Слово, четено на 24 май пред паметника на св. св. Кирил и Методий в София
С обяснимо вълнение заставаме пред паметника на Светите солунски братя в едно трудно и за България, а и за света време. И ако все пак в душите ни днес е празник, ако усмивките и радостта на децата, събрали се тук, са и наша радост, то е заради словото. То ни обединява, колкото и други неща да ни противопоставят или разделят, но не за тях ще говорим днес. Сред големите исторически дати в календара, обект на спорове или преклонение, 24 май е най-трайно запечатан в сърцата ни. Защото е празник не на миналото, а на бъдещето ни. На нас, но и на онези, които идват след нас.
В начало бе Словото. Ала как то позволява на всеки човешки род, прераснал в народ, да намери своите си думи, да начертае бъдещето си? И как словото ни претворява, как превръща индивидите в личности?
Често не си даваме сметка колко невероятна е тази сфера на буквите, откъдето през времето имаме досег с вечността. Нехайно я загърбваме, забравяйки, че зад граматическите правила, които ни преподават учителите, се крие цяла философия на буквите, на езика, на който сме свикнали да излагаме мислите си. Българският език, на който не само говорим, но и пишем, откакто като първолаци ръката ни е привикнала да изрисува чертици и ченгелчета, преди да посегне към клавиатурата пак в търсене на същите тези кирилски букви, за да закрачат те по бялата страница.
Казва ни го още Йоан Екзарх: … Словото, което е в мене, е моя вътрешна душевна същност, а като излезе от устата ми и получи звукова одежда, вече не е скрито само в мене, но на вси люде вече не е непознато… Затова езикът е наш дом. А ние негови по-ревностни или по-немарливи обитатели.
В начало бе Словото. Спомнете си как Черноризец Храбър се диви на толкоз съвършеното устроение на речта, привеждащо ни към разум и спасение.
Всъщност става дума за правото на културно и духовно многообразие. На българите се пада честта да приемат, обогатят и предадат на други славянски народи дара, завещан ни от св. св. Кирил и Методий. Но още през Първото българско царство св. Климент Охридски и други Кирило-Методиеви ученици налагат по-достъпната кирилица, дошла да замести глаголицата. Инак е имало реална опасност да стане така, че глаголическият превод на Евангелието да си остане недостъпен, подобно на готския превод на епископ Вулфила, сторен векове по-рано и потънал в обяснима забрава под смазващата мощ на латинския език.
Ключ към това спасително устроение на езика, чиито наследници сме всички ние, откриваме и в „Сказание за буквите“ на Константин Костенечки – уникален граматически трактат от края на XV в., в който буквите се разглеждат като духовните тухли на съвкупното книжовно дело.
Излиза, че щом писмеността е свята, особено пагубни са правописните ни грешки. Константин Костенечки даже си служи с една невероятна метафора – азбуката е като стълбица към съвършенството. Поради което всяка сторена – волно или неволно – буквена грешка е сякаш строшено стъпало по нея. Нека не го забравяме, когато посягаме към белия лист или пишем в интернет.
Едно строшено стъпало – и си отива цялата стълба. Затуй, скъпи ученици, пазете и укрепвайте стълбата на книжовността! Завещал ни го е книжовникът: Ако има стълба, хромият, пълзейки на колене и на ръце, ще се качи и ще слезе. А без стълба и никой от здравите не ще може да се издигне.
Обърнете внимание какво осмисляне на нашата книжовност е имало още през XV век: правописните грешки са грехове, престъпление срещу духа, извращаване на Словото. Нали така думите се променят, смислите се заличават, а истините се изопачават. Една сбъркана буква може да измени до неузнаваемост думата и превратно да преобърне смисъла. Какво да кажем тогава днес? Затоваотговорността по учението на децата е по-голяма, о, учители, отколкото дори писането на книги, ни предупреждава книжовникът.
Днес тъкмо този усет сякаш изчезва. Неграмотността, уви, се рои, знанието не е норма, а отговорността по образованието на децата се крепи най-вече върху самоотвержените усилия на учителите ентусиасти, пред чийто духовен подвиг можем само да сведем тук глави. Като лъч светлина обаче ни идва утешението на Константин от Костенец, че комай така е било и отколе, но винаги са се намирали неуморни люде, учители и книжовници. Защото умората е по-голяма, когато вървиш без път.
Затова нека вървим напред и никога да не изпускаме от поглед пътя на буквите, който е и стълбицата на съвършенството. За да заживеят младите хора в България не с евтини илюзии или с популистки утопии, а да израснат в мечтите си.
