекти. Превръщат ли се артистите в „писачи“на проекти, в някакви бюрократи?

Да, днес, разбира се, трябва да можеш да правиш всичко. От нас се изисква много. Да пишеш концепции, да плащаш данъци, да се отчиташ, да вършиш работа, след това и да я популяризираш, да се социализираш и всичко останало. Много дълъг списък със задачи и трябва да се справяш с всичко. Всъщност щеше да е добре, ако трябваше да се грижим само за работата си, защото тя носи своите качества. И тогава може би бихме могли да кажем и нещо умно за нея, нещо смислено. И това би трябвало да е достатъчно, нали?

Кураторския текст на Викенти Комитски за трите проекта, обединени под заглавието „Призрачни хоризонти“, можете да прочетете тук.

Елизабета Зайкова е завършила културология в СУ „Климент Охридски“. Работила е в „Денят започва с култура“ по БНТ. В момента отговаря за част от проектите в културната програма на Гьоте-институт България.