Софийски истории (75)
Заради палещия зной човек има чувството, че прекосява мъртъв град. Цветовете се размиват и не е никак препоръчително да вървиш дълго. Всичко се премрежва пред погледа, понякога се чудиш къде си попаднал. И все пак пред мен е площад „Възраждане“, разплавен от топлината, наблизо заскърцва трамваят и периферно виждам как младо момиче се затичва, за да не го изпусне. Какви ли не жертви предполага желанието да стигнеш навреме. Лично аз обаче се отпускам на сянка под големия чадър на най-близкото кафене, а в същото време из съзнанието ми блуждае нечия максима дали трябва, или не трябва да се тича след обществения транспорт. Не че ми се морализаторства, просто жегата прави най-невероятните мисловни връзки.
Най-сетне се сещам от кого съм чул споменатата максима. Преводачката Нина Левенсон някога през смях ми разказваше в прочутия дом на Сирак Скитник какво означавало „руски превземки“. Тя и сестра ѝ Елена, по силата на руско-еврейските си корени, се движели из кръговете на старата руска емиграция в София. И веднъж я спрял на улицата потомък на граф Игнатиев, да, да, на същия онзи граф Игнатиев, който в прав тон, макар и след съответните учтиви приветствия, ѝ заявил: „Представяте ли си, госпожице, видях сестра ви Елена да тича на улицата, за да хване тролея?! Как е възможно това?“
„Ами, възможно е – с усмивка отбелязваше Нина Левенсон – щом си с „неблагонадежден произход“, а трябва да стигнеш навреме за работа в промкомбината „Народна република“ в Малашевци.“ Иначе те чака дисциплинарно наказание, обвинение, че саботираш петилетния план, което логично може да прерасне в уволнение. Сестра ѝ Елена работела там като инженер-химик, докато Нина превеждала специализирана научна литература за Икономическия институт на БАН.
„Нещастието“ на двете сестри било, че са дъщери на царския дипломат Хенри Левенсон, лежал в лагера Белене. И именно за да науча повече за баща ѝ, се срещнах с Нина Левенсон преди четвърт век, тогава сестра ѝ Елена вече не беше жива.
Защото Хенри Левенсон (1892–1963) е не само дипломат, той оставя ярка диря в българската култура. Роден е в Ню Йорк в семейството на руски евреи. Баща му Улрих Левенсон напуска Одеса заради имперския антисемитизъм и се установява в София. Оттук заминава да следва в Цюрих, където защитава докторат по философия, и тъкмо там се запознава с бъдещата си съпруга София Гросман. Двамата решават да потърсят щастието си отвъд океана, но трудно се приспособяват към американския начин на живот. Затова Улрих и София се връщат в България, където малкият Хенри тръгва на училище. Отначало Хенри учи в Свищов, където баща му преподава, сетне завършва Първа мъжка гимназия в София. Отрано проявява усет към езиците и литературно дарование, както можем да съдим по тази ранна автобиографична хумореска:
Преплувал бях море пенливо
на кораб лек и колеблив,
и пак, момченцето красиво,
останах аз и здрав, и жив
(в. „Смях”, г. 1, бр. 7, 17 юли 1911 г. Подписано с Бедния Хайнрих)
Завършва право в Софийския университет, но юридическата кариера не го влече, макар за кратко да работи в мировите съдилища в Бяла и София. Бързо става „свой“ в кръговете на столичната бохема, където е въведен от писателя Константин Константинов (Душечка). Публикува в издания като „Българан“, „Шантеклер“, „Оса“ и „Смях“. Много скоро „бедният Хайнрих“ става известен на четящата публика. А сам той трайно се вписва в бохемската копания на Димитър Подвързачов, Димчо Дебелянов, Георги Райчев, Николай Лилиев, Георги Михайлов-Джо, близък е със Сирак Скитник и Райко Алексиев. Активно превежда от руски, немски и френски.
Щом избухва Първата световна война, завършва артилерийски курс с чин „офицерски кандидат“. Заминава в състава на 24-ти артилерийски полк на Северния фронт, а в края на войната се сражава на Южния фронт при Демир капия.
Тогава се влюбва в красивата Роза Нойкова, племенница на полковник Стефан Нойков, загинал по време на атентата в катедралата „Св. Неделя“. Преди сватбата приема свето кръщение и става православен, което две десетилетия по-късно ще се окаже негов спасителен пояс. От 1922 г. е член на Съюза на столичните журналисти. Той е невероятен меломан и благодарение на поетичния си талант започва да пише и превежда либрета на опери и оперети.
През 1924 г., вече семеен, „поизоставя“ бохемата. Бива назначен в Дирекцията по печата към Министерството на външните работи и вероизповеданията, а от 1926 г. е и поддиректор по печата. Добра позиция за човек, който не е кадрови дипломат. Заедно с проф. Асен Златаров и проф. Саша Попов е сред учредителите на „Родно радио“, където през 1933 г. води рубриката „От сряда до сряда“.
Шарж на Хенри Левенсон, неизвестен автор
Колкото и да е парадоксално, тъкмо с идването на Хитлер на власт получава първото си назначение зад граница. През 1933 г. е изпратен като секретар по печата в българската легация във Виена, където негов началник е колегата му от литературните кръгове поетът Йордан Стратиев, който е с ранг първи легационен секретар.
Но „бедният Хайнрих“ не изоставя литературата. Под множество псевдоними в българската преса се появяват негови миниатюри, литературни статии и безброй преводи – огромна литературна продукция, която и до днес никой не е успял да опише. Тогава се заема и с делото на своя живот – да направи добър стихотворен превод на „Евгений Онегин“ на Пушкин, който излиза през 30-те години след множество поправки и литературни редакции. И шеговито споделя пред дъщерите си, че за него в пълна степен се отнасят тези стихове на Тургенев (пак в негов превод):
Той сам се мисли европеец,
но си остава пак едно:
трупът на нашенски гвардеец,
облечен с лондонско сако.
Външно министерство сравнително скоро го изтегля от Австрия, където антисемитските настроения вземат връх. Връщат го като поддиректор на печата в София, подготвяйки го за следващо назначение – не другаде, а в страната на Съветите. Хенри Левенсон говори руски като руснак, а в СССР живеят дори негови родственици, които той не познава.
От онзи период са и прочутите му „съветски доклади“ до българското Външно министерство, които навремето вдигат доста шум. Именно заради тях се запознах с Нина Левенсон, тъй като подборка от тези доклади беше публикувана през 2000 г. в книга, подписана с името на баща ѝ – „Политическите съдебни процеси в СССР през 1936–1937 г. Служебни доклади на един дипломат“.
В тях Хенри Левенсон прави ясна и безпощадна дисекция на съветското общество, за която биха могли да му завидят немалко по-сетнешни съветолози.
Той пристига в българската легация в Москва през лятото на 1936 г., когато сталинските скалъпени „съдебни процеси“ са в ход. И още през август дава първото описание на съдебното дело против „троцкистко-зиновиевския център“, завършило с 16 смъртни присъди. Описва мащаба на репресиите – спира се на ликвидираните „врагове“ в отговор на убийството на Сергей Киров в Ленинград. Докладва за самоубийството на Гамарник – началника на Политическото управление на Червената армия, както и за арестуването на началника на ГПУ Ягода, за арестите в писателските среди, за „военния заговор“, довел до арестуването на маршалите Тухачевски и Блюхер.
Всичко това е добре структурирано и ясно поднесено, като стремежът на дипломата Левенсон е в България да проумеят самата същност на Сталиновия режим – онзи „параноичен модел“ на признания и самопризнания, върху който впоследствие Кьостлер ще изгради романа си „Мрак по пладне“, а Оруел – безпощадната антиутопия „1984“.
В докладите ясно са посочени абсурдите на „тоталитарното съдопроизводство“: всички си признават, но доказателства няма; няма дори свидетели, тъй като те не са нужни за съдопроизводството; обвиняемите се „самообвиняват и сами настояват съдът да им наложи „най-сурово наказание“. Има противоречия във версиите, но те не вълнуват никого. Фарсът в Колонната зала на Съветите е пълен. Процесите следват един след друг и са идентични по същността си. Само обвиняемите (прочути болшевики) се сменят, преди да изчезнат в небитието. Един и същ е и Режисьорът на тези процеси.
Левенсон прави разрез на самата тоталитарна структура, тъй като процесите засягат не само бивши „вождове“, но и стотици хиляди хора, които попадат в зъбците на репресивната машина: „Тъй като в СССР партията и държавната управа е едно, борбата не се водеше само на теоретична почва и победените понесоха всички тежести не само на изключването от партията, но и на свързаното с него положение на безправен и преследван гражданин при режима на ГПУ“.
Интересува го и дълбинната промяна в руското общество – „как живее съветският гражданин (смайващ по проницателността си доклад от ноември 1936 г.):
От една година Съветският съюз, както е известно, е най-щастливата страна в света – така поне твърдят съветските вестници… Всеки съветски гражданин е длъжен да работи някъде, защото, ако остане без работа, той рискува не само да гладува, но и да попадне в концентрационен лагер. НКВД разполага с грамадна армия от такива недоброволни работници, които извършват най-тежките съоръжения: прокопават канали, изсичат горите в далечния Север и т.н. В съветската литература има много произведения (напр. пиесата „Аристократи“), които рисуват успешното морално действие на концентрационния лагер, от гдето разните бандити и престъпници излизат като полезни и съвестни граждани.
В литературата всичко това е хубаво, но съветският човек знае, че в действителност обитателите на концентрационните лагери са поставени в такива варварски условия, че едва ли могат да изкарат крайния срок на наказанието си, и затова гледа все пак да работи в някое учреждение…
Откъде Хенри Левенсон е узнал всичко това още през 1936 г.? Нали чуждите дипломати не са имали правото да напускат Москва? А в няколко доклада, макар и съвсем пестеливо, е описана цялата концентрационна система на ГУЛаг. Ако и другите чужди дипломати са изпращали подобни доклади в страните си, защо истината за живота в СССР не е лъснала още тогава? Нямаме отговор на този въпрос. От резолюция на пълномощния министър в Москва Никола Антонов върху споменатия доклад става ясно, че той предлага Дирекцията по печата в София да запознае с него българската преса (без да се цитира името на неговия автор, разбира се).
Защото в „доклада Левенсон“ има всичко, което съвестта на един дипломат изисква да се напише. Колкото и да са били затруднени контактите му с местните хора:
Чуждите дипломати нямаха никакъв контакт с местното население, което самичко ни избягваше, като представители на фашистки или полуфашистки държави. Ние, членовете на дипломатическото тяло, се срещахме само помежду си… Хората живеят при много тежки условия, но мълчат, защото ги е страх от ГПУ. Ха кажат нещо против властта, ха всички са ги очистили… Аз имах там кръвни роднини. Започнах да ги диря и най-после ги открих. Но скоро те започнаха да странят от мен – загубих им следите.
Някои от описанията в докладите на Левенсон са „болезнено актуални“ – например за прогонването на чуждите кореспонденти от Москва или за техните задържания:
Целта на всичко това е [Москва] да стане защитник на демокрацията в другите страни, но не и у себе си. Но мъчно е да защитаваш демокрацията другаде, когато славословиш собствения си диктатор, мъчно е да водиш борба срещу неограничената власт на Дуче или на Фюрера, когато се възхищаваш от неограничената власт на собствения си вожд на народите.
Вътре в докладите бива осветена и цялата нищета и корупция на системата:
Русия винаги е била класическа страна на рушвета. Смяната на социалния строй само засили съществуващия по-рано бюрократизъм, с което се усложни още повече получаването и на най-дребната услуга от всяко държавно учреждение. За да купите един гардероб, вие сте принудени да застанете на вратата на магазина „в очередь“ още през нощта, без да бъдете сигурен, че ще направите покупката. За да си купите железопътен билет, трябва да чакате със седмици ред на касата на гарата. Естествено, че ще дадете малко бакшиш, за да прередите конкурентите си.
И нещо невероятно – Левенсон дори предусеща термина „новата класа“ по отношение на формиралата се съветска номенклатура (близо две десетилетия преди едноименното изследване на Милован Джилас):
Как може да се говори за щастлив живот в една страна, гдето средният месечен доход на един квалифициран работник възлиза на 250 рубли, когато едно кило говеждо месо е 7–9 рубли, един чифт обуща 200–250 рубли, а един готов мъжки костюм – 800 до 1000 рубли?…
Съществуването на това социално неравенство в СССР е забелязано от всички обективни чужденци, посещавали напоследък Съветски съюз. Едни от тях говорят за нова съветска буржоазия, други – за нова съветска аристокрация, трети пишат за новите съветски богаташи, но така или иначе всички са се натъквали на слой от населението, който господства и живее несравнимо по-добре от останалата маса съветски граждани.
Шифърът на българската царска легация обаче изглежда е бил „пробит“ от съветските служби. Докладите на Хенли Левенсон са прихванати и пълномощният министър Никола Антонов бива извикан в Наркоминдела, където му съобщават, че ако дипломатът Левенсон не бъде отзован, той ще бъде арестуван.
Една „добра атестация“ за съвестно свършената от него работа. На 19 декември 1937 г. Хенри Левенсон е спешно преместен в легацията във Варшава при пълномощния министър Петър Траянов. Но Втората световна война е на прага и след като Хитлерова Германия нахлува в Полша, той бива набързо евакуиран в София и преместен като съветник в Консулско-стопанската дирекция към Външно министерство.
Дошло е време да се установи „някъде“. Не може с жена и две деца вечно да се местят от адрес на адрес. Нина Левенсон ми разказваше, че именно тогава попаднали на апартамента на улица „Софроний Врачански“ 1 – пак под наем, разбира се. Като днес си спомням описанието, дадено ми от нея: „Заставате на площад „Възраждане“ с лице към Еврейския дом. Подминавате червеното здание на театър „Ренесанс“ (сетнешния Профсъюзен дом на културата“) и точно по средата виждате високата кооперация на „Софроний Врачански“ номер 1“.
София, ул. „Софроний Врачански“ 1, снимка авторът
Решавам да следвам указанията ѝ, нали и без това съм съвсем наблизо. Червеникавото здание на някогашния театър „Ренесанс“ си е на мястото, но е в пълна разруха след пожарите и споровете между собственици. Срам за София де гледаме как се руши пред очите ни тази емблематична сграда. Още няколко номера и наистина излизам на улица „Софроний Врачански“. Кооперацията от 30-те израства пред погледа ми – добре измазана в охра, на чийто фон се открояват острите апликации над прозорците, превръщащи ги в кулички. На кой ли етаж е живяла фамилията Левенсон? Сигурно на някой от по-горните. Апартаментът трябва да е бил сравнително голям, щом във военните години при тях са се нанесли приятели.
От разказите на Евгений Силянов пък знам, че при цялата си артистичност и бохемска душа Хенри Левенсон е бил невероятно съвестен дипломат. Тогавашната Консулско-стопанска дирекция се е помещавала само в две големи стаи на първия етаж, вдясно от централния вход на тогавашното Външно министерство (днешното централно здание на БАН край историческата сграда на парламента).
А че времето е било „сложно“, няма какво да говорим. В края на 1940 г. е приет Законът за защита на нацията, който тежко дискриминира и унижава българските евреи, потъпква техни основни права и забранява достъпа им до държавни служби. Как антиеврейското законодателство се отразява на дипломата Хенри Левенсон и на неговото семейство? Нина Левенсон разказваше, че известно време живели „на тръни“: чакали да видят приложението на закона, за да стане ясно дали баща им няма да бъде уволнен. Но тъй като е приел православието преди 1940 г. и е женен за християнка, Хенри Левенсон попада сред „изключенията“ (подобно на Дора Габе и други сходни „казуси“). Съответно дъщерите му не носят „жълти звезди“.
Не е трудно да си представим как всички тези гонения са се отразили на дипломата-писател, който за няколко години попада от единия в другия тоталитаризъм. И как мислите, че реагира той? Свива се в черупката си, успокоен, че преследванията и униженията подминават него и семейството му? Нищо подобно.
Именно Консулско-стопанската дирекция на МВНР се превръща в едно от ядрата за помощ на преследваните евреи – но не на тези от пределите на Царство България, а на онези, които в паника бягат от Третия райх и търсят тук визи, за да заминат за Турция и Палестина. Правилото било, че подобни транзитни визи могат да се издават само от отдел Държавна сигурност към Дирекция на полицията. Но ето че „директорът на Консулско-стопанската дирекция, пълномощният министър Никола Пецев, заедно с легационните съветници Никола Ванчев, Хари Левенсон и Любен Златаров започнаха самостоятелно да разрешават транзитни визи на лица от еврейски произход, понеже не можаха да се примирят с мисълта, че жени, деца, мъже, старци, рискуват да бъдат изгорени в нацистките лагери на смъртта, само защото са се родили евреи“. (Из спомените на Любен Златаров, депозирани в архива на МВНР).
Върху този епизод от историята на Холокоста в България вече е хвърлена светлина, благодарение на книгата на Вили Лилков „Доблест и наказание“ (2021), има и специална страница на ДА „Архиви“, посветена на тези достойни български дипломати.
По спомените на Нина Левенсон пълномощният министър Пецев и другите колеги на баща ѝ са го молели той да подписва исканията за визи само в краен случай – защото той би могъл да си навлече сериозен проблем с оглед на произхода си. Общо над 1000 транзитни визи на евреи от Румъния, Чехословакия, Полша и Унгария издават тези български дипломати, което означава 1000 спасени човешки същества. На 300 от тези документи фигурира и подписът на Хенри Левенсон, който въпреки всичко поема своята отговорност. И действа „по съвест“, както винаги е постъпвал в живота си.
Хенри Левеноон (вдясно) на разходка с приятел
Има свидетелства, че посланикът на Райха Бекерле бил бесен, че в българското Външно министерство продължава да служи „евреин“. Но за чест на българската дипломация Хенри Левенсон не само, че не е уволнен, но дори през 1942 г. бива награден от царя с ордена „Свети Александър“. Значи е било „възможно“. Дори като знак за евентуални маньоври във времето.
Защото след 9 септември 1944 г. не друг, а именно Хенри Левенсон е изпратен като секретар на българската делегация в Румъния, за да установи контакт с маршал Толбухин, за да се подпише „временното примирие“. Сетне пак той е командирован към Съюзническата-контролна комисия (СКК), натоварен е със сложните преговори с Гърция по т.нар. „отвлечено имущество“.
Ала новосъздадената Държавна сигурност вече го следи, както става ясно от първите донесения в досието му от 1946 г.: Изпращал е писма и противосъветски информации до двореца. Неговите писания са използвани за противосъветската кампания у нас… Пред Съюзната контролна комисия е станал популярен със своите всевъзможни ходатайства, като особено за евреите е много щедър и не подбира никакви средства.
Ето защо след подписването на Парижкия мирен договор (1947) е набързо „пенсиониран“, тоест уволнен. А е едва на 55 години. Тогава решава да се върне на литературното поприще и започва усилено да се занимава с преводи (възможната ниша за „бивши интелектуалци“). Виждам името му след това до името на Атанас Далчев като учредител на Института за преводна литература. Ала скоро Институтът е закрит. И пак, подобно на Далчев, е принуден да превежда „шедьоври“ на съветската литература (например „Млада гвардия“ на Фадеев, заедно с Мария Грубешлиева).
От 1948 г. Държавна сигурност сериозно се заема с него и започва разработката му като „враг на режима“. Махленските свидетелства са злостни и клюкарски: „Отявлен англофил, дружи с хора също така злостно настроени към ОФ и също като него критикуват и говорят против ОФ-властта“.
През 1949 г., усещайки как обръчът около него се свива (а той внимателно е наблюдавал тези процеси в Москва), семейство Левенсон подава заявление за изселване в Израел.
Получават отказ. В Израел не се допускат „вражески елементи“, държавата там е поела по „социалистически път на развитие“. А тук си имаме работа с „врагове“: „В миналото е бил висш чиновник в Министерство на външните работи и като дипломат в Москва е писал гадни статии по адрес на СССР. След 9 септември 1944 г. е реакционер. Съпругата му е от български произход, с буржоазен манталитет, реакционно настроена. Дъщерите му са „зози“ – реакционерки“.
Много пъти съм разпитвал Нина Левенсон как така изведнъж те се оказват врагове и то – „фашисти“. Нали „класовият враг“ е спасил голям брой евреи от Холокоста, защо не са го пуснали в Израел? Възможно ли е някогашната му дипломатическа дейност в СССР да му е наложила чак такъв „черен печат“? Или причината е друга?
Самата тя нямаше категоричен отговор. Вероятно става дума за комбинация от фактори, по силата на които около тяхното жилище на улица „Софроний Врачански“ 1 е изплетена цяла мрежа от информатори. И резултатите не закъсняват.
Държавна сигурност открива през ноември 1950 г. ОНД № 221741 на Хенри Левенсон с кодовото име „Негодяй“. Отблизо го следят агентите „Дипломат“ и „Винаров“. Обвиненията валят едно след друго: навръх Великден го арестуват. Смайващото е как 18 часа правят обиск в жилището им, където има и съквартиранти. По онова време той превежда университетски учебници по история на древния свят, така че като веществени доказателства биват иззети картите на Месопотамия. Щеше да е смешно, ако не беше страшно.
Около месец го държат в ареста, подлагайки го на „натиск“. Накрая оперативният работник Димитър Тодоров предлага Хенри Левенсон да бъде въдворен в ТВО за една година, тъй като „лицето е опасно за обществения ред и сигурността“. Министърът на вътрешните работи Георги Цанков подписва въдворяването му като „лице, опасно за държавната сигурност“.
За този период има малко данни, но от архивите става ясно, че на 8 юни 1951 г. Хенри Левенсон е въдворен във Втори обект в Белене. В книгата на бившият царски дипломат Христо Бояджиев „Спасението на българските евреи по време на Втората световна война“, издадена през 1991 г., откриваме следното свидетелство на Никола Вълков, сам той някогашен дипломат и концлагерист в Белене:
През първите дни нямахме работа и милиционерите ни раздадоха сърпове със задача да окосим едно празно място. Хари, който беше над 60 години, страдаше от силно късогледство. Той беше застанал до нас със сърп в ръка, без да забележи наближаването на един милиционер. Последният грубо го запита защо не работи и Хари наивно отговори, че не знае как се работи със сърп. Този отговор вбеси милиционера, който удари така силно Хари в лицето, че потече кръв. Очилата паднаха и се счупиха. По лицето на Хари потекоха сълзи, примесени с кръв.
След тежка бъбречна криза, съпроводена с непоносими болки, Левенсон е пратен за операция в София, където е настанен в болницата към Централния затвор. Той наистина е „на предела“. Поради което ДС разпорежда да бъде пуснат на свобода в началото на 1952 г., но под постоянно наблюдение.
През лятото на 1953 г. отново не му провървява. Случайна среща на улицата в Копривщица с френския военен аташе и разменени няколко думи му носи отварянето на нова разработка – ОНД „Сребролюбец“. ДС подозира, че той извършва шпионаж в полза на Франция. Създаден е цял списък с 54 души от страната и чужбина, с които той контактува. За негов късмет вътре няма „оперативно интересни лица“ и година по-късно разработката е закрита. Но продължават да го следят. За комунистическата власт той е „царски дипломат, активно поддържащ връзки с бивши хора“. А в същото време този страдащ от херния и невиждащ с едното око човек е само преводач на чуждестранна литература.
За „новата власт“ обаче той е опасен враг и му отварят нова разработка – „Дивак“. Оценката е: „Прикрит враг на Народната власт… В морално и криминално отношение не е компрометиран, но обектът е имал крайно лошо отношение към Съветската власт… През 1951 г. е изпратен в ТВО заради фашистките му прояви и дейност в миналото против СССР и опозиционните му изказвания след 9 септември 1944 г.“.
Списъкът на „оперативните мероприятия“ срещу него е впечатляващ. Контролират кореспонденцията и подслушват телефона в жилището му. Осъществява се „външно наблюдение и проследяване“. Един от съседите му – полковник във Военната академия, съобщава, че той следи внимателно „контрареволюцията“ в Унгария и даже „дава банкети“ в спалнята си по време на унгарското въстание. В този период той е под зоркото наблюдение и на агентите „Милев“, „Илиев“, „Кирилов“, „Бончо“ и един от най-близките му приятели – агент „Мирослав“.
Дали Хенри Левенсон си е давал сметка за всичко това, когато е срещал гузни погледи? Или докато е превеждал „От земята до Луната. Около Луната“ на Жюл Верн (заедно с Димитър Симидов) – книга, която толкова обичах в юношеските си години?
Най-вероятно. Още повече че оперативните работници на ДС никога не го оставят на мира. Но какво искат от него? Веднъж Нина Левенсон ми сподели нещо, което може би донякъде дава ключ към разгадката. При едно поредно посещение у тях на „мъж с шлифер“ вратата на хола, където той разговарял с баща ѝ, останала полуоткрехната. Тогава тя чула следните думи: „Спомнете си още веднъж кои от изброените от мен лица на политемигранти в СССР са идвали в царската легация в Москва?“ Баща ѝ мълчал. „Този? Този? Или този?“…
„Човекът с шлифер“ слагал на масата в хола снимка след снимка. Баща ѝ твърдял, че не ги е виждал или не си спомня… Накрая „шлиферът“ си тръгнал. Тя въпросително погледнала баща си, а той в отговор ѝ казал с умора, че „човек все пак трябва да има съвест“.
Истината е, че по онова време – въпреки реабилитацията на Трайчо Костов – БКП яростно издирва „врагове с партиен билет“; разчиствали са се върховете. Така че неволно „царският дипломат“ Левенсон се оказва „пионка“ в голяма игра, за която сам той е нямал никаква представа.
За да се отърват от тормоза, решават да се преместят. И в края на живота му, поканени от вдовицата на Сирак Скитник – Олга Симеонова (далечна родственица на тяхната майка), избират за свой пристан един „храм на българския модернизъм“, какъвто е къщата на улица „Борова гора“ 28 в Лозенец.
Колко време Хенри Левенсон живее там, не мога да кажа с точност. Нина Левенсон с усмивка разказваше как техни познати пуснали шегата: „Добре че дойде комунизмът, та Хенри Левенсон най-после можа да си намери дом в къщата на Сирак Скитник“. Напълно възможно е пребиваването в „боровата гора“ да е било спасение от мрежата информатори.
През 1960 г. ДС все пак стига до заключението, че „обектът е болен и в напреднала възраст, не заслужава да губим сили и да пилеем ценно време“.
Скоро след това, на 8 август 1963 г., Хенри Левенсон напуска този свят. Но си отива от него като „човек със съвест“.
