Софийски истории (73)
Поройният дъжд и бурята, принудили ме да се скрия в един вход на ул. „Любен Каравелов“, нагнетяват в душата нерадостни мисли. Наоколо притъмнява, въздухът се сгъстява, светът сякаш се смалява, че и става по-страшен. В такива мигове стихията клокочи и напомня само за себе си. И все пак след трясъци и гръмотевици бурята отминава, оставяйки след себе си потоци вода, окършени дървета и паднали клони. Избързвам, за да не завали наново, и се втурвам напред, прескачайки локвите. Разсветлява, когато ненадейно се озовавам срещу табелката на улица „Женева“, която ни най-малко не умиротворява тревогите ми. Но пък възкресява спомена за един дом, белязал бурната ни политическа история и инцидентните ми гостувания в него.
През 2005 г. тогавашната директорка на Френския институт в София ме покани на гости. И за да разпали любопитството ми, Катрин Сюар ми каза: „Няма да повярвате в какъв дом живея под наем! Ще ви е страшно интересно“. В уречения час се отправих към адреса, пратен ми като съобщение, и щом наближих, наистина не повярвах на очите си. Улица „Женева“ 12. Домът на Димо Казасов, на човека, взел най-дейно участие в трите големи преврата през българския ХХ в. Някъде дори бях чел, че именно той се преборил името на улицата, на която се издига и неговият дом, да е точно „Женева“. След 1923 г. се оказало, че на това новорегулирано място се заселват хора с най-различни политически убеждения, сред тях и яростни противници на „деветоюнците“. Тогава Казасов, известен с ораторските си способности, държи пред съседите следната реч: „Събрали сме се на тази улица хора от различни краища, с различни убеждения. Ще трябва да живеем в разбирателство и мир. Това е девизът на Обществото на народите със седалище Женева. Нека наречем улицата си „Женева“.
Така и става. Отвън домът на „Женева“ 12 изглежда доста представителен и импозантен. Какво бе смайването ми, щом за първи път влязох вътре, да установя, че това е семеен дом със скромни пропорции: на първия етаж обширен салон и сервизни помещения, на втория няколко спални и това е всичко. В салона нямаше нито библиотека (което ме изненада), нито стара мебел с изключение на старата орехова маса, около която – във въображението ми – е седяло не само домочадието на журналиста-политик, но и подбран кръг заговорници. Споделих тези мисли с политолога Жак Рупник и историка Франсоа Артог, с които заедно гостувахме веднъж у г-жа Сюар в споменатия „дом на преврата“. Артог, който е и „историк на историята“, видимо се развълнува, заразпитва ме дали Казасов не е българският Курцио Малапарте (италиански писател, автор на нашумелия политически наръчник „Техниката на преврата“, вдигнал много шум след появата си през 1931 г.). С усмивка им разказах за съчинението му „В тъмнините на заговора. Из дневника на един журналист“, издадена през 1925 г., тоест преди книгата на Малапарте.
В него виждаме, че Казасов е не само репортер, той е и теоретик на заговора. В къси и стегнати изречения той „сгъстява“ историята, оплита и разплита паяжината на случващото се. И за да не бъде на „подсъдимата скамейка на историята“, иска да е „защитен свидетел“ или адвокат на самия себе си. С думите: „Моята обязаност аз изпълних, може би преждевременно, може би с малко закъснение. Навсеки случай изпълних я с единственото желание да дам суров, но автентичен материал за едно дело, което подготвено и извършено в тъмнините на заговора, не би намерило правилна оценка, ако не бъде хвърлен лъч светлина към мрака, пред който то зрееше“ („В тъмнините на заговора“, 1925).
Небето след бурята разсветлява, затова решавам да тръгна по стъпките на „репортер-заговорника“.
Още на ъгъла на „Женева“ и на „Евлоги Георгиев“ съзирам барелефите на доскорошния политик Гиньо Ганев и на неговия тъст Кимон Георгиев – едноок, с очила и бастун, наричан „Циклопа“. Деен участник в преврата през 1923 г. и два пъти министър-председател след другите два преврата – през 1934 г. и 1944 г. Такова „превратаджийско постоянство“, че направо не е за вярване. През 70-те години тази улица носеше името на Кимон Георгиев и чак след 1989 г. отново стана „Женева“. Разстоянието между двата дома (на българския Малапарте и на Циклопа) е не повече от 100–200 метра. А в другата ъглова кооперация са живели пък „героите“ на 9 септември 1944 г.
Димо Казасов и Антон Югов на парада на 1 май 1945 г.
Ала нека започнем отначало. В слънчевите и лазурни дни на април 1923 г. един журналист социалдемократ, дребен на ръст и с клиновидна брадичка, прави всекидневната си разходка, подтичвайки по „Царя“ с „флирта на младостта“. Човешкият поток го блъска и ту плавно, ту бурно се стича към „Борисовата градина“. Ала сам той бърза в друга посока. Пред залез слънце има среща край Руската църква. И не с друг, а с икономиста проф. Александър Цанков, тогава ректор на Софийския университет. Кратък разговор, сондиране на политически становища и обещания за среща на другия ден в дома на професора.
Конспиративна среща по мрак, за която според описанието в дневника Казасов крачи по вече безлюдните софийски улици: „Витошка“ 57… Постовият стражар лениво марширува пред кръстовището на „Неофит Рилски“. Чевръст момък бързо спуска ролетките на отсрещния магазин. Техният скрибуцък процепи въздуха, одраска слуха и замря в глухия тътнеж на бавно успокояващия се град. Номер 57 е пред мене. Звъня и по вътрешната стълба се отправям направо на горния етаж. Ето и Алекс. Цанков насреща ми с лице, заруменяло от топлината на една широка и добродушна усмивка. Влизаме в кабинета му. Няколко библиотечни шкафа, една писалищна маса, отрупана с книжа, няколко стари, осивели от възрастта си канапета сочеха скромността, сред която ректорът на Софийския университет живееше“.
Описанието си го бива. В момента съм точно там, в самия център на „Витошка“. Домът на Цанков е надграден, че и направо преизграден. Днес там е адвокатска кантора и само тясното стълбище, което се вие нагоре, е спомен за дните на преврати и всевъзможни обрати. Двамата заговорници бързо намиращ общ език. Цанков е убеден, че Стамболийски ще срути държавата и ще въведе изцяло авторитарен режим. И двамата са съгласни, че дружбашката цепеница трябва да спре да играе и че последните избори са мащабно фалшифицирани чрез насилие и чрез произвола на „оранжевата гвардия“. Затова Цанков смята, че само „държавен удар“ (чрез армията!) е в състояние да съкруши дружбашите. Казасов е съгласен. Бидейки член на ЦК на социалдемократическата партия и главен редактор на нейния печатен орган, той е наистина необходим на „сговористите“ от старите буржоазни партии, обвинявани за националната катастрофа след Първата световна война.
Цанков го уверява, че армията е готова да действа, щом „хамлетовщината и разноезичието са парализирали всички“. Времето било късо, хората малко, но решителност не липсвала. Казасов е готов да се включи, притеснява го само „партийната принадлежност“. Как неговите социалдемократи ще погледнат на сговор с „корумпираните партии“ на статуквото? Извечен български въпрос.
Така се разделят, а на излизане домовете и улиците около „Витошка“ му се струват потънали в дълбока и боязлива тишина.
Денят на преврата, отлаган за края на май, после за 3 или 6 юни, е окончателно определен за 9 юни. В навечерието на преврата Стамболийски сякаш подозира нещо. Има арести и претърсвания. Полицията нахлува дори в Операта след едно блестящо представление с Петър Райчев в „Травиата“. Атмосферата се сгъстява. Някъде по това време се заговорва, че комунистите смятат да действат „солово“ и че в София е идвал инкогнито Бонч-Бруевич, близък приятел на Ленин и деец на Коминтерна. С каква цел? Да не би болшевиките да смятат да финансират преврат в България? Все въпроси без отговор.
Самият Казасов се колебае. Не само заради себе си, но и заради съпругата си и своите деца. До последния момент прави така, че домашните му нищо да не заподозрат. Иска да им спести тревоги и страдания.
Времето на преврата тече в обратен ход. От точката на извършването му към бъдещото развитие. Миговете от „предходното“ бързо изтляват. Все пак според описанията група от заговорници обикаля в нервна треска по централните софийски улици. Първо отсяда в дворчето на Дома на печата (разрушен от бомбардировките, бил е на самия ъгъл на „Раковски“ и „Граф Игнатиев“). Сетне се местят в „Алказар“ на „Царя“ (на мястото на по-сетнешния „Дълбок зимник“, днес пицария).
Накрая, в нощта на 8 срещу 9 юни, решават да се съберат в дома на генерал Иван Русев на улица „Стефан Караджа“ заради стратегическото му „местоположение“. Днес домът на този „първи преврат“ вече не съществува. Намирал се е срещу Сатиричния театър и прозорците му са гледали към двора на тогавашната Трета софийска прогимназия (6 ОУ „Граф Игнатиев“).
Това е „генералщабната квартира“. Заради близостта ѝ с Вътрешно министерство, Комендантството и Централна поща. По спомена на Казасов в тази нощ само остри сенки и отсечени подвиквания нарушават настръхналата тишина на улица „Стефан Караджа“. И това е част от „поетиката на преврата“: злокобно мълчаливите прозорци на гиздавото училище са впили металически поглед в издигащия се на дъното на дълбокия двор наш щаб. Чрез тях като че ли съдбата бди и дебне своите скрити в мрака на конспирацията жертви.
Само какви метафори! В описанията на други участници в деветоюнския заговор картината е далеч по-прозаична. Десетина мъже се промъкват крадешком в тъмния двор на дома на генерал Иван Русев, един от водачите на Военната лига. Майка му отваря вратата и мълчаливо ги въвежда в голяма, но скромно мебелирана стая. След време „деветоюнците“ дори си правят в тази стая „възстановка“, фотографирайки се за спомен, като всеки застава на някогашното си място.
Ръководителите на Деветоюнския преврат в дома на Иван Русев (по-късна възстановка). От ляво надясно: Димо Казасов, Кимон Георгиев, Никола Рачев, Янаки Моллов, Иван Вълков, Александър Цанков, Христо Калфов, Иван Русев, Петър Тодоров, Цвятко Бобошевски
А на самия 9 юни обяснимо не им е до фотографии. Още в самото начало генерал Русев ги моли да говорят тихо и посочвайки стената им обяснява, че имат известен дружбашки чиновник за наемател. След което прави кратка декларация, че „тази вечер армията ще изпълни задължението си“. А на тях оставало да изпълнят „тяхното“. Сиреч – да определят състава на новото правителство.
Начеват спорове. Интересното е, че отначало всички се дърпат. Повечето офицери заявяват, че нямат претенции. Дори официалният водач на Лигата – полковник Иван Вълков – не смята, че е подходящ кандидат за министър на войната. Не било сигурно дали царят ще приеме неговата кандидатура, или тази на Христо Калфов. Що се отнася до двама от най-амбициозните „заговорници“ – Кимон Георгиев и Дамян Велчев, то техните имена изобщо не се обсъждат. Те предпочитат да останат в сянка, може би изчакват развоя на събитията. Самият Казасов отказва Министерството на просвещението, където социалдемократите имат най-голямо присъствие, и се преборва да стане министър на железниците и пощите (доста по-сочно „дробче“).
Най-тревожният въпрос е какво правят, ако царят, който е във Врана, откаже да подпише указа за съставяне на ново правителство. Казасов е най-категоричен. Според него въпросът за царя се поставя със закъснение: „Ние сме в разгара на акцията и нашите глави, ако не са по-скъпи, в никой случай не са по-евтини от главата на царя“. За първи път споменава, че може да се обяви „република“.
Така и не стигат до решение, но Кимон Георгиев произнася репликата: „Три часа, всичко хубаво, господа!“. Заговорниците стават на крака, това е уреченият час. София спи, нито звук по безлюдните улици. Изведнъж изстрели раздират тишината, стреля се отблизо, сякаш куршумите хвърчат пред прозорците.
Застанал пред училището на „Шести септември“ си давам сметка, че първият дом на преврата е бил избран неслучайно. Оттук се долавя всеки изстрел „по веригата на властта“. По спомените на „деветоюнци“ отекват няколко изстрела пред Централна поща, имало е и кратка престрелка около казармите на Първи и Четвърти пехотен полк (на територията на днешното НДК). След което всичко се успокоява. А в главната квартира лицата на заговорниците стават все по-напрегнати. Ето описанието и на българския Малапарте: „Угасваме лампите и всички прилепяме сгорещени чела о хладните прозорци. Нищо се не види. Вън мъртва тишина. Ни шум, ни звук“.
Накрая на външната врата се почуква „силно, но нервно“. Явява се някакъв подполковник, който рапортува, че „властта е взета“. Само пред пощата имало убит един стражар.
Следва най-трудното – посещението при царя във Врана, подписването на указите и „узаконяването на преврата“.
Още е хладно, когато напускат Русевата къща. През нощта е валяло и заговорниците зъзнат от студ. Казасов, който е „републиканец по дух“, не иска да ходи във Врана, но Александър Цанков е категоричен, че неговото присъствие е задължително. То дава представителност, щом национал-либералът Боян Смилов и социалдемократът Казасов, инак отявлени противници, действат заедно.
От дневниците на Първан Драганов, верен човек на царя, негов адютант и по-сетнешен външен министър, виждаме събитията на 9 юни от срещуположната гледна точка. В този петък вечер царският адютант Драганов гледа филма „Содом и Гомор“ в театър „Одеон“, след което се прибира в стаята на дежурния офицер в двореца. И спи дълбоко, когато колегата му майор Скутунов нахлува и го буди в 4,30 часа сутринта. Съобщава му, че „нещо“ става в града. Кадетите от Военното училище са около двореца. Столични полицаи били арестувани, но дворцова стража не е обезпокоявана.
Вече съмва, когато Първан Драганов се отправя по ул. „Левски“ (днес „Дякон Игнатий“) към Военното министерство. Из опустелите улици патрулират юнкери и войници, които му отдават чест. Вижда командира на Военното училище полковник Христов, който признава, че не е съвсем наясно какво точно става. Но изглежда, че е преврат.
В телеграфната стая на Централна поща се натъква на две млади телеграфистки, заети с изпращане на съобщения, докато охрана с ножове на пушките пази зданието. Охраната е поета от полковник Савов, уволнен офицер от инженерните войски, който потвърждава: Това е преврат.
Тогава събуждат цар Борис по телефона във „Врана“: „Направен е преврат – долага адютантът на френски. – Градът е в ръцете на военните. Още нямаме подробни сведения. Да се обърнем ли към водачите за информация?“.
„Не“, отговаря им царят и ги вика на място. Самият той в туристическо облекло се оттегля на скрито място в парка на „Врана“. Нощ на издирвания и интермедии, в която връзката минава през неговите две сестри – княгините Надежда и Евдокия – които дежурят на телефона.
Когато Цанков, Казасов и останалите министри пристигат призори във „Врана“, царят го няма. Уплашен, управителят на двореца ги моли да изчакат. Те чакат час, два, губят търпение и тръгват да го търсят из двореца. Влизат в спалнята му и виждат разхвърляното легло, което е напуснал набързо. Един от военните поддържа по телефона връзка със София. Там всичко е спокойно. Но времето тече.
Изнервен, Александър Цанков съобщава, че в 11 ч. ще обявят република. Настава още по-голям смут. Придворните и сестрите на царя го търсят из парка. Накрая той се явява – искал да се уедини с мислите си. Изглежда спокоен, но вътрешно е изплашен. Даже говори за абдикация – какъв цар бил той… Накрая подписва указите.
За преврата на 9 юни 1923 г. знаем почти всичко. Описанията на участниците в него сякаш са го запечатали на филмова лента.
За 19 май 1934 г. не е така. Това е „мълчаливият преврат“.
Военната лига поне шест месеца по-рано е замислила да свали правителството на Никола Мушанов. Сложен кабинет от съчетание на противостоящи си политически сили, които оспорват всяко назначение и всяко министерско кресло. Така често става в България.
И тогава от двете страни на улица „Женева“ протича силен „политически ток“. Кимон Георгиев е явната водеща фигура във Военната лига, където на заден план дърпа конците друг сив кардинал – полковник Дамян Велчев. От друга страна, след 1929 г. Димо Казасов е сред водещите общественици, особено след създаването на кръга „Звено“. За този кръг и за онова време той не оставя спомени. Предпочита да си мълчи. А ориентацията на кръга – декларирано непартиен – е проюгославска и в посока към СССР. Натам клонят и симпатиите на споменатите военни, някъде оттам вероятно има и финансиране.
В книгата си „Звено без грим“ (1936), замислена в същия този дом на „Женева“ 12, Димо Казасов пише: 19 май принадлежи на българската политическа история. С името на тая дата тясно се преплита и името на „Звено“, което основателно или неоснователно някои считат за идеолог на 19 май.
19 май е политически акт. „Звено“ е идейно течение. Първият стана пред очите на всички. Второто остана затворено в средата на шепа сподвижници.
Като министър на пропагандата и на информацията след 9 септември 1944 г. Димо Казасов забранява тази своя книга. И то лично. Вкарва я в списъците с вредна литература заедно с „В тъмнините на заговора“, „В отечеството на Мусолини“, „Проблемът на политическия вожд“ и други свои книги за Югославия.
Докато обикалях къщата на „Женева“ 12, си мислех колко невероятно е един и същи човек да създава, описва и пренаписва събитията. Затова някои го провъзгласяват и за българския Талейран.
Никога няма да узнаем какви решения са били взети от Казасов и Кимон Георгиев при техните съседски срещи или „домашни гостувания“. Било е толкова удобно да живеят един срещу друг – не е трябвало да си пишат писма или да си говорят по телефона. Така че връзката е непроследима. Не знаем и кой от тях е осъществявал контакт със саможивия Дамян Велчев, живеещ по-далеко – на улица „Тетевен“ 9 (днес „Будапеща“, къщата му бе разрушена и дълго време мястото се ползваше като паркинг).
Описват Дамян Велчев като студен и волеви човек. Леко странен – с непропорционално голяма глава, тънък врат и много тесни рамене. Той също не е висок на ръст – характерна черта на българските превратаджии (може би защото не се набиват на очи). Интересното е, че въпреки тази му затвореност, в него има нещо, което пленява по-младите офицери и ги кара да са му предани докрай. Войната го е белязала с травми – не само физически, но и душевни. По-старият му брат губи единия си крак на фронта в Първата световна, а по-младият му брат (когото е издържал да учи в странство) загива.
Така че триъгълникът на превратите е ясен: Кимон Георгиев е видимата политическа фигура; Дамян Велчев е човекът зад кадър, а Димо Казасов, благодарение на словесната си дарба, е комуникаторът на случващото се.
Превратът на 19 май 1934 г. става съвсем лесно. Управлението на Мушанов е слабо и неуверено, а и кабинетът е в оставка от 12 май. Царят е информиран навреме, внимава в обстановката и крои свои планове.
Този път „квартирата на преврата“ е Четвърти полицейски участък на улица „Аксаков“, до Военното министерство. Изборът на „щабквартирата“ също повдига много въпроси. Как е било възможно това?
А София спи, когато конспираторите започват да окупират определените им позиции. Всичко напредва без никакви инциденти. Край дома на военния министър са изпратени двама майори, за да следят придвижванията му. Изведнъж те виждат как генерал Ватев, загърнат в офицерската си пелерина, напуска къщата и се отправя с бърза стъпка към министерството. Проследяват го в тъмнината до кабинета му. И когато влиза там и иска да телефонира, го арестуват. Скоро столицата е под техен контрол.
Тогава Кимон Георгиев и останалите решават да отнесат указите в двореца, където ги очаква истинска изненада. Цар Борис III не спи. Очаква ги във военна униформа (за да изтъкне, че е върховен главнокомандващ) и сухо им казва, че са извършили грешка. Били твърде „избързали“. Този път те носят готови два указа – единият за правителство, другият за република. Започва сложна игра вътре в армията, която царят печели със свои хора във войската. Правителството на Кимон Георгиев е заменено с това на ген. Пенчо Златев, когото цар Борис впоследствие замества със своя доверен човек Андрей Тошев. Но „безпартийният режим“, лелеян от Димо Казасов, остава. Само че като „личен режим“ на царя.
По това време Казасов вече твърди, че се е дистанцирал и разочаровал от военните. Все пак приема да бъде пълномощен министър в Белград (1934–1936). Връзката му с Кимон Георгиев никога не прекъсва. Което ясно проличава и около създаването на ОФ през 1944 г., където кръгът „Звено“ отново е участник в преврата. След 9 септември 1944 г. Казасов е министър на пропагандата, после и на информацията и изкуствата. Заема редица почетни постове. Пише мемоарни книги и няколко книги за София, в които непрекъснато пренаписва или дописва миналото.
Димо Казасов през 70-те години на ХХ век
Не му е никак лесно да обясни някои неща. Как едни и същи хора, които са „превратаджии“ и „фашисти“ на 9 юни 1923 г., стават „антифашисти“, ако не на 19 май 1934 г., то със сигурност на 9 септември 1944 г.? Нали това е официалната версия.
Допускам, че много от дните и нощите му на улица „Женева“ 12 са били посветени на тази задача. Вътре в себе си той не изглежда да е имал особени колебания.
Виждал съм на два пъти Димо Казасов в заника на неговия живот. Веднъж на улицата и веднъж в Операта (беше меломан, не е пропускал представления). Споменът ми е за дребничък старец с неизменна усмивка, който се вглежда в останалите и на всяка цена иска да им се хареса. Не мисля, че е живял с усещането, че е въжеиграч. По-скоро е бил даровит политически авантюрист. При това с усет за реалността, ако се съди по „В тъмнините на заговора“, в чийто край той пророкува: „Колкото е по-буйно опиянението от радостта, толкова по-скоро ще удари часът, в който днешният тържествен клик „Осанна“ ще бъде заместен със злокобното „Разпни ги“.
