Повод да напиша този текст беше скорошна препирня във Фейсбук, избухнала заради една картина на Салвадор Дали, наречена „Перверзната полиморфия на Фройд, или българско дете яде плъх“ (1939). На нея е изобразен малкият цар Симеон, гальовно наричан от всички Симеончо, усмихнато захапал между зъбите си умрял плъх. (Интересен анализ на творбата прави литературоведът Светлозар Игов в статия, публикувана през март 2004 г. във в. „Култура“.) Тази картина не за първи път изскача из интернет пространството и не за първи път разбунва духовете и предизвиква дълбокото възмущение на част от българската общественост. Ама как така, Дали, този толкова почитан и у нас гений, е нанесъл такава кръвна обида, такова унижение на нас българите, защо, откъде накъде?! Това се прие като персонална обида от много хора, които отказваха да повярват, че произведението е истинско. Интересното в тази наново избухнала дискусия, на стената на мой ФБ-приятел, бе намесата и на ИИ. Втурнаха се хора със злостни коментари, които разпалено твърдяха, че за всички било очевидно, че това е фейк, че това изображение е генерирано с изкуствен интелект, че никога не е имало такава картина, камо ли от великия Салвадор Дали, който не е способен да нанесе такова унижение на целокупния български народ. Разменяха се нападки, емоционални излияния. На доказателствата, че това е истинска картина, се отговаряше с невъздържан сарказъм.
Това ме накара да се замисля за един друг подобен случай, но с обратен знак. Повече от двайсет години в интернет се разпространява периодично информация, че във фоайето на „Ла Скала“ от 10 портрета на фамозни оперни звезди 7 или 8 са на българи. Новината е чиста проба фейк, но тя е пуснала толкова дълбоко корени в арсенала с подобни „гордости“ у българите, че надали някога ще бъде изцяло опровергана. В „Ла Скала“ никога не е имало такива маслени портрети, но в съзнанието на българите това не поражда и капка съмнение, обратното, изпълва гърдите им с патриотична гордост. Тук сме свидетели на мигновено позитивно приемане на фейк новина, защото тя ни носи радост, идентифицира ни със сънародници, съплеменници, които ни прославят, съответно не допускаме и капка съмнение, започваме да се гордеем и разпространяваме поредното „и ний сме дали нещо на света“.
Салвадор Дали, „Перверзната полиморфия на Фройд, или българско дете яде плъх“, 1939 г.
В багажа с подобни „факти“, предназначени да повдигат посърналото самочувствие в нашата периферна балканска страна, има цял списък от поредица недоразумения, в които повечето българи вярват безпрекословно. Как да разколебаеш някого например, че „бащата“ на компютъра не е точно Джон Атанасов, макар че и той, разбира се, има известен принос. За тази титла има поне няколко кандидати – от Чарлз Бабидж до Алън Тюринг. Ако се поразтърсите в международните информационни потоци, няма да срещнете името на Джон Атанасов и версията, която усърдно се разпространява у нас за неговия дял в откриването на компютъра. Нека кажем също така, че той е роден в САЩ и е наполовина ирландец, но и в Дъблин няма да видите негов паметник, докато у нас Атанасов е посрещан с почести и многократно награждаван, което, колкото и парадоксално да е, наистина успява да „узакони“ в българското съзнание статута му на „създател“ на компютъра.
Почти половин век ние българите живеехме в историческо затъмнение, изучавахме напълно фалшифицирана история, подвластна на съветските директиви. Учеха ни, че руснаците са измислили почти всички значителни научни открития, че са пионери във всяка област, че Попов е открил радиото, а не някакъв Маркони, че те са нашите освободители и покровители. Бяхме една малка частица от великия СССР и изцяло принадлежахме на „двукратната“ ни освободителка, до степен, че поискахме да се превърнем в 16-а република. После цялата бутафория се сгромоляса. Оказа се, че всичко е било огромна лъжа и трябваше отново да се преосмисляме, да се търсим, да се самоидентифицираме. След безвремието и застоя рязко настъпи време на ускорена трансформация, която трябваше да ни превърне в част от цивилизования свят, а не в брънка от „соцлагера“, където пребивавахме половин век. Оказа се, че прангите на социализма не са се свлекли съвсем, оказа се също така, че немалко от българите си ги искат обратно и изпитват силна носталгия по онова време, тоест искат си лъжите, бутафорията, фалша и пропагандата. И днес това се усеща болезнено.
Стара пощенска картичка с лика на малкия Симеон Сакскобургготски, 1937 г
Усилено продължават да се разпространяват, да се поддържат и подхранват митове и легенди за онова време. Те са толкова надълбоко вкоренени, че е трудно да бъдат изтръгнати от съзнанието на българите. Как например да обясниш спокойно, без да си навлечеш гнева на националистите, че светите братя Кирил и Методий не са българи, че никога не са стъпвали в България и че кирилицата ни е плод на християнско мисионерство, извършено от ромеите, за да привлече езичниците към християнството? Как например да споменеш, без страх от саморазправа, че „Даваш ли, даваш Балканджи Йово“ не е стара народна песен, описваща автентични зверства, а е написана от Пенчо Славейков и публикувана през 1917 г.? И както казва Бойко Пенчев: „Без Пенчо Славейков името „Балканджи Йово“ нямаше да съществува, нито щяха да са мислими съчетания от типа „брани вярата си като Балканджи Йово“ или „по балканджийововски“. За да се превърне тази песен в „автентична“, спомага и Антон Дончев с поръчковия си, пълен със съмнителни твърдения от историческа гледна точка роман. И пак Бойко Пенчев: „Във „Време разделно“ в един от ключовите моменти, когато Караибрахим е отправил своя ултиматум към българите – да приемат исляма или да умрат – селските първенци се събират да мислят какво да правят. И докато мислят, пеят „Даваш ли, даваш Балканджи Йово“. Пеят си през 1668 г. текста на Славейков, публикуван през 1917 г., и окото им не мигва“.
Но да се върнем към другата болезнена за националното ни самочувствие тема – отношението и мнението на чужденците за нас. Да започнем с името „bulgaro“. Българите ще се изненадат твърде неприятно, когато разберат, че значението на думата е натоварена с изключително негативни конотации и то от векове. Всичко започва с богомилите, които тръгват оттук и тяхната ерес се разпростира и към Западна Европа. Сектата е позната там с имената bulgari, boulgres, bougres. В старофренския и провансалски значението, извлечено от bulgarus, е „еретик“, във формите bolgre и bougre, което лексикално води директно до содомията. През XV век италианското buggerone преминава във френски (bougeron и bugeronner) и в каталонското bujarró, на испански bujarrón. После се разпространява и в други езици: немски Bugerïager (див), чешки и словашки buzerant, хомосексуален, на унгарски buzeráns, словенски buzarant, сръбски и хърватски buzerant, полски buzer. От френското bougre следват bugger („копеле“, „краста“), buggery „презряна ерес“ и „содомия“, до bugger – „да проникнеш с взлом, да содомизираш“ – като символ на дявола, дяволското…
Както казва Енрико Теста в една своя статия от 2019 г. „Bulgaro. Storia di una parola malfamata“, оттук тръгват и „българско мнозинство”, „българската следа“, „българско гласуване“… Няма друг народ, чието име на италиански да е придружено от толкова много отрицателни изрази. В някои италиански речници присъстват синоними на „bulgaro“ като „сив“, „скучен“, „тъп“ и много други подобни. Нишката тръгва от презрените богомили, които по времето на соца бяха възвеличавани и славени като първите революционери, за да стигнем до дълбоко вкоренените представи за България като това за най-верния и предан до самоунижение съветски сателит, готов угоднически на всякакви мръсни поръчки, до „българския чадър“, атентата срещу папата и т.н.
Все нелицеприятни и обидни представи за нас. Това са паралелни светове, които съсъществуват с различни представи и рядко имат допирни точки. Докато ние се изживяваме като най-древния народ, дал какво ли не на света, другите имат съвсем противоположно, дори унизително мнение за нас. Това е трудно за преглъщане, обидно е. Тези факти, разбира се, не достигат до мнозинството от сънародниците ни. Напротив, те се замъгляват и пренебрегват, а на тяхно място изпъкват националните „гордости“ чрез усилена националистична пропаганда и фейк факти.
Сега на хоризонта се задава и друга заплаха – американската звезда Джон Малкович ще поставя пиеса в Народния театър. Това е прекрасно събитие, което заслужава да бъде радушно приветствано, но… каква пиеса точно е решил да режисира Малкович? Заглавието на комедията с автор Бърнард Шоу е „Оръжията и човекът“, където не щеш ли действието се развива в България, а по-голямата част от героите са българи. В основата на сюжета е битката при Сливница по време на Сръбско-българската война през 1885 г. Вътре българите не са описани никак ласкаво, те са хора, които се къпят веднъж в живота и не четат книги. Отсега не е трудно да се предвиди, че това съвсем скоро ще предизвика националистични реакции и злостни скандали. Медиите ще напомпат напрежението, ще се появят обичайните говорещи глави, ще има възмущение, изконен гняв и много лично засегнати и обидени. Древният ни народ отново ще получи повод да възненавиди Запада, който е бил и е несправедлив към нас, а това ще бъде добре оползотворено от националистическите и проруски партии, които с радост ще извлекат дивиденти. И ние ще си останем все така разкрачени между Изтока и Запада в търсене на автентичната си идентичност.
Чавдар Гюзелев