Ново издание на световния бестселър „Колекционерът“ излиза с логото на „Колибри“ на 14 юни. Екранизиран още през 1965 година, романът на Джон Фаулз излъчва неоспоримо сатанинско ухание и по свой начин напомня за „Лолита“ на Владимир Набоков.
„Колекционерът“ (преводач: Владимир Германов, художник на корицата: Стефан Касъров, 280 стр., цена: 24 лв.) ни запознава с Фредерик – скромен чиновник, който запълва времето си с колекциониране на пеперуди. Освен това е обсебен от страстта си към студентката по живопис Миранда. Как да се запознае с нея, как да я съблазни, как да я накара да разбере, че именно той е мъжът, който ѝ е необходим? Мечтата му се превръща в опасен план – младата жена ще стане най-красивият, най-ценният, най-редкият екземпляр от колекцията му. Затворена в усамотена къща, Миранда неведнъж ще се опита да избяга, но напразно. На фона на този демоничен сблъсък между патологичното и нормалното развръзката изглежда неминуема.
Английският писател Джон Фаулз (1926-2005) дълги години преподава френска литература във Франция и Гърция. Приветстван като първия модерен психологически трилър, „Колекционерът“ незабавно получава международно признание. При публикуването му през 1963 г. „Ню Йорк Таймс“ отбелязва: „Няма страница в този дебютен роман, която да не доказва, че неговият автор е майстор-разказвач.“ През 1965 г. творбата е успешно филмирана под режисурата на Уилям Уайлър и получава 3 номинации за „Оскар“. Успехът насърчава Фаулз да се отдаде на писателската професия. Следват книгите „Аристос“, „Влъхвата“, „Жената на френския лейтенант“, „Даниел Мартин“, „Мантиса“. Все примери за пленителна многопластова проза, често изследваща напрежението между обществените норми и свободната воля.
Джон Фаулз - „Колекционерът“ (Откъс)
Когато тя беше във ваканция, можех да я виждам почти всеки ден, защото къщата им се намираше точно срещу пристройката на кметството. Тя и по-малката ѝ сестра често влизаха и излизаха от дома си, нерядко с млади мъже, което, разбира се, не ми харесваше. Щом имах свободен миг и не се занимавах с папки и счетоводни книги, заставах до прозореца, гледах улицата през матовите в долния си край прозорци и понякога я виждах. Вечер отбелязвах това в дневника си за наблюдения – отначало с „Х“, а покъсно, когато научих името ѝ, с „М“. Няколко пъти я видях и навън. Един път на опашката пред обществената библиотека на улица „Кросфийлд“ застанах точно зад нея. Тя не ме погледна нито веднъж, но аз през цялото време гледах тила ѝ и косата ѝ, завързана на дълга опашка. Беше много светла, копринена, като върбови пухчета. Стигаше почти до кръста ѝ, понякога висеше отзад, понякога я премяташе отпред или я вдигаше нагоре. Само веднъж, преди да стане мой гост тук, имах привилегията да я видя с разпуснати коси и дъхът ми спря, беше толкова красива, като сирена.
Друг път, една неделя, когато отидох до природонаучния музей, се върнах със същия влак, с който пътуваше и тя. Седеше три седалки по-напред, встрани от мен, и четеше книга, така че можех да я гледам в продължение на трийсет и пет минути. Винаги когато я виждах, имах чувството, че гледам нещо изключително, винаги я наблюдавах внимателно и както казват, с примряло сърце. Мислех си за нея с думи като бледо, облачно, жълто... С думи неясни, случайни и много красиви – не като за другите момичета, дори хубавите. Думи, предназначени по-скоро за истинските познавачи.
През годината, когато още ходеше на училище, не знаех коя е, а само че е дъщеря на доктор Грей. Освен това бях дочул на някакво събрание на секция „Бръмбари“, че майка ѝ пиела. Веднъж чух майка ѝ да говори в един магазин – гласът ѝ звучеше дрезгаво и леко завалено, определено издаваше склонността ѝ към пиене. После излезе дописката в местния вестник за стипендията, която е спечелила, пишеха колко е умна, а името ѝ беше красиво като нея самата – Миранда. Така научих, че е в Лондон и учи живопис. Тази дописка във вестника промени много нещата. Сякаш станахме по-близки, макар че, разбира се, тогава не се познавахме, не и по обикновения начин.
Не мога да кажа защо, но още първия път, когато я видях, разбрах, че тя е единствената. Разбира се, аз не съм луд и знаех, че това е само сън и винаги би било сън, ако не бяха парите. Мечтаех за нея, измислях истории – къде се срещаме, как правя неща, които тя обожава, как се женим и така нататък. Нищо гадно, нямаше нищо такова, докато не се случи това, което ще обясня по-късно.
Тя рисуваше картини, а аз се грижех за колекцията си (в мечтите си). Тя винаги ме обичаше, обичаше и колекцията ми и я рисуваше, и я оцветяваше; работехме заедно в красива съвременна къща, в просторна стая с един от онези големи прозорци; свиквахме събрания на секция „Бръмбари“, където аз не казвах почти нищо от страх да не сгреша, и просто бяхме обичаните от всички домакин и домакиня. Тя – прекрасна със светлата си руса коса, а мъжете, разбира се – позеленели от завист.
Не си мислех хубави неща за нея само когато я виждах с някакъв млад мъж – шумен тип, собственик на спортна кола, от тези, които са учили в частно училище. Веднъж бях до него, докато чаках да внеса пари в „Барклиз“, и го чух да казва: „Искам ги на петачки“. Шегата беше, че осребряваше чек за десет лири. Всички те се държат така. Понякога я виждах да се качва в колата му и да отиват в града заедно. В такива дни бях много троснат с другите в службата и не отбелязвах „Х“-а в дневника за ентомологични наблюдения (всичко това беше, преди да отиде в Лондон, след това тя го заряза). Тогава се отдавах на лошите мечти. Тя плачеше или обикновено беше коленичила. Веднъж си позволих да мечтая, че я удрям по лицето, както бях видял да прави някакъв човек в една телевизионна пиеса. Може би тогава започна всичко.
Баща ми беше загинал на волана при автомобилна катастрофа. Бил съм на две годинки. Някъде през 1937-а. Бил е пиян, но леля Ани винаги казваше, че майка ми е виновна за неговото пиене. Никога не са ми обяснявали какво се е случило наистина, но майка ми си отиде скоро след това и ме остави при леля Ани. (Мисля, че само е искала да има полек живот.) Братовчедка ми Мейбъл веднъж ми каза (при една караница, когато бяхме деца), че майка ми е била уличница и е заминала с някакъв чужденец. Аз бях достатъчно глупав, за да отида да попитам леля Ани. Ако е имало какво да скрие, разбира се, тя го е скрила. Сега за мен няма значение дали майка ми е още жива, не искам да се срещам с нея, не ме интересува. Леля Ани винаги е казвала само: „Слава богу, че се отървахме“, и аз съм съгласен с нея.
Така че отраснах при леля Ани и чичо Дик заедно с дъщеря им Мейбъл. Леля Ани е по-голямата сестра на баща ми.
Чичо Дик умря, когато бях на петнайсет. Това беше през 1950-а. Отидохме до язовира „Тринг“ за риба и както обикновено, аз се отдалечих с мрежата и принадлежностите си. Когато огладнях и се върнах на мястото, където го бях оставил, там се беше събрала група хора. Помислих, че е хванал някое голямо парче, но беше получил удар. Закараха го вкъщи, но той никога вече не каза и дума, а и не разпозна никой от нас.
Дните, прекарани заедно с него, не точно заедно, защото аз винаги отивах да попълвам колекцията си, а той оставаше до въдиците, но всеки път се хранехме заедно и заедно отивахме и се връщахме вкъщи, така че тези дни (след другите, за които ще разкажа по-късно) са наистина най-хубавите дни в целия ми живот. Когато бях малък, леля Ани и Мейбъл презираха пеперудите ми, но чичо Дик беше на моя страна. Той винаги се възхищаваше, когато видеше добра колекция от насекоми. Чувстваше каквото и аз, когато се появеше ново имаго, седеше и наблюдаваше как новите крила се изпъват и изсъхват, как внимателно насекомото ги изпробва, освен това ми позволи да държа бурканите си с гъсеници в бараката му. Когато получих награда за един екземпляр Agraulis vanillae, той ми даде една лира, при условие че няма да казвам на леля Ани. Е, няма да продължавам, той ми беше като баща. Когато държах в ръцете си онзи чек, си мислех за него освен за Миранда, разбира се. Бих му подарил най-хубавата въдица и принадлежности, изобщо всичко, което поиска. Но не би.
- За представяне на книгата по радио и телевизия – Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Анна Лазарова, 884 977 027)
- За допълнителна информация, откъси и други материали - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Юлия Петкова, 899 330 444)
- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 - colibribooks@colibri.bg(Николета Николова, 885 425 562)
