Среща на випуск 70 и.... някоя година. Да вадим носните кърпички, че има бая да си подсмърчаме с тези вирусоносители по отношение на... романтиката и усмивката.

Всички онези "стари и златни" евъргрийни, изхранили диджейското братство в годините, когато пускаше от "Юпитери" и "Унитри". Подобни концерти са като срещи на съученици, поне три по десет години след завършването им. Непретенциозни. Усмихнати. Сантиментални – до дъното на чашата. И в същото време – по своему изчистени от тегавите наслоения на изминалите сезони. Купон, чиито пътеки отвеждат към отъпканите спомени от миналото, когато всички в класа имаха коса и тя беше дълга 10 години. Без да търсят паралел в настоящето, камо ли в бъдещето. Парти заради самото парти. Може и някоя и друга сълза вместо поанта над старите снимки.

"Всички най-големи хитове" от "Смоуки" в автентична романтична атмосфера от началото на 80-те насред магията на пловдивския античен театър на 28 юни. А и документален филм за пребиваването им в града на тепетата. Родните ветерани "Спринт" ще открият за хедлайнърите. 

Втората половина на 70-те почти всяка група успя да си извоюва място в набъбналия пантеон от рок величия. 11 от техните 14 хита на Албиона се родиха през това изпълнено с музикални събития динамично десетилетие. Тогава всичко беше рок. Британците свиреха лековати рок песнички с диско усещане, а гласът на оригиналния им вокалист Крис Нормън още тогава звучеше така, сякаш е побрал мировата скръб в себе си. Разбира се, по-късно, през 80-те, Крис продължи да дрънка на китара и да пее мелодиите на Дитер Болен, които го запратиха в по-изразеното евродиско, но така и си остана с този товар на плещите. А да не забравяме и колко чест гост беше на новогодишните телевизионни програми на бившите соц. страни. Той отдавна не е във формацията, която е с изцяло подновен състав – даже, както откривам, той има и сравнително актуален диск с нов материал. Установявам така също, че "Смоуки" не спират да свирят по целия свят, включително в Скандинавия, Южна Африка, Германия и дори Китай. Турнетата им не спират през цели четири десетилетия – 70-те, 80-те, 90-те и днес, а тиражът на албумите и синглите им вече над хвърля 30 милиона копия по света. Тоест, може да каже, че "Смоуки" не са спирали да пушат. Е, не чак като вулкан, но поп чичковците – вече със освежено попълнение, продължават да държат на своите фенове. 

Дори днес, във времето на Ед Шийрън и Тейлър Суифт манията, след 26 студийни издания и почти 6 декади на сцената, англичаните, измислени от прочутия продуцентски тандем Ники Чин и Майк Чапмън в началото на 1975-а, не се дават. И все така залагат на печелившата карта и собствения си стил – любопитен, без да отчайващо семпъл, но богат на въображение. В звучене, което по времето на платинен хит като "Don't Play Your Rock 'n' Roll To Me" например беше определен като пауър поп. Или "Something Makes Me Blue", заради който звездата на "Мотаун" Смоуки Робинсън през 1975 година откри, че съществува такава група на Острова. Последва съдебен процес за името. Обаче покойният вече дългогодишен басист и композитор Тери Ътли закърпи положението. Оттогава формацията изписва името си нарочно погрешно. Дали ще са "Елизабетънс" от 1967-а с намерение и те да получат бийтълсовата награда от кралицата "Кавалери на ордена на британската империя"? Дали по-късно "Кайнднес"? Или просто "Смоуки"? Винаги в златен за харчене AOR, превъртащ в бърз ритъм тялото, след доста възходи и падения – като например първото им присъствие през 1984-а в нашенската новогодишна програма, а после още няколко пъти по 10, членовете на братфордския тим все искат нещо да им се случва. Без значение какво точно ще е то. По-добре отрицателни емоции отколкото никакви, нали?

В последния състав са Стив Пинел (барабани) и Мартин Бълард (кийборди) – с най-дългогодишен стаж в тези редици, Мик МакКонъл (китара и втори глас), Пит Линкълн (основни вокали и ритъм китара) и синът на Мартин Бълард – Люк Бълард (бас и бекинг). Пит Линкълн е певец-клонинг на Крис Норман, поне гласово. Харесаха си го от глем рок ветераните "Суит" (на Анди Суит). Ако слушате със затворени очи, няма да разберете кой от двамата пее. Съвременната техника го позволява, а и кой се старае да пее и свири, след като можеш да изревеш: "Alice! Who The f*ck is Alice?!"

"Когато сме на сцената и изпълняваме наши песни и виждаме как всички полудяват и танцуват, тогава се чувстваме като кралете на света – обяснява вокалистът Пит Линкълн – Хората знаят и пеят всичките ни песни, дори новите. Свирим ги по целия свят, даже като ги започнем, викат: "Аааа, и тази е тяхна". Всяка вечер е различна, имаме различно усещане". 

Вече всички знаят коя е Алис. Но коя е Сали, която се обажда на лирическия герой в началото на онзи същия хит "Living Next Door To Alice"? Той има своето по-ново продължение, което се нарича "Sally's Song". Ще го чуем и в Пловдив този петък. Ако ви гони носталгичната треска и сте верни на принципа, че всяко ново е добре забравено старо, то няма да е зле да си запазите датата 28 юни. Когато ще се усмихнем и ние, и нашите халби с бири. Безценните хеви поп трепачи и плътно сгушени балади така и не изпепеляха под тежкия натиск на новите точилки. Модерно ретро. Тази година в Лондон набъбнаха няколко клубове, в които се въртят само парчета от края на 70-те и началото на 80-те и където задължителното чарлстон-облекло навява странни, но много топли спомени. Алис! "Who The f*ck is Alice?!"

Да влезе Сали...