„Метарезерви“ 2024, второ издание, куратор Атанас Тотляков, Художествена галерия Стара Загора, 19 юни–14 юли 2024 г.

Намираме се в някогашни търговски хали, построени през 30-те години на ХХ век – архитектурният модернизъм личи още от екстериора. От 2000 г. тук се помещава Старозагорската галерия с богатата си и важна музейна колекция. Интересно е, че постоянната експозиция, доколко обновявана през годините, за първи път се сваля изцяло и на нейно място се срещаме със съвременно изкуство. Да, в първия момент се преживява лека рецептивна турбуленция от неочакваната среща. Скокът изглежда голям. Поздравления към самата институция за тази перспектива.

Ще видим несъразмерен въздушен резерв, роботизирани рисунки, HI/AI образни отклонения и бинарни преводи, социални мрежи и фиктивна документалност, национални знаци и политически символи, променливи хоризонти и привидно запрашени постаменти, проекции на индустриални предприятия и домашни интериори, ретинови реакции и ектериоризирани рефлекти, и редица други тематизирани фрагменти от настоящото ни метамодерно живеене.

Ще ги видим в разработки на Атанас Тотляков (куратор и участник), Дан Тенев, Дарина Пеева, Галина Цветкова, Деница Милушева, Екатерина Иванова, Красимир Русев, Милен Алагенски, Михаил Михайлов, Марина Теофилова, Младен Младенов, Нуркан Нуф, Пенка Минчева, Яница Фендулова. Ще видим и групови проекти на млади артисти – Стела Караилиева, Рада Дончева и Валентин Сабинов (Homo Vespertilio, късометражен филм в жанра докуфикция); Момчил Енчев, Илина Пенева, Богомил Иванов и Стефан Василев – избрани представители на проекта „Интенция за антивещ“.

Атанас Тотляков, „Осцилация на послеобрази“, 2024 г., полиптих, фотография Славчо Славов

Трябва да отбележа, че тазгодишната проява на „Метарезерви“[1] едва стъпва на фундаментите на метамодернизма. Кураторът развива собствена теза, в която основен ключ се явява не метамодернистичното махало, а калейдоскопичният наглед. В едновременната му тоталност и фрагментация всяко завъртане създава нова картина, в която всеки елемент допира друг и променя цялото.[2]

Фокусен момент са самите протяжности, в които се съчленяват определени състояния на съществуващото.[3] С тази промяна Тотляков разширява разбирането за метамодернизма, като прилага „атомистичен“ подход към артистичните процеси и въобще към съвремието.[4]

С влизането в галерията погледът не обхожда чинно стените на хоризонта, а се рее във всевъзможни посоки. Всяко произведение заявява своята самостоятелност като авторски концепт, но едновременно и вплетеността си в цялостния визуален дискурс. Рее се е съвсем символично казано – всяка гледна точка в експозицията е активна, всеки визуален фрагмент или ракурс се сдвоява с друг и променя цялото в индивидуалния поглед на посетителя. Всеки такъв ще забелязва „нови“ (в смисъла на собствени) визии в разнообразни явявания. Нека разгледаме.

Едновременно отблъскващ, заплашващ с мащаба си, но и привличащ с великолепието на монументалността си е „Епистемологичен отпор“ (2009/2024) – кубистичният въздушен резерв на Дан Тенев.[5] Фронтално са „Осцилация на послеобрази“ (2024) на Атанас Тотляков – психиделичен изглед към способността на ретината да оставя послеобрази. В съседство – „Променлив хоризонт“ (2023) на Младен Младенов. В същото пространство са Марина Теофилова, Михаил Михайлов и участниците в „Интенция за антивещ“. Срещаме и две концептуални рисунки на Момчил Енчев и Стефан Василев. Марина Теофилова представя „Безсънно синьо“ (2019/2024) – образ колкото на домашен уют, толкова и на дискомфортен безсънен простор на мисълта. Работата на Михаил Михайлов познаваме от официалното национално представяне на 59-ото Венецианско биенале.

Дарина Пеева – на отсрещната страна, ни показва множество идейно обвързани обекти и две отделни произведения, които се вплитат естествено в цялостна инсталация („Бъдещето: преработено“, 2024 и „Генетика“, 2007). Разпознава се проблематика на местната икономика. В обособени пространства са Нуркан Нуф, Галина Цветкова и документалната фикция Homo Vespertilio. Нуркан Нуф разработва собствен софтуер и демонстрира роботизирана версия на автопортрета си в деня на самото откриване. Галина Цветкова показва няколко елемента от разлистени небеса, като променя гледната точка към разбирането за прозорец („Гранично“, 2024).

Следват Екатерина Иванова, Деница Милушева и Пенка Минчева. Пенка Минчева прави ясна препратка към една разпространена практика с разпознаваеми образи – казанлъшката гробница е в „Копие“ и „Оригинал“, 2024. Ego sum tu е работата на Екатерина Иванова, съпътствана от втора с документално-аналитичен характер, която рефлектира върху първата. Засегната е специфична институционална конотация и политическа сговорчивост. Деница Милушева насочва вниманието към самосъздаването на хедонистичен „Аз“ в социалните мрежи, като подхожда към себе си като към медия („Междинни пространства“, 2024).

С „Моите кредитни карти“ (2024) на Красимир Русев се диктуват образите на насилие във финансови диспозиции. Работите на Милен Алагенски са „Биомеханичен препис на част от Епоса за Гилгамеш в бинарен код“ (2023) и „Локални прояви на метамодернизъм“ (2024). Последната има семидокументален характер и функционира като намигване – такива прояви са навсякъде. Изложбената траектория завършва със самия „край на времената“ в инсталацията „HI–AI вериги отклонения“ (2024) на Яница Фендулова. Работата се позовава на публичната реч, която „предупреждава“. Започва от малка книжка „Бог не греши и не се шегува“ (2023), преминава през намерени текстови разкази и завършва с AI генерирано изображение по същите думи, които отпращат отново в стартова позиция.

Редица участници излагат по две или повече идейно обвързани разработки (Фендулова, Алагенски, Иванова, Нуф и Михайлов), което дава видимост и на индивидуалния авторски дискурс вътре в големия кураторски наратив. Работите са дългогодишни или внасят разнообразие от допълнителни контексти. Такива са разработките на Тотляков, Теофилова, Цветкова, Михайлов, Пеева, Тенев, Русев – за някои от тях вече е писано многократно, за други – недостатъчно, а за трети не е. Друга значителна част са синтезирани специално за изложбата – да посочим отново тези на Тотляков, на Пеева, както и произведенията на Деница Милушева, Пенка Минчева, Нуркан Нуф, Яница Фендулова, Милен Алагенски. Ето че се пресичат траектории и в този случай не можем да се основаваме на подобни категоризации, тогава как да мислим нещата?

Следва да се вгледаме в детайлите, в допълнителните референции на всяко изложено произведение, съчленявайки ги в […] непрестанно движещ се калейдоскоп, в който попада гледната точка на собствената ни представа за нещата, отразена от представата ни за самите нас. Както е написал кураторът.

„Метарезерви 2024“ на Атанас Тотляков се разгръща с предварителна програма[6], която предизвестява посоката, а настоящата експозиция в Стара Загора се явява централна и дори надхвърли очакванията.

[1] Настоящата изложба е второ издание на проекта – концептуално разширено и представящо нови произведения. Сравни с първото издание на същия куратор от 2023 г. във Велико Търново в Изложбените зали „Рафаел Михайлов“, https://urbanshortcut.org/pf/metareserves/
[2] От кураторския текст към изложбата, Ат. Тотляков.
[3] Атанас Тотляков представя това много убедително във филмирания кураторски тур, вж. на https://youtu.be/DOch20GTiLI
[4] Totlyakov, Atanas Dimitrov, 2023, A Contemporary Atomistic Model of Art – A First-Person Introspection of the Artistic Process, Arts 12, no. 4: 128.
[5] Въздушният резерв на Дан Тенев всъщност е едва един от елементите на проектно предложение за открити пространства – един от потенциалните четири, на който е дадено да „диша“, т.е. отредено му е битие. В този смисъл „той“ е само фрагмент от гигант, който още явно не сме познали в цялост, но е вече проявен на проектно ниво.
[6] Например виж „100 години от манифеста на сюрреализма“, Портал Култура, 01.05.2024 https://kultura.bg/web/100-години-след-манифеста-на-сюрреализма/ ; и на https://urbanshortcut.org/projects-bg/

Яница Фендулова