Показани в самия край на фестивала в Кан, „Всичко, което си представяме като светлина“ на индийката Паял Кападиа и „Семето на свещената смокиня“ на иранеца Мохамад Расулоф веднага заеха първите две позиции в класациите на критиците. И в двата филма главните героини са жени – в първия те живеят в Мумбай и търсят начина, по който да оправят неподредеността на интимните си чувства, а във втория – в Техеран и намират силата да се противопоставят на всевластния си съпруг и баща.
Във „Всичко, което си представяме като светлина“ първата жена се казва Прабха и работи като медицинска сестра в голяма болница. Мъжът ѝ отдавна е заминал за Германия и тя няма почти никакви вести от него. Живее със съквартирантката си Ану, и тя сестра в същата болница. Последната не страда от липсата на любовни емоции, но не може да им се зарадва физически, тъй като мъжът, с когото излиза, за разлика от нея е мюсюлманин. Двете са от Керала, но са напуснали родните си домове в търсене на работа и прехрана. Има и трета жена, Парвати, по-възрастна и родом от малко крайбрежно село. В даден момент трите се озовават в него, за да се сближат, но най-вече – за да се освободят.
„Всичко, което си представяме като светлина“, реж. Паял Кападиа
Филмът, разбира се, няма нищо общо с боливудската кичозна прилепчивост или с елементарната плоскост на простоватите индийски телевизионни сериали. Точно обратното, това е нежна творба, която с чувствена преданост и към най-дребните детайли отразява живота на жените в болницата и заедно с това всекидневието им в големия град, но тихо и съпричастно, а не натрапчиво и кресливо. Жени, копнеещи за интимна пълнота, каквато нямат – така накратко може да се определи темата на този филм. В този спектър влиза и нарушаването на някои традиционни табута на индийското кино, между които е и показването на кратко, но пълноценно любовно изживяване на екрана.
Прогнозите за възможна Златна палма се засилиха от обстоятелството, че „Всичко, което си представяме като светлина“ е и едно от най-продаваните заглавия на пазара. Наситената с емоционалност и в голяма степен опираща се на документален реализъм (мело)драма се оказа изключително подходяща за глобално разпространение.
„Семето на свещената смокиня“, реж. Мохамад Расулоф
Жените във филма на Мохамад Расулоф „Семето на свещената смокиня“ са съпругата на Иман и двете му дъщери. В равноделния им живот, изпълнен с подчинение към семейната йерархия и религиозните правила, се случва събитие – Иман е назначен за съдия-изпълнител, което представлява изкачване в иранската съдебна система. Семейството мечтае да се премести в по-голям апартамент, да си купи по-голяма кола и да се радва на още по-охолен живот. И за да е комплектът пълен – Иман получава служебен пистолет, който да гарантира личната и тази на близките му сигурност. Точно този пистолет обаче предизвиква всички последвали събития – грижливо и редовно прибиран в чекмедже, без да е напускал къщата, той внезапно изчезва. Коя от трите жени има общо с това?
В първата си половина филмът се развива като типична семейна драма в затворено пространство, в което чрез многобройните видеа от социалната мрежа нахлува външният свят. А там се е отприщило масовото протестно недоволство от 2022 г. В него цивилни и военни полицаи бият младежи и особено млади жени, една от които по чиста случайност се озовава в апартамента на Иман. В негово отсъствие трите жени изваждат сачмите от лицето ѝ и така спасяват живота ѝ. Повече от това обаче не смеят да направят и връщат пострадалото момиче в неизвестността.
Интересен е начинът, по който Расулоф постепенно превръща филма си в откровен трилър с нападател (Иман) и жертви (трите жени). С цел да открие коя от тях му е отнела пистолета той предприема поредица от жестоки и унижаващи ги действия. В същото време, подплашен от протестите, самият той бяга от тях, както и от официалните власти, на които покорно служи. Те със сигурност ще го обвинят, че не е успял да опази личното си оръжие.
Директен до невъзможност, „Семето на свещената смокиня“ изразява душевното състояние на Расулоф, за когото нещата в страната му отдавна са станали нетърпими. Той не само обвинява режима в Техеран, който направи всичко, за да му отнеме личната и творческа свобода, той буквално му е бесен. Затова оставя оръжието в ръцете на по-малката дъщеря, която (във филма) прави с него това, което според твореца младежта трябва да направи с властта, а именно да стреля. При току-що избягалия от страната си Расулоф няма място за никакви колебания или нюанси – патриархатът в нравите и в политиката трябва да бъде убит. И това могат да го направят само най-младите. Точка!
Дали журито на американката Грета Гъруиг ще предпочете един от двата филма за Златната палма, ще стане ясно съвсем скоро.
„Безсрамните“, реж. Константин Божанов
Вече е ясно обаче решението на журито на Ксавие Долан на паралелния конкурс „Особен поглед“ – то даде наградата за „най-добра актриса“ на Анасуя Сенгупта, едната от изпълнителките на радикално безмилостния филм на българския режисьор Константин Божанов „Безсрамните“, който по волята на съдбата и на изключителната му лична упоритост е заснет в Непал.
Без колебание филмът му се вписва в категорията на онези индийски филми, в които има много жал към бедните и онеправданите (а както знаем, в Индия те са много), но отива и доста по-напред – главната героиня е проститутка, решена на всичко, за да защити момичето, което обича.
Анасуя Сенгупта, която дори не актриса, е впечатляващо брутална. Не оставя и грам колебание в страстта си да обича, да защитава и да наказва. Как Костадин Божанов е попаднал на това човешко съкровище и как изобщо е успял да стигне толкова дълбоко до дъното на индийския радикализъм, си знае само той. Резултатът обаче е впечатляващ, а утвърждаването му на световната сцена на киното – категоричен.
Павлина Желева
