„Руски дневник“ на Анна Политковская е завършена през октомври 2006 г., преди наемен убиец да я застреля пред дома й... Това е втората й книга след „Русия на Путин“, която издателство „Бард“ пусна на книжния пазар. Руската журналистка още приживе спечели международно признание за дръзките си репортажи, особено за чеченските войни. Тази крехка физически жена обрисува със стоманен поглед действията на президента Путин, който доскоро беше любимец на западните медии. За разлика от повечето европейски и американски журналисти и политици тя никога не е вярвала на медийния образ на Путин. С преимуществото си да вижда нещата от сърцето на Русия Анна го развенчава като човек и като политическа марка, с която демагогски се търгува. Известна на мнозина като „изгубената съвест на Русия“, Политковская е била специален кореспондент на вестник „Новая газета“ и разследва крупни мафиотски сделки, въоръжени грабежи в провинцията, тоталната корупция в армията и в съдебната система, сривът сред интелигенцията, трагичните грешки по време на акцията „Норд-Ост“. Новата й книгата е свидетелство за тежкото положение на милиони руснаци и безпощаден разказ за цинизма и корупцията на президентското управление на Владимир Путин. Според авторката той е преизбран за президент в обстановка на абсолютно недемократичен фарс, но западните лидери, които зависят от руските запаси на нефт и газ, продължават да му оказват почести. Авторката обаче предлага предизвикващ студени тръпки разказ как се изпразват от съдържание демократичните реформи, проведени през 90-те години на XX век. Как независимите телевизии, радиа и печатни медии са забранени, а опозиционните партии са насилствено и незаконно маргинализирани. Политковская доказва, че избирателният закон е променен, за да улесни фалшифицирането на избори. Тя описва и неспособността на либералите и демократите да създадат единна и действена опозиция. За нея прокълнатият писател Салман Ружди казва: „Подобно на всички големи разследващи журналисти, Политковская разкри човешки истини, които пренаписаха официалната история. Години наред ще продължаваме да я четем и да се учим от нея“. Посмъртно й бе присъдена наградата на ЮНЕСКО „Гилермо Кано“. Но какво от това.