За първи път, откакто съществува, тази година фестивалът в Кан се зае да откликне „цялостно“ на неспиращите апели, разобличаващи проявите на сексуално насилие над жени, а също така и над деца в практиките на националната и международната филмова индустрия.
Когато на 14 май, деня на официалното откриване на 77-ото му издание, уважаваният вестник „Монд“ публикува петицията на женската фондация #Metoomédia, настояваща „държавата да се заеме с въвеждането на „всеобхватен закон“, стана очевидно, че този път отстъпление няма да има. Фестивалът естествено се беше подготвил с всичко необходимо, за да подкрепи подновените искания на сто известни жени, между които Жулиет Бинош, Еманюел Беар, Изабел Аджани и особено Жюдит Годреш, за въвеждането на точни определения на термини като „изнасилване и съгласие“, „защита на жертвите на изнасилване“, както и „събиране на доказателства с помощта на специализирани бригади“ и забрана на „разследването на сексуалното минало на жертвите“. Още повече че според активистките на #MeTooMédia „от 2017 г. всъщност не се е случило много в борбата срещу сексуалното насилие“, тъй като „увеличаването на жалбите е довело до паралелно увеличаване на класирането без действие и че на практика „#MeToo е изпратено в кошчето“. „Ако не разрешим проблема с ресурсите за разследвания, за съдилищата, интегрирането на понятието съгласие в определението за изнасилване, няма да променим нищо“, продължават от фондацията, настоявайки президентът Макрон да изпълни ангажимента си, поет през март тази година. „Имаме нужда от политическа воля, за да разрешим наистина проблема с безнаказаността …“
В контекста на именно това оживление официалната церемония на откриването на фестивала и последвалите публични изяви на „силни жени“ в киното прозвучаха не само синхронно, но и програмно. Първо, водещата, актрисата Камий Котен, чието поведение впоследствие бе оценено като „безупречно“, заяви, че „нощните професионални срещи в хотелските стаи на всемогъщи джентълмени вече не са част от обичаите в Кан“. Второ, връчването на почетната Златна палма стана от жена на жена: Жулиет Бинош, отскоро вече и президент на Европейската филмова академия, прочете дълго и емоционално слово, в което нарече Мерил Стрийп „кралица на световното кино“. Трето, председателката на международното жури Грета Гъруиг получи своеобразен символичен подарък, също поднесен от жена – нашумялата поп френска поп изпълнителка Захо де Сагазан, закачливо и „на живо“ изпълни известното парче на Дейвид Бауи „Модерна любов“, с което находчиво пресъздаде монологичен музикален епизод на самата Гъруиг от филма на мъжа ѝ Ноа Баумбах „Франсис Ха“. Последната пък се просълзи от затрогващата елегантност на жеста.
От своя страна, не на шега Мерил Стрийп буквално завладя фестивала с умното си говорене, небрежната си самоирония и стилното си уважение към дамските таланти на френското кино в лицето на Бинош, но също и на Леа Сейду, изпълнителката на женската роля във филма на откриването „Второ действие“ на Куентин Дюпьо.
„Аз не съм рок звезда, водя съвсем обикновен живот и това, което ми се случва тук, е невероятно“, заяви Стрийп по време на разговора с нея, организиран от фестивала в прочутата зала „Дебюси“. Публиката, която я посрещна на крака, възнаграждаваше носителката на четири награди Оскар и 21 номинации с бурни аплодисменти при всяко нейно изказване от типа на „толкова съм стара, че съм работила с почти всички големи световни режисьори“, или „в „Крамър срещу Крамър“(реж. Робърт Бентън, 1979) Дъстин Хофман, сценаристът на филма и самата аз написахме три варианта на монолога на финалната ми сцена, само че състезанието го спечелих аз“, или „за ролята си във филма „Да се влюбиш“ (1984) Робърт де Ниро пробва цели 32 сакà преди да избере „своето“, или „да, имам спомен от „Далеч в Африка“ на Робърт Редфорд (1985) и той е свързан най-вече с огромния бръмбар, който беше се пъхнал под блузата ми“…
С две думи, Стрийп показа класата, от която Кан имаше нужда. Независимо от шумните, но често повърхностни изяви на многобройните клакьори, каквито в Кан има в изобилие и които безкритично аплодират всяка поредна знаменитост, появила се там, този път демонстрациите на нещо много повече от симпатия към голямата американска актриса бяха спонтанни и озарени от искреност.
Та заради подетата още от самото начало линия на поведение обожаваният от едни, сринатият от други и недоразбран от трети филм на Куентин Дюпьо „Второ действие“ не само може, но и трябва да се разглежда в контекста на казаното по-горе.
Филмът, в който на пръв поглед младата Флоранс желае да представи на баща си Гийом приятеля си Давид, в когото е лудо влюбена, но пък той не я иска и търси начин да я „прехвърли“ на приятеля си Уили и всичкото това се случва в самотен, безлюден ресторант с необичайното име „Второ действие“, е само привидно прост. Персонажите играят роли, от които излизат, когато се наложи и когато, разбира се, го поиска режисьорът. Те не спират да говорят, вървейки, като ту си казват измислените реплики и се опитват да ги изиграят „достоверно“, ту се хвърлят в действителния живот и започват открито да се карат. В началото зрителите са леко озадачени от непоследователното преминаване от фикция в реалност и обратното, но постепенно свикват с идеята, че актьорското съсловие, в частност кинаджийското, се държи по един начин, когато е снимано, и по съвсем друг, когато вярва, че е „извън кадър“. В този смисъл „Второ действие“ на един от най-продуктивните режисьори на френското кино напоследък е привидно небрежен, но нелишен от съдържателност и фактически засяга случващото се в киносредите на Франция, но по един по-необичаен начин, поставяйки въпроси от типа „този не мога да го понасям, но трябва играя с него, онзи почти се опита да ме насили в тоалетната“ и пр. известни факти, често случващи се зад кулисите. Филмът някак няма финална спирка, както и самото кино няма такава, и комбинацията между постоянното движение и говорене на актьорите го прави необичаен и в известна степен симпатичен.
„Птица“
Френският дебют Diamant Brut („Необработен диамант“) на Агат Ридингер също прави опит да се докосне до света на представянето и възприемането, но чрез усилията на едно 19-годишно момиче от бедно семейство и без баща да бъде избрано за участие в популярен телевизионен формат. От една страна, тя е обект на наблюдение от една кастинг агентка (чуваме само гласа ѝ, но никога не я виждаме), а от друга – субект, създател на съдържание в социалните мрежи. Иска да успее, и то с цената на всичко. Хубавата страна на филма е, че се концентрира изцяло върху главната героиня и нейната по-малка сестра, показвайки мечтата като форма на транс. Очевидно е, че младата режисьорка е изцяло на страната на героинята си и заради това не проявява и грам критичност към социалните мрежи и телевизионните формати и въздействието им върху съзнанието на младите хора. Но такъв е в момента трендът – социалната критика отстъпва на новия романтичен образ на жената – „тялото си е мое и ще правя с него каквото си поискам“.
Също в особено мизерна среда, но в английския град Кент, в беден, неподреден и бивш нормален дом живеят новите стари любими герои на британската режисьорка Андреа Арнолд. Те са 12-годишната Бейли, нейният брат и най-вече баща ѝ Бъг, който е учудващо млад и незрял за социалната си роля. В този невероятно талантливо заснет филм за „израстването“ мечтата е олицетворена от странния персонаж „птица“ на актьора Франц Роговски, който в търсене на загубеното си семейство се катери по покривите, за да полети. Истински поетична, задъхана и в някаква степен приятно задимена е новата британска социална притча „Птица“, в която телата отдавна нямат значение, важното е душите да успеят да се съберат.
„Момичето с иглата“
Най-добре възприетият до този момент филм, и то напълно заслужено, все пак стана „Момичето с иглата“ на родения в Швеция, но живеещ в Полша Магнус фон Хорн. Действието на филма се развива в Копенхаген през 1919 г. Останала без мъж, младата Каролина забременява и решава да предостави детето си за осиновяване от „добри хора“, като на всичкото отгоре си плаща за това. Но т.нар. посредничка се оказва чудовище, което се освобождава от бебетата последователно, педантично и както намери за добре. Между двете жени се развива връзка на любов-омраза, която завършва с присъда за убийцата. И тук жената жертва в лицето на Каролина успява да се спаси от тираничната си съдба, но го прави след много душевни и физически страдания. Черно-бялата визия на филма е зашеметяваща и го превръща в жесток трилър с привкус на средновековна естетика.
