Било е време, когато всички се учели да пишат стихове. Стиховете влизали в изпитите за държавни служители. Който успеел да издържи изпитите, ставал държавен служител и така си осигурявал охолен живот и възможност да расте в кариерата. Който не успеел да ги издържи, ставал скитник, а по-късно най-често отшелник.
Мнозина от държавните служители, скитниците и отшелниците продължавали да пишат стихове и след като изберели попрището си, или по-точно казано, след като то ги изберяло. Често тези от държавните служители, които продължавали да пишат стихове, предприемали дълги пътувания, за да се срещнат с някой отшелник, на когото вече гърмяла славата, че е особено вещ и изкусен в писането на стихове. Нерядко при срещата се случвало държавният служител и отшелникът да се разпознаят и да се прегърнат, защото се оказвало, че навремето заедно били държали изпитите за държавни служители, на които отшелникът, за беда или за радост, бил скъсан. Спомените били повод да се изпият не една и две кани с вино, а след виното следвали къде по-сполучливи, къде не толкова сполучливи опити да се прегърне луната в реката. По време на обратния път държавният служител се питал дали ако направо бил станал отшелник, това щяло да му помогне да пише толкова добри стихове, колкото били стиховете на отшелника, на когото той току-що бил гостувал.
Джорджо де Кирико, „Съмнението на поета“, 1913 г.
Мнозина от пишещите стихове държавни служители и отшелници били едновременно с това и чудесни калиграфи. Нерядко те рисували своите стихове върху парчета коприна, а веднъж в годината онзи сред тях, без значение дали бил държавен служител, или отшелник, който бил, така да се каже, всепризнат от цялото братство за най-голям поет, тръгвал да обикаля през седалищата на своите събратя, за да избере онези три стихотворения, които били най-добрите. Тези три избрани от всепризнатия за най-голям поет стихотворения имали щастлива съдба. Те били изсичани върху камък или отливани върху бронзови плочи, за да чакат спокойно своята среща с вечността. Тези каменни и бронзови страници се излагали в специално построени за целта павилиони, а павилионите на свой ред с годините се превръщали в жадувано място за поклонение от страна на младите поети.
Всепризнатият за най-добър поет бил почти с ранг на божество. Един млад поет скитник обаче, чиято най-голяма страст била да обикаля павилионите с каменните и бронзовите страници, установил, че някои от заключените в камък и бронз стихове били много по-добри от други. Той забелязал също така, че камъкът и бронзът на не толкова добрите стихове някак много по-лесно се руши или зеленясва. Той нямало как да оспори авторитета на всепризнатия за най-добър поет и затова избрал да се оттегли в най-отдалечените, почти виолетови на цвят гънки на планината. От него е останало едно-единствено стихотворение. По мнението на всички то е съвършеното стихотворение. По ирония на съдбата обаче или може би по най-тънък неин промисъл това стихотворение не е изсечено върху камък или отлято в бронз. То се предава единствено от ухо на ухо.
