Интервю на Владислав Христов с Екатерина Григорова
Предишната ви поетична книга „Празна зора“ излезе през 2019 г., в навечерието на пандемията. „Отвисоко в печката пада дърво“ се появява, след като коронавирусът вече не е главна тема на деня. Как всичко, което преживяхме по време на пандемията, промени вас и вашето писане? Отрази ли се на поезията като цяло?
Да, изглежда моите книги все не излизат навреме. Появяват се по краищата на големите събития, а това неизменно е свързано с кайроса на поезията: едно сбъдване и изпълване със смисъл, различно от поточната линия на смъртта (представям си свещите на Кавафис).
В разгара на пандемията нямаше друга празнота освен огромната бездна, която висеше на косъма на живота. Беше едно усещане за „Свещена пролет“ в преддверията на смъртта: чакане срещу очакване! Отвън времето се беше смалило до статистиката за смъртните случаи, а вътре времето се бе стаило като плода в корема на човешка жена: сякаш някаква по-дълбока нужда на живота се е събудила в нас – съществувала е, била е твърде малка, за да я усетим, а сега изведнъж е пораснала твърде бързо, за да я изкрещим. Така разбрахме колко много сме постигнали от това да живеем отвлечени от същността си. Коя същност? Да бъдем заедно, да се съберем, ако не в смъртта, то поне веднъж в живота. (Защо само погребенията да ни събират?)
С децата се бяхме качили на втория етаж на къщата в Добринище и се молехме скъп човек от нашето семейство да оцелее. Стихотворението „Иглата на Бродски“ се роди в оная непрогледна декемврийска нощ на 2020 г. Болезнено, сухо раждане.
Промениха ли ни чипа – за да се заиграя с една от популярните конспиративни теории на съвремието? Промениха ли света самите поети? Започнаха ли те да пишат, тоест да живеят различно – ако животът е онази река на Хераклит – онази все една и съща река. „Вълшебната планина“ ни отрезви и ние видяхме през снежната козина на нейното потънало в сън величие колко малко е нужно, за да могат да бъдат затрити само за миг всички теории за чипове, които съчувстват на света, и всичките чипове – жертва на това съчувствие.
Идва ми наум заглавието на стихосбирката на Роберт Леви от 2020 г. „Anemoia“ – носталгия по време, което не си живял. Парадоксално, заедно с мъката по изгубените животи аз изпитвам носталгия по онова утихнало време на човечеството.
Беше ноември 2020 г. Марин Бодаков и Екатерина Йосифова бяха живи, както и досега.
След коронавируса човечеството потъна в друг катаклизъм – войната в Украйна, последва и Израел, по какъв начин реагирате като пишещ човек на всичко случващо се през последните две години в света?
Като човек на изкуството реагирам с изкуство, превеждайки всичко, върху което мисля, на езика на поезията. Спомням си думите на Елитис от речта му пред Шведската академия при връчването на Нобеловата награда: „За съжаление открай време времената са се оказвали убоги за човека. Но и поезията открай време е действала“. По един или друг начин светът променя думите ни. Моята грижа е по-скоро за това безобразно съревнование с декларативни клишета и политически лозунги в една голяма част от международните антологии например. И тук не говоря за концептуални книги, които правят изкуство от патоса, декларацията, клишето, новината. През 2022 г. Йордан Ефтимов издаде „Преди да измият кръвта“ – една „истинска съвременна антивоенна книга“ (Пл. Дойнов), разкриваща съпричастността към човека през дистанцията на медийни образи от войната между Русия и Украйна. През същата тази 2022 г. Георги Гаврилов състави антологията „Поезия срещу войната“ с идеята да извади поезията от нейната „летаргия“ и да я върне в коловозите на историята.
Все още нямаме такава антология за цивилните жертви в Газа. Нито изобщо за невинните жертви на Палестина и Израел. В „Поезия срещу войната“ е включено моето стихотворение „Изчезването на квартирантите“ – разказ за украинските мъже, „майстори на кубета“, които в първите дни на руската инвазия в Украйна се оказаха заклещени в квартирата си в България – затворени между кошмара на суматохата и шока от неизвестността за техните близки на север.
Нека обаче да изясня това докрай. Поезията, с която изцяло се идентифицирам, не е за мен нито игра, нито флирт, нито пък начин да афиширам сериозността си в литературата през протоколите, предписващи нейната социализация. Трябва да призная, че между това да искам да върна на поезията мястото, което ѝ се полага в историята, и това да изследвам историята на поезията, бих предпочела второто. Ала не за сметка на първото, защото уважителността към различието (изключвам тероризма и неговите аналози), плурализма на интерпретациите изобщо считам за постижение на цивилизацията, което трябва да пазим от посегателства. Посегателства, различни от „Шамар по обществения вкус“.
Ето един стар парадокс, над който бихме могли да размишляваме: съпричастността и насилието са свързани.
Кучето като живо същество, ваш спътник и приятел заема важно място в книгата ви. В това не особено хуманно време животните ли се превръщат в нашите най-големи учители по човечност? Как започнаха „поетическите диалози“ с вашия домашен любимец?
Кучето е метонимия на ближната материя. То не е непременно поетическо alter ego, което познаваме от романа на Робърт Луис Стивънсън. В „Отвисоко в печката пада дърво“ („Жанет 45“) кучето е парадоксалистка фигура на диалога, чрез която се осъществява синтезът на рефлексивния с металогическия свят – пробив в стъкления похлупак на хроноса. Но четириногото може да е и шепот от древната гора край Тива, в която се е подвизавал в древни времена сфинксът: чудовището, което задало онази толкова елементарна гатанка на умния Едип, за да не си прави труда да го души. Или пък кучето може да е един буда (учител), който във все по-рехавата борова гора над гарата в Добринище не спираше да се будалка с монолитния ужас в мен. Затова и поетическото куче няма общо с който и да е домашен любимец, нито пък с компенсаторната обич на човека към животните. Нито с извърнатото от познанието за човешкото наше лице в резултат на акумулираната с векове отрицателна памет към собствения ни биологичен вид. Следователно става дума за поетическа инвенция на медиацията – за (не)земно създание с върховно настроение, поблясващо от върха на тържествуващата му опашка.
Природата е органична част от новата ви поетична книга, в какви моменти се спасявате в природата?
В природата влизам спасена. Мъчно ми е само. Ние не се уважаваме. Не обичаме докрай майките си. Оставяме едно ъгълче от конвенцията за тази обич прегънато – с два пръста правим тайния знак за ключ – за да можем да псуваме на воля, да сечем на воля и да ядем на корем.
Където и да пътувате, винаги се връщате във вашето родно Добринище, то често е и базов лагер за планинарите, които тръгват да покоряват Безбог и другите пирински върхове. Базов лагер към какво е за вас Добринище?
„Родил съм се в селò Байлово, Новоселска околия. То е 45 километра далеко на изток от София. Разположено право срещу слънцето в едно красиво мèсто…“
Слушам рòмона на неговия напевно приповдигнат глас в „Говори… Елин Пелин“, видео подкаста на БНР. Слушам и се обърквам още повече от какофонията на моите автобиографични интонации. Защо автобиографичното да не може да се сведе до една-единствена, така приветлива и лъчиста интонация? А мене още ме дави и оня твърд орех в гърлото, с който се мъчех да проговоря на френски в основното училище „Свети Климент Охридски“ в Добринище. По-трудно от изкачването на върхове е това завръщане в биографичното. По-изтощително, но също така удовлетворяващо изкачване е това усилие да го преодолееш и да защракаш без орех в устата на собствения си чужд език. Покоряваме единствено себе си, докато се опитомяваме…
Базов лагер? Добре казано. В Добринище все още живеят моите родители: огънят на къщата ни събира всеки път като за последно пред суровата планина на зимата от живота.
В книгата детските ви спомени минават като тънка нишка, свързваща детството и зрелостта, какво си спомняте от вашето детство в планината?
Свързвам Пирин от детските спомени с принудата. Със спарените скиорски обувки и ските, които мъкнехме на рамо зорлем нагоре, за да може надолу „да полетим“. Със страха от заледените участъци по първите писти на Банско от осемдесетте. С „триченето“ преди това с „влечката“ – когато, откъснати от земята под скърцащото въже, телцата ни се завъртаха няколко пъти във въздуха преди да се приземят отново в неочаквано унизителна форма. Тези картини на подчинението нямат общо с изчистените планински релефи, които ме формираха с времето, нито пък с припадъците на водата по поречието на Места; с неистовата тишина на уханните царевични и картофени ниви извън селото – където сенките на внушителни орехи се преплитаха с клоните на ябълки дивачки, джанки и бъз. Един студен полъх в тия предпланински възвишения и уханни градини можеше да ме повали на земята, за да засвири дъждът по ребрата ми под диригентската палка на поблясващи мълнии в почернялото небе.
Извън омразното ми училище аз живеех в непрекъснат и потаен вътрешен екстаз.
През годините вие не изоставихте сетивното писане, всяко ваше стихотворение може да се почувства и усети, според мен това е една от главните причини поезията ви да е толкова мигновено въздействаща. Имате ли свои начини да култивирате тази специфична сетивност?
Опитът ми с внезапния спомен, с мигновено разкритие на съчетанието от блаженство и дълбока скръб по изгубеното време, датира от ранното ми детство. Мечтанието на спомена, който не може да се задържи, камо ли да се възстанови, е плод на перспективата – това усещане за млад живот на едно здраво момичешко тяло, затворено отвъд вала на времето. Моите първи „мадленки“ (курабийките на Пруст) бяха едни ситни бледолилави цветчета, вплетени в десена на изсветляло перде в старата къща на бабината сестра в Банско. Била съм на пет или шест, когато блицът ми се стовари с огромна сила за първи път. От този момент насетне надушвам в посоките на пространството обектите или образите, които ще ме съединят с живота отвъд онзи вал, а в последните години се приучих да контролирам, но само донякъде, откъслеците неволна памет. Слава Богу, че само донякъде, за да остане работа за поезията – защото необятният свят на поетичния спомен е нещо далеч по-вълнуващо за мен от тези бракове на омаята с психологията. В крайна сметка вербализираните мисли ни помагат да се отървем от предвербалните усети. А поезията като цяло е способна да поглъща всичко. От друга страна, връзката с четенето е това, през което може да се изрази най-точно култивирането на добрия вкус в писането. Аз чета безразборно поезия, но незнайно как Елизабет Бишъп все ми е под ръка.
Вие сте от поетите, родени в средата на 70-те, какво се случи с вашето поколение? Имате ли чувството, че то „потъна“ между „старите“ поети, творящи преди 89-а, и „новите“, родени през 80-те и 90-те?
Като представител на това поколение (но на кое поколение?) не съм в настроение да „спамя“ с обобщения. Спомням си обаче, че преди седем-осем години един около шестдесетгодишен таксиджия от Западен парк, след като се поизмори от „това тук не е държава“, въздъхна замечтано и с някаква тиха доброта в гласа изповяда, че ние, родените през седемдесетте, сме „безимотното поколение на България“. „Вие си останахте без имоти!“, каза по-точно той. Замислих се дали е бил прав тогава и дали не е прав сега, когато размишлявам върху поезията. Ако въпреки условността приемем, че литературното поколение обединява група поети, имащи съзнание за своята историческа мисия, оттласната от някаква архитема (отчетлив пример е „поколението на 30-те“ в Гърция), то тогава аз наистина смятам, че ние сме онова безимотно население, което не успя да се солидаризира около отчетлива социална тема. Демаркационната линия на прелома от 1989 г. беше на отстояние достатъчно далеко от зрелостта ни, за да надигнем глави. И тъкмо понеже не формирахме литературно поколение или понеже още е рано да говорим за подобни оценки, за нас няма как да се твърди, че сме „неосъществено поколение“. Заимствам свободно термина „неосъществено поколение“ от статия на Михаил Неделчев, в която той изтъква възможността част от поетите в т.нар. поколения да се окажат стихотворци, „които нямат по-сетнешно значимо индивидуално осъществяване, както е при истинските поети“ (М. Неделчев, „Отново за поколенията (поетическите) в литературата“, Литературен вестник, бр. 29, 2019).
Струва ми се, че между двете поколения на 80-те, за които пише Неделчев, и днешните млади поети – родените през 70-те години на XX век се доближаваме сякаш повече до първите, най-малкото заради това, че подобно на тях сме „закачили повече от соца“; за сметка на това отново на възраст, която не ни позволи да се идентифицираме отявлено с историческите пулсации около този прелом (1989). Тъкмо затова ние се явяваме по-скоро алтернативни на понятието за поколение автори. Ала аналогията с Биньо Иванов и Константин Павлов е твърде ласкателна и дръзка. Никак не е рано да се каже колко дръзка.
Между другото, имаше един учител от моето юношество, който с умилението на пастир и говедар ни наричаше овце и говеда. Та той също беше ироник и то от най-симпатичните, които съм срещала. Беше три втори изтощен и две трети обезсърчен от математиката ни. И тъкмо защото не беше докрай съсипан, този мъченик на сухата абстракция се беше превърнал във възобновяем източник на съпротивителна свежест. С тази притча искам да потвърдя близостта ни с различните форми и формирования на родените малко преди нас. Вярно, че не тръгнахме ударно с миметичното (или не) желание (по Рене Жирар) за групова репрезентативност (поколението на Четворката от „Литературен вестник“, литературният кръг Смисъл и пр.), но излъчихме жестоки гласове по линия на протеста и резигнацията, гениално смесени в поезията на Тома Марков, да речем. Не бива да учудва, че ги споменавам едно до друго. Аз също смятам, че общото, което може свърже протеста с резигнацията, както и да свърже високото и ниското в литературата, е самата литература. Добрата такава за предпочитане! Прочетете интервюто на Лъчезар Лозанов с Ани Илков във вестник „Българска армия“ от тази година. На високата литература в този ценен разговор Ани Илков противопоставя (равнопоставя тоест) литературата на Рабле. А моята дързост с попкултурата ще отиде дори още по-далеч, тъй като не вярвам някой да е привеждал в интервю досега думи като тези на капитан Хейстингс от филмовата поредица „Случаите на Поаро“ – по произведенията на Агата Кристи.
Та в „Поп спатия“ Хю Фрейзър, актьорът, който изпълнява ролята на Хейстингс, изговаря онези знаменателни думи, докато разглежда съсредоточено една твърде внушителна по размер арт композиция, за която се предполага, че трябва да изобразява човек… Без да сваля поглед от нея, капитан Хейстингс разсъждава на глас, обръщайки се към своя белгийски приятел:
„Поаро – подхваща разговор той – съвременното изкуство притежава голяма дълбочина. Художниците знаят какво правят, макар да не си личи. Те искат да покажат нещата от всички страни едновременно – за да не ги обикаляме ние.“
Ето как чрез образа на простодушния лаик осенението се въплъщава в думи на почти гениална литературна проницателност.
Гърция и гръцкият език са важни за вас по много причини, въпреки че сме съседи, българските читатели сякаш познават слабо съвременната гръцка литература. На какво отдавате това?
Много труден въпрос, доколкото засяга огромното значение на преводната литература за всяка писмовна култура. За да очертая по-близкия исторически контекст, ще припомня казаното в една моя статия, а именно, че още през 2004 г., изследвайки преводната рецепция на румънската литература у нас, Румяна Станчева изговаря парадокса, според който годините на затвореното социалистическо общество (1944–1989) са най-благоприятни за представянето на румънската литература в пълнота. Същото твърдение е валидно и за реципирането на гръцката литература в страната ни.
За всички е ясно, че трудностите в книгоиздаването, започнали след 1989 г., продължават в една или друга степен до днес. Но моят отговор на въпроса може да осветли единствено полето, над което имам по-преки наблюдения. Ето три аспекта, които различавам в темата за превода от гръцки, без да настоявам, че разсъжденията ми са правилни. Общото между тези аспекти е това, че всички те прокарват една линия на тематичното проследяване, при което ключова се явява думата или мисълта за смаляване.
Първо. От лингва франка в елинистическата епоха, днес гръцкият е просто един от множеството малки езици на глобализираната планета. Като такъв той се нуждае както от институционална подкрепа, така и от създаването на реалистична възможност за професионализация на младите преводачи. Тази професионализация е свързана с мотивацията от заплащането в сектора, от една страна, и с генерирането на нови идеи в обучението, от друга.
Второ. Филологическите специалности в България, от които се очаква да захранват преводаческия сектор, бяха засегнати от световната криза в хуманитаристиката, а загубата на стабилност в Гърция вследствие на икономическата криза от 2008 г. допълнително усложни тази ситуация. Никога няма да забравя покрусата в думите на една професорка по старогръцки език и култура в САЩ, която срещнах преди малко повече от десет години в огнената утроба на Будапеща. Беше едно от най-горещите лета, които Европа е преживявала. В такова нетърпимо време и с доверието, което хората тутакси оказват на непознати, моята събеседница ми сподели за болезненото си неудобство от факта, че петима щатни преподаватели, сред които и въпросната изследователка, служат на ангажимента да обучават едва трима студенти, без съмнение бъдещи безработни.
Трето. За отглеждането на вдъхновени преводачи може да помогне и самата криза.
Какво е решението в такъв случай?
Време е да се осмелим да засрещнем по-дълбоко движенията на различните изкуства, без това непременно да попречи на познанието за тях. В Нов български университет, където от години съм част от екипа преподаватели в общообразователния курс по академично есе, литературата, при това в качеството ѝ на изкуство, е поставена на особена почит (спомням си колко много ме зарадваха тези думи на композитора Георги Арнаудов) – а знаем, че четенето на художествена литература се превръща в едно от на-големите предизвикателства на XXI век. Казвам го, защото преводачите, които също са застрашени от настъпващите промени, са на първо място четящи, свръхчувствителни хора. Затова и вярвам, че те единствено биха могли да противопоставят на всеобхватното преводаческо цунами на изкуствения интелект изключителното постижение на художествения интелект на човека.
Филологическите специалности имат шанс да се превърнат в място на особен вид литературно вдъхновение. Ето защо е важна още отправната точка: много на брой студенти не дава автоматично „много на брой преводачи“. Качество за сметка на количество – тази е формулата. И нямам намерение да вкарвам банализми като „ентусиазъм“ и „мотивация“. Съвсем не. Но ние така или иначе имаме неоелинисти, с които малки издателства вече се осмелиха да работят. Прочетете например интервюто на Десислава Панчева с издателката Невена Дишлиева-Кръстева за опита, който е натрупало издателство ICU с програма „Творческа Европа“.
И последно. Допускането, че близкото социалистическо минало хвърля дълги сенки в настоящето не бива да ни обезсърчава. Опознахме гръцкия, сега остава да го обикнем, казва Стефан Гечев в „Моите гръцки приятели“. Слава Богу, традицията на отрицателните стереотипи днес бавно се стопява и Гърция и България имат шанса да наваксат пропуснато в контекста на литературата. Ние сме част от обединена Европа: и това ако не е балканско чудо, не зная какво е. С такъв оптимистичен дух чакам да се появят и чудесните преводи на Елена Янева на Одисеас Елитис. Що се отнася до гръцкия език, който свърза живота ми с университета, аз го обичам не като балкански език. Обичам го като един от световните езици на поезията. Наред с българския език впрочем. Защото не българското село, което все още съществува под някаква форма, трябва да махнем от поезията, а застоялия език, с който пишем за него. И именно тук е голямата роля на преводната литература, която ни освобождава от порочни повторения. В същия този дух е и финализирането на въпроса през родното – доколкото единствено в родния език ние сме цели – по думите на Кафка.
„Защото от небето дойдохме и в земята не ще се върнем“, с този цитат ви връщам отново към „Отвисоко в печката пада дърво“. Дава ли ви поне малко надежда пред смъртта идеята, че всичко не приключва в пръстта, че ние хората имаме и други шансове?
Аз съм християнка с дълбоки паганистични интуиции. За мен няма съмнение, че всичко не приключва със смъртта. Двата най-важни въпроса са какво ще оставим след себе си и какво ще стане с нас, след като умрем. В този смисъл може да се каже, че голямата тема, която сплотява полифоничните мотиви в моите книги, е страхът, че ще бъдем разделени от Логоса. С поезията обаче успявам донякъде да се успокоя, че ужасът, причинен от загубата на любов, изсветлява неизменно с усмивката на Благодатта. Днес например една закачлива дребна пеперуда ме побутваше неуморимо през целия път до спирката на метрото.
Екатерина Григорова (род. 1975, Добринище) е авторка на стихосбирките „Фарадеев кафез“ (2013), „Дъска по мокрия пясък“ (2014) и „Празна зора“ (2019). Преподавател е в департамент „Средиземноморски и Източни изследвания“ при Нов български университет. Носител на национални литературни награди, между които „Биньо Иванов“ (за принос в развитието на българския поетически синтаксис), „Славейкова награда“, „Морето“ – на сдружение „Лумен“ и др. Нейни произведения са преведени на английски, испански, италиански, хинди, бенгали и други езици.