„Новата политическа поезия“ като интроспекция, ирония и гръмовно отекване
В своите „Нови фрагменти към нова политическа поезия“, публикувани в книгата „След истината. Нова политическа поезия“ („НесАрт“, „Кралица Маб“, 2024) Пламен Дойнов разяснява: „Интимизиране на политическото. Политизиране на интимното. Това са двете взаимообратими формули на новата политическа поезия“, мъничко открехвайки завесата към направата на тези така впечатляващи стихове. Обаче наистина само мъничко я открехва, защото мигом добавя: „Но сами по себе си те не са достатъчни. Нуждаят се от все по-висок личен залог, иначе ще останат да се реят като празни балони от поредна художествена идеология“.
Стихотворенията в „След истината“, слава Богу, не се „реят като празни балони“, но пък поставят въпроса: какъв точно е поетическият похват, по който са спретнати? Какво им е, така да се каже, технето? Защото, личи си, има в тях вградено майсторство, което е особено, само тям присъщо, следователно си струва да се позамислим върху него. Да се позамислим и да се опитаме да го разкрием, тъй като залогът е наистина голям. Залог обаче, който не е единствено у него, поета Пламен Дойнов, а и у нас, неговите читатели. Залог за това да четем тези стихове не през тясната призма на стихотворната политическа публицистика (пази, Боже, пу-пу!), а да ги видим като онова, което те всъщност са – една висока поезия, много висока поезия, която под названието „нова политическа поезия“ всъщност едновременно и съхранява, и обновява онзи решаващ момент, радикалния обрат, който 90-те години на ХХ век извършиха в поетическото писане по/на български. И в политическо живеене по български. Радикален обрат на „сладка свобода“, след който българската поезия нищо не можеше да я спре. Животът впрочем също, колкото и да пъхаха (и още да пъхат) прътове в колелата му…
ПИСАТЕЛ ЗАВЪРШВА НОВА КНИГА
И СЕ ГОТВИ ДА ВЗЕМЕ НАГРАДА
НА ЖИВОТ И СМЪРТ
Не че пиша за разни конкурси,
но тази година ще избия рибата:
книгата ми е просто трепач.
Жена ми я чете и вика: – Щур си!
Как я изплиташ леко интригата,
уж има ирония, а ме кара на плач.
Дано ми се падне свястно жури,
а не онези от старата мафия –
ще ги глътна като амфетамин,
ще ги пратя да пасат коректури,
ще чертая литературната география,
ще се къпя в екрана син.
Но стига ми тая голяма награда –
да хвана за гърлото статуетката,
да благодаря на майка и баща,
на жена ми: Такъв мъж ти се пада! –
да ѝ завижда до смърт съседката,
да не ѝ остане душа.
Само нека ме дочетат до края –
ще разпилея последното многоточие,
като капки предсмъртен парфюм.
И нека археолозите да гадаят
дали дупката в моето слепоочие
е от тапа шампанско
или от куршум.
Това стихотворение (не е само то) великодушно разкрива начина, по който Пламен Дойнов съзижда своята „нова политическа поезия“. Най-важният строителен материал на неговия градеж можем да наречем „интроспекция“. Интроспекцията е психологически научно-изследователски процес, който създателят на модерната експериментална психология Вилхелм Вунд използва като главен метод за своята научна дейност. Състои се в самонаблюдение (всъщност буквално интроспекция значи това, самонаблюдение), което бива подробно описвано в работни тетрадки, след което детайлно анализирано, обсъждано, коментирано, разисквано… При Вунд са учили мнозина българи, които националната памет отдавна е вградила в пантеона ни: Пенчо Славейков, д-р Кръстьо Кръстев, Цветан Радославов, проф. Иван Шишманов… Към тази престижна редичка с имена трябва вече да прибавим и проф. Пламен Дойнов. Но не защото е професор, а защото е поет и като поет активно и вещо използва тъкмо Вундовата интроспекция, за да пише „нова политическа поезия“, която иначе сякаш не би била възможна. Интроспекцията е в началото и чак след нея идва поезията…
Виждаме, даже чувстваме как Пламен Дойнов влиза в обувките на своя герой, че и повече – не просто му влиза в обувките, в кожата му влиза, в него се превръща и след това превръщение му е някак лесно да представи мислите, емоциите, настроенията му, плановете… Интроспекцията е постигнала висшето си предназначение: да разкаже за всичко онова, което вълнува индивида, което го кара да се усеща било на върха, било на дъното. Свидетели сме на един вид травестизъм, когато така си се пременил и предрешил, че започваш да бъдеш другия по един напълно идентичен нему начин. Травестията е карнавално действие и няма как да пропуснем, че може би тъкмо тези карнавални 90 години помагат на Пламен Дойнов в неговата поетическа интроспекция; спомняме си оттогава Авторския литературен театър (АЛТ), „Втория кръг „Мисъл“, честитките, публикувани в последния брой на „Литературен вестник“… И установяваме всъщност, че Пламен Дойнов изобщо не е забравил 90-те, напротив – поетически в него те са живи и тази тяхна живост е фундаментът на „новата политическа поезия“.
Не е забравил и друго – писането от натура, пак негово изобретение. Заимствано е от пленерите на художниците – те излизат сред природата и я рисуват с четка и палитра, пишещите също излизат сред природата и я разказват с молив и лист. Това писане от натура „новата политическа поезия“ също включва в своя творчески арсенал: след като интроспективно си влязъл под кожата на персонажа си, тръгваш да го описваш в натурална величина – такъв, какъвто е и какъвто го виждаш с неподправения си и истински поетически поглед. Ето защо пред нас изникват толкова себе си, толкова живи и правдиви, действителни и откровени от всякакъв калибър разни властници, палачи, агенти, доносници, неслучили се писатели или пък случили се като горния… Всички те обаче са не онова, което се опитват лъжливо да ни изложат, че са – Ръжгева например, кърпеща скъсани чорапи, а са в автентичната си светлина: „Пръчицата свирне, пръчицата блесне, / пръчицата денем-нощем дирижира / хор на стари булки с мочурливи песни, / плач на млади баби, докато умират“ („Надзирателката Ръжгева разказва спомени за концлагера край Ловеч“). И тази тяхна светлина не е бяла, тази тяхна светлина е черна. Черна като душите им…
Това отекване на карнавала на 90-те в „новата политическа поезия“ не спира само до травестията на интроспекцията, разгръща се и в други пространства. Едно от тях е иронията – тази ирония, която беше толкова важна тогава и която днес сякаш се стопи, затри, изгуби, потъна. Ако се вслушаме например в поетическите книги на сегашните млади – Георги Гаврилов, Нинко Кирилов, Анна Лазарова, Веселина Ангелова, Златозар Петров, Белослава Димитрова, Маламир Николов, Ева Гочева, нищо няма да чуем от нея, заглъхнала е и притихнала. Докато и в „Балът на тираните“ (2016), и във „Влюбване в диктатора“ (2020) – двете книги, които съставляват тялото на „След истината“, тя е в изобилие; срещаме я във всеки стих, във всяка строфа, във всяка дума дори. Нещо повече, тази ирония бе зарязана включително от нейни най-предани пилигрими от края на ХХ век – Йордан Евтимов, Георги Господинов, Миглена Николчина, че даже Ани Илков. Съвременната българска поезия обърна гръб на иронията и Пламен Дойнов с „новата политическа поезия“ опитва – сполучливо, нека подчертаем, да я възвърне в поетическото поле, да възстанови гласа ѝ така, че да бъде отново той толкова силен и оглушителен, какъвто беше някога. 90-те бяха иронични години, но заедно с това години на свобода, на палавост, на открити хоризонти и безброй възможности. Затова ми се струва, че това е един от начините и то според мен най-успешният начин да се възправим против убогото време, пълно с насилници, мизерници, простаци и тъпаци. Пълно с изкълчвания на човешкото – изкълчвания, заради които то куца, гъне се, пълзи и губи облика си, превръщайки се в чудовище, в монстър, в хибрид…
Препратките към ключови за българската литература фрази („но ми стига тая голяма награда“ е само една от тях) също са отглас от 90-те – отглас, който няма как да бъде пренебрегнат, игнориран, сбутан в ъгъла и заметен под килима. За виртуозното боравене с изкуството на римата няма да престана да споменавам; прочее, едно умение, което е също загубено днес. Тъкмо в този смисъл може да кажем, че „новата политическа поезия“ и нейното книжно въплъщение от 2024 г. „След истината“ са своеобразно продължение на 90-те; те с едно възхитително поетическо можене пренасят техния революционен и карнавално-анархистичен, по младежки непочтителен дух в 20-те години на ХХІ век и то не единствено с желанието да ги припомнят – макар че, разбира се, и това го има, но и с желанието да заразят тези 20 години на ХХІ век с онова време на свобода и волност, на игривост и лудории, които толкова много (ни) липсват днес и чиято липса така изсушава съвремието. Едно „стафидно“ съвремие, спаружено и гърчаво. Да, така е: „новата политическа поезия“ е прицелена точно там, във времето (ни), което тя иска да освежи, да облагороди, да разчупи. И така да го превърне от време на плахост и свитост във време на доблест.
„Назад към 90-те!“ – ето го всъщност вихреното послание на „новата политическа поезия“. Май никак няма да е зле да си отпушим ушите и да го чуем.
Да го чуем и да го последваме…
СЛЕД ИСТИНАТА
И не че тя до вчера беше тук,
ала сега завинаги я няма.
Прескочихме я като празна яма,
запълнена от онемял капчук.
Не е била и никой не тъжи.
Да замълчим – защо да ни тормози…
Добре, че я покрихме с прах и рози
разцъфнали над новите лъжи.
Заради тях сме живи – мъртви – живи,
стърчим без дъх с олекнали сърца,
ухаем на незнаещи деца –
усмихнати, безпаметни, красиви.
И няма изневери, нито гости
нечакани –
любови без любов.
И всяко минало е тъмен ров
със светещи на дъното му кости.
Виж, истината! – призрак на душата
пълзи по лъч на точен полиграф
и маха ни за сбогом с бял ръкав,
от който е изчезнала ръката.
