„Крило опалено“, Лилия Заякова, издателство „Карина М“, 2023 г.
„Животът ми, виенско колело…“, бих извела този стих, а и цялото стихотворение, като квинтесенция на поетическия свят на Лилия Заякова, побран в стотината страници на стихосбирката „Крило опалено“. Това стихотворение е класическо, не само с философската прозорливост, че животът има своите върхови и най–ниски точки по кръга на виенското колело, а и защото то цяло е апория (логическа конструкция, която съдържа непреодолими противоречия) на самото себе си.
Например с разбирането, че слизайки стремглаво надолу, ние не пропадаме в ниското, което ни обрича на депримираност и безизходица, а всъщност летим. Не помня скоро да съм чела подобен стих, така преобръщащ обичайната гледна точка, възприемайки падението като възвисяване-летеж, макар и от пръв поглед да е ясно, че то е насочено надолу. Та нали летим, дори да е към най-ниската точка. Освен това няма долна мъртва точка, защото падането е всъщност летеж. Разбира се, тук са и тъмните ъгли, в които се скриваме, и разбушуваният вятър, но и слънчевият център, напипващ сърдечния пулс. Това стихотворение е цяла вселена:
Животът ми, виенско колело,
уж никъде не бърза,
качи се толкова високо,
че не намерих тъмен ъгъл,
където да се скрия.
Очи дори не бива да затварям
пред разбушувания вихър,
който фучи в кабинката отвъд…
Усещам само слънчевия център
как по сърцето ви напипва пулса
спирално почва да ме спира.
И колкото по-бързо слизам –
все летя.
И повече не вярвам,
че долна мъртва точка има.
Философският нюанс се допълва от споменатото спирално спиране. И като че ли се озоваваме в една галактика – земна, извънземна, или може би вътрешно-душевна, в който всичко е единно и едно.
Само това стихотворение да бе написала Лилия Заякова, щеше да е ясно, че притежава сетивата на поет. А какви са тези сетива, авторката недвусмислено ни насочва:
Не се сърдете на добряците.
Те имат други сетива.
Разчитат често знаците
като надежда за крила.
Има особена магичност в стиховете на Лилия Заякова, уж поетиката им е кристално ясна и конкретна, а чувстваш една друга, метапоетичност, която струи някак надзнаково и надвременно.
Като всеки поет, Лилия Заякова има свои любими образи и метафори. В тези сто страници има най-малко осем стихотворения, в които се появява образът на луната: тя е „лъскава решетеста лъжица“, „ухилена слънчасала луна“, поетесата призовава: „Нацелувай съня ми, луна“, или пък започва сякаш да разказва приказка: „Тази нощ четири рокли сменя луната!“. Всички образи на луната са нестандартни, невинаги романтични, както изисква като че ли семантиката на лунния образ. Но в крайна сметка са все поетични инвенции за старото светило, което ни съпътства и подсигурява живота тук, на Земята.
Друг, също толкова оживяващ образ е този на водата. Вълните и морето излъчват тъй силен копнеж по необятното и същевременно нашия опит да го уловим:
Свий шепите в лодка.
Ще ти сипя малко морско сребро…
Всичко прелива от образ в образ, среброто хипнотично тече и се обръща в прозрачна рибка. Лилия Заякова сама признава, че рисува внимателно с боите отминали. И „кръглооко дихание / и движение в трепета“ кара всичко наоколо да трепти в копнеж. Но както става ясно в края на стихотворението това е всъщност копнеж и трептение по една свобода.
Дълбоко от гърдите на поетесата ще се изтръгне викът: „Одисей, Одисей, развържи се. Аз съм твоята мачта…“ И ще се слеят древност и съвремие, мит и реалност, поезия и земност.
Много ми допадат интуитивните психоаналитични догадки и усети на Лилия Заякова, тя е наясно, че същественото е положено в долната, покрита с вода част на айсберга. Още Фройд твърди, че тази малка част над водата е нашето Аз, но по-голямата, невидима част от айсберга, неясна и скрита под водите, е нашето несъзнавано. Авторката ще го опише като наречен знаменател / на страха от любов. Тук прозират, струва ми се, нагоните Ерос и Танатос.
В „Митологема“ отново откриваме митологично-психоаналитичните докосвания на Лилия Заякова до Фройд. Появява се и Горгона Медуза, този античен символ, който привлича и бащата на психоанализата – в него Фройд разпознава кастрационния комплекс:
Една Горгона проклета
със коси от медуза
скача върху лицето ти
и панически те души.
Книгата „Крило опалено“ е богата и тематично-жанрово. Освен образите на майката и на бащата тук откриваме и пингвинът, който мъти каменно яйце, но „дали ще бъде животът му отложен“, откриваме малкия воден бегач, пъстрото малко змийче, лилавото конче или дивите патици… Цяла една менажерия, обгърната от „оная обич невъзможна“, която разширява сърцето до вселенски размери, сливайки се с безусловната любов.
Всяка тема изисква своя жанрова реализация. Част от стиховете са баладични, други – сюрреалистични, а трети – призрачно-фантазмени.
Много великолепни стихотворения на Лилия Заякова бих искала да споделя тук, но за финала ще оставя едно, в което сякаш отново оживява детството, връщайки ни свежестта и неподправеността на възприятията. Животът трябва да се живее на пълни обороти – без страх и спестяване. С искреността и смеха на детска игра. Като чудо!
Играя със себе си на жмичка
Очи отварям и затварям.
Клепачи стискам
и се ококорвам
в тъмната си стая.
И чудо! Таванът светва
със звезди осеян –
съвсем по детски.
И ето че душата… грее
и няма никакви последствия
да бъда смешна,
да бъда цялата от смях.
Фотография на главната страница Цочо Бояджиев
