Въже над бездната

Въже над бездната
  • Публикация:  classa.bg***
  • Дата:  
    12.07.2024
  • Сподели:

Софийски истории (76)

 

В жегата очите сами се притварят и ненадейно всичко наоколо се размества: паметта ясно помни своя път към нещата, но в същото време понятия като „близо“ и „далеч“, както би казал Жорж Перек, се размиват. Сивата зона на забравата се разширява, но има „проблясъци“ – невероятната способност да изникват неща, за които отдавна си престанал да подозираш.

И ето че ненадейно погледът, именно погледът ми се задържа върху една достатъчно обемиста, подвързана с кожа книга от най-долната лавица на библиотеката – „Анти-Нитче“ на Любен Казанджиев, издадена през 1931 г. в София. Дори не подозирах, че е още там, мислех, че отдавна съм я свалил при други подобни книги, струпани на стелажи в мазето. Явно ми е трябвало за някаква справка, но кога е било това?

Нямам никакъв спомен, а книгата е обемиста – два тома от цели 1000 страници! Пробвал съм да я чета още като студент, когато тя беше на практика забранена, купих си я случайно от един антиквар, но огромният ѝ обем, а и назидателният патос на автора лесно ме отказаха. Оставих я за по-нататък. Разгръщам я и предишното ми впечатление се завръща: „Настоящата книга върху Фридрих Нитче (авторът държи на това име, по-лесно произносимо от оригиналното) и неговото творчество не е един опит. Не е също и една монография. Най-малкото в нея могат да се открият черти на компилация. Настоящият труд, съвършено самостоятелен и цялостен, има тази много строго и ясно определена цел – да изобличи, да демаскира един голям лъжефилософ и лъжепророк. Това е Фр. Нитче, който успя да издигне между другите храмове на човечеството едно капище, край което и днес се суетят важни жреци и рабски поклонници – капището на животинско-хищния Свръхчовек“. Прелиствам още нататък и попадам на следните редове, вече от Ecce Homo, книгата изобилства с цитати от Ницше: „Човек предпочита да желае нищото, отколкото въобще да не желае… И висва на въже над бездната“.

Не знам чий е преводът на този цитат, може би на самия Казанджиев. В ония години Ecce Homo не се е появил още на български, книгата видя бял свят у нас  едва след 1989 г. Но образът на „въжето на бездната“ привлече вниманието си, връщайки ме към едни разговори отпреди четвърт век. За автора на този странен труд – „Анти-Нитче“ – съм разговарял дълго с големия ни изкуствовед Димитър Аврамов. По време на някои от разходките ни в Борисовата градина професорът често споменаваше името му, връщайки се към младостта си. Казанджиев го бил открил още като студент, двамата разменяли книги, водели дълги философски дискусии. „А днес той е напълно забравен – с горчивина казваше професорът за някогашния свой „ментор“ –  само аз го помня и знам участта му“.

Не знам дали е от жегата, но внезапно сякаш ме споходи полъхът на една сянка. Кой всъщност е Любен Казанджиев? Из интернет не открих почти нищо, освен антикварни продажби на малкото му издадени книги. Последната от тях, вероятно и най-налудничавата – „Българският народен и езиков гений. Книга за превъзходствата на българския език над другите езици в света“ (1943) – е преиздадена преди двайсетина години, но без особен успех. Вероятно заради сложните схеми и странни езикови доказателства в нея, въпреки че в наши дни подобни съчинения се ползват с голям успех.

След доста търсения попаднах на кратка биографична справка в справочника „Българската философска култура XIX–XX век, София, ЛиК, 2000 г. Вътре в десетина реда се уточнява, че Любен Казанджиев е роден в София  на 13 септември 1899 г. в София. Годината на смъртта е поставена под въпрос. Споменава се, че завършва правни и държавни науки в Софийския университет през 1922 г. Критик на ницшеанството и свързания с него морален нихилизъм. Основният му патос е насочен срещу разпространението на болшевишкия морал, уподобен на средновековната инквизиция, както и срещу антифеминизма на Ото Вайнингер. Бил повлиян от фашизма на Мусолини.

Не е много, но звучи като сериозна база за обвинения. И в същото време напълно се различава от характеристиката, дадена му от Димитър Аврамов, който го определя в една своя статия като „свободен мислител, но борчески идеалист“ („Коя култура да спасяваме?“, 1995). Спомням си как професорът разказваше за интелектуалното „неистовство“ на този човек: „Почти десетилетие той се затваря в апартамента си на бул. „Дондуков“, за да пише там своя „Анти-Нитче“. Препитавал се от някаква дребна служба в дирекция към общината, работи ден и нощ. Бе вярващ човек, сякаш чуваше камбаните на съдния ден. Казвал ми е, че имал усещането, че идва краят на човешката цивилизация“.

Дали оттук не бликва и патосът на безпощадната му атака срещу Ницше? Целият първи том на „Анти-Нитче“ е пропит от ужаса на задаващата се диктатура на свръхчовека. Прекият адресат е Ленин (!), но с тревога се описва трансформацията на ницшеанството в Германия, белязано от появата на Хитлер. Да не забравяме, че една доста карикатурна версия на ницшеанството е издигната в ранг на официална доктрина на Третия райх. А откъде тогава изниква въобще Мусолини?

Проф. Аврамов с усмивка ми е обяснявал как Любен Казанджиев бил пример за „български дилетант“. Изсипвал на едно място всичко, често по потока на съзнанието, сякаш не допускайки мисълта, че може да напише следваща и следваща книга. Затова в „Анти-Нитче“ се говори за „всичко“. За Ницше, но и за Шпенглер и смяната на културно-исторически парадигми, за историята на Църквата, отклонила се според автора от истините на ранното християнство, но и за „версайския модел“, предвещаващ нова световна война. За Ленин и диктатурата на болшевизма, на която Казанджиев отчаяно търси да противопостави някакво друго начало, неповлияно от „преоценката на всички ценности“. И някъде тук в неговата схема изниква Мусолини, чийто корени били в „истинския италиански социализъм“. Пак напомням, че книгата е писана през 20-те години, но Казанджиев е бил съвременник на „похода към Рим“ през 1922 г. със съпътстващите брутални рецидиви на черноризците, които изобщо не му правят впечатление. За него италианският фашизъм е движение в „легалната си фаза“, тъй като няма ЧК и не докарва до „варваризация на съвременната италианска култура“. И все пак в края на същата тази глава, посветена на Мусолини, авторът е принуден да признае: „Започва да се чувства засилване на фашистката агресивност. Какво да се каже за една реч, при която Мусолини държи на едната си страна книга, а на другата пушка, показвайки на новите италианци от какво има нужда Италия, за да стане „велика“.

Интересно е, че добрите примери в „Анти-Нитче“ са не други, а Вашингтон и Гладстон. Първият, защото бил „втори Цинцинат“ – велик пълководец и държавник, и безупречен джентълмен, който отказва скиптъра на властта и се оттегля в селското си имение. А Гладстон, разбира се, е представен като велик оратор и велик алтруист (включително заради подкрепата му към българите).

Поизтощен от четенето на огромния том, правя някаква справка в интернет и неочаквано попадам на препратка за Казанджиев от фонда на Столична библиотека. Направо не вярвам на очите си. Тя е в обработения фонд на Симеон Радев. Следвам линковете и ненадейно се отваря сканирано писмо, изпратено до големия дипломат и историограф от самия автор. Който търси, намира. Ето какво пише в него:

София, 3 януари 1932 г.
Уважаеми г-н Радев,
Изпращам ви труда си с надежда, че ще обърнете върху него нужното внимание.
„Анти-Нитче“ е произведение, което аспирира за успех на общочовешкото духовно поле. Рано или късно то ще се наложи на вниманието на цялото мислещо човечество. Особено след излизането на втория том.
Ще ви бъда твърде благодарен, ако прочитайки книгата ми, я удостоите с отзив било в някое европейско, било в някое българско списание или вестник.
Големите хора обикновено са много заети и гледат пренебрежително на новите автори. Ала има случаи, когато такова отношение е неуместно. Мисля, че настоящият е точно такъв.
Използвам случая да ви изпратя почитанията и поздравите си.

 

Любен Казанджиев
Моят адрес е: бул. „Дондуков“ 79, София

 

 

 

Писмото, откъдето и да се погледне, е пронизано от самомнения и графомания. Симеон Радев едва ли е отговорил и нищо чудно двата тома на „Анти-Нитче“ да са си останали неразрязани. Но вече имам нишка, която мога да следвам в тази софийска история. Знам адреса на несъстоялия се „български Шпенглер“. Грабвам огромния том и се мятам на трамвая, въпреки цедящата жега. Дори не усещам „скърцотенията на мотрисата“, както ги определя Вазов, зачетен в най-интересните според мен страници в този инак доста налудничав труд:

Всякога, когато съм се замислял над болшевишката революция, неволно се изпречва пред вътрешния ми поглед знаменитата „Нощна стража“ на Рембранд. Тая картина представлява една група въоръжени хора, движеща се из нощния мрак по улиците на някакъв старинен холандски град. Рембрандовската сила на картината се заключава в типичното за великия майстор на четката контрастиране на светлината с тъмнината. Едва само няколко фигури попадат в полето на светлината, докато всички други остават на тъмно. Гледайки „Нощна стража“, човек изпитва двойно чувство – на неизвестност и на тревога. Кои са тези хора собствено? Какво замислят те в мрака? Накъде са се запътили? И пожелава да блесне повече светлина, за да узнае всичко това, или пък му се иска те да се отстранят, да чуе да заглъхнат стъпките им надалеч.

Образ, важен и с оглед на неговия „руски паралелизъм“:

Откакто Русия навлезе във войната, там започна да припада зловещ мрак. После изведнъж настана нощ. И ето че в нейните тъми се зададе някаква въоръжена група. При слабата светлина на червени факли могат да се доловят невзрачните физиономии на болшевишките вождове. Около тях е въоръжена безлична тълпа, настръхнала за човекоизтребление. Взирайки се в това уголемено до световни размери и наситена страхотност копие на „Нощна стража“, ние изпитваме несравнено по-силно чувство на угнетение и тревога, на ужас дори… Светлина, дневна светлина е нужна, за да изчезне от очите ни страшното привидение, което и днес броди по Русия. Но светлината още не идва. И ние трябва да погледнем на него такова, каквото е.

Вече съм на булевард „Дондуков“. От консултация с картата на София от 30-те години знам, че трябва да отпаднат тридесет номера, така че бързо намирам номер 49 – на самия ъгъл с улица „Дунав“. Днес кооперацията грее в топли цветове и изглежда приветлива, някога, по мои спомени, бе далеч по-сива и със запуснат вид. Никакви идея на кой етаж е живял Казанджиев. Имал е скромни доходи, но може би жилището е било наследствено. От разказа на Димитър Аврамов ми е останал споменът за късни срещи в пълни до тавана с книги стаи. И за един човек на средна възраст – тогава на около петдесет години – чиито ръце треперят, докато държат цигарата, претоварен с лични обсесии и страхови неврози.

Ясно е, че след 1944 г. на автора на „Анти-Нитче“ не му е било лесно. По свидетелството на Аврамов той е бил политически неутрален: не е членувал в партии, нямал е политически прояви, живеел е със собствените си идеи. Интересното е, че в кръга на неговите приятели има и „хора от ляво“. Той е бил особено близък с рано отишлия си писател Борис Шивачев, който е анархист, посвещава му след неговата кончина вълнуващ спомен, в който го оприличава на „прикования Прометей“. От друга страна обаче критиката на ленинизма и сталинизма в „Анти-Нитче“ е язвителна и съсипваща; при това тя е дублирана в още две книги: „Болшевишката революция като духовно-нравствена и историческа проблема“ (1933) и „Вождът и кумирът Ленин“ (1934). Веднага след 1944 г. всички тези книги попадат в списъка със забранена литература, съставен от Министерството на информацията на Димо Казасов.

В едно кафене на „Дондуков“ прелиствам някои от най-емблематичните страници на „Анти-Нитче“ в тази посока:

Няма революция на земята, която да е станала при способни владетели. Първопричината на всяко обществено сътресение са бездарни или корумпирани управници. Щом главата не е вмирисана, цялата риба е здрава.

По-нататък – на над сто и петдесет страници, наистина книга в книгата – Казанджиев разглежда причините за болшевишката революция, провала на царизма и най-вече идейната основа на новия режим, бързо прераснал в диктатура:

Ако заради започването на болшевишката революция решително значение имаше духовният тласък, даден от Ленин, пак у този човек трябва да търсим предпоставките на нейното по-нататъшно развитие. Ленин беше духовно чедо на Маркс. Най-напред прозвуча високо паролата: „Грабете награбеното“. Наистина на човешкия род не са му били давани никога толкова ярко хотентотски нравствени императиви и лозунги. Болшевиките сляпо ги приложиха на дело и се осъществи великото клане на руския народ, единствено по размера си в световната история.

Вторият елемент на болшевишкия дух е инстинктът на омразата, съчетан с инстинктите на завистта и на жестокостта. „Царството на свободата“, за което съвсем инцидентно и бледо говореха първите революционни идеолози, не беше главният стимул на пролетарската борба. Правоверните марксисти, както и тъмната работническа маса се движеха от чувства на омраза, завист и жестокост, много по-дълбоки, отколкото идеалистичните подбуди.

Напълно понятно е от какво се е притеснявал Казанджиев след установяването на „пролетарска революция“ в България. Арестували са и за далеч по-малко.

Но следва третия елемент, който поне за мен дойде неочаквано – аморалността:

Маркс, Енгелс и техните епигони бяха най-лошите психолози на човечеството. Комунистическите идеолози се замотаваха в собствените си умозрителни мрежи. Човекоубийството стана в Съветския съюз нормално явление. Кражбата, друго важно престъпление, цели 45 години беше въздигната в култ. Нещата се развиха така, че тя се превърна в национална система на препитание. Тогава неумолимите бивши критици на „жестокото буржоазно правораздаване“ предвидиха смъртно наказание за кражбата на една кокошка, на една торба жито или картофи. Още по-страшни последици даде „учението за свободната любов“. Ала какви бяха резултатите? Семеен хаос, полова слободия… Стана нещо, небивало никога. В едно модерно организирано човешко общество се появиха глутници не от вълци, а от деца. И то не единици, а стотици хиляди. „Колективитетът“ не успя, както предвиждаше теорията, да се погрижи за тях. Малките човечета тръгнаха сами да се спасяват от глада и жаждата – тези първични нагони у човешките същества – чрез просия и грабителство, те заскитаха из селата и постепенно бяха избити от селяните или пък измряха от болести, глад и студ. За тях болшевишката филмова индустрия пусна филма „Пътен лист за живота“, който глупавата буржоазна публика аплодира… Нима работниците в Русия не виждаха на екрана своите собствени изоставени деца в своето божем царство на тоя свят?

Да, темата за съдбата на „безпризорните в СССР“ е все още табу, има малко изследвания за ужасяващата участ на милиони деца. Затварям „Анти-Нитче“ с ясното предусещане какво му е било на автора в годините, когато у нас са се наливали основите на „светлото бъдеще“. В цитираната по-горе статия проф. Аврамов пише: „ Той не можеше да публикува, изпадна в ужасяваща мизерия и след продължителна депресия се самоуби през ноември 1952 г. на 53-годишна възраст.

Пред мен е споделял и други подробности. Казанджиев го открил в Университета през тежката 1949 г., когато Аврамов започва да учи философия. Старите преподаватели са „изчистени“, останал е само проф. Атанас Илиев, ученикът на Бергсон, който, свел глава, чете някакви умопомрачителни лекции по „марксистко-ленинска етика“, размножени на циклостил. Огромен брой книги от Университетската и Народната библиотека вече са недостъпни, а онези студенти, които не смятат да правят партийна кариера, се питат имали въобще смисъл да учат философия. Тогава той се запознава с Любен Казанджиев, който му дава книгите си, както и отваря за него достъпа до богатата си лична библиотека. На следната година му предлага дори „съавторство“ – да напишат заедно книга за смъртта. „Защо ми го предложи?“ – гадаеше след години проф. Аврамов. Ясно е, че начинанието било „утопия“ – никой тогава, а и в следващите десетилетия не би издал подобна книга, позоваваща на екзистенциалната антропология, обвързана с имената на Сартр, Хайдегер или Макс Шелер.

Една от последните срещи на „съавторите“ завършва с кошмар. Разговарят дълго на философски теми в градинката край Банята. Аврамов обаче бърза, има среща със студентската си изгора Мария, бъдещата му жена. Вече се стъмва. Сменя пейката, той в продължение на предишния разговор ѝ изповядва желанието си да следва философия в Германия, друга утопична мечта. Изведнъж от храстите се разнася глас: „Ти какво говориш, бе?…“, показва се милиционер, който отвежда Мария и Димитър в участъка, за да пишат показания. Дълга и унизителна процедура, след което ги заплашват и „пускат“.

Отчаянието на „антиницшеанеца“ също е препълнило чашата. Той наистина няма с какво да живее, бои се от доноси и арестуване. През 1953 г. се оттегля в някакво село край София, където мизерства, нервите му не издържат и накрая се отравя с арсеник. С което този „глас на идеализма“ и на „несъкрушима вяра в доброто“, за които той пише на финала на „Анти-Нитче“, тихо заглъхва. Но си остава като свидетелство във времето.

 

 

Тони Николов

Станете почитател на Класа