Що е то атеизъм (и а-теизъм ли е)?

Що е то атеизъм (и а-теизъм ли е)?
  • Публикация:  classa.bg***
  • Дата:  
    13.05.2024
  • Сподели:

Съгласете се, че популярната употреба на понятието „атеизъм“ е твърде, твърде широка и неопределена. Тя събира (а нерядко и слива) различни умствени и нравствени нагласи, идеологически убеждения, предразсъдъци и т.н., поради което се налага като начало да се разграничат главните форми на това отхвърляне на религиозния теизъм.

 

 

 

Аз подчертавам, че трябва да се разграничат именно главните форми на отхвърлянето на теизма (както го показва и етимологията на понятието), а не да се противопоставят „вярата“ и „неверието“, защото последните са далеч по-общи понятия и всъщност съвсем не се покриват с понятията „теизъм“ и „антитеизъм“. Те дори, струва ми се, не могат и да съществуват в чист вид, поради което противопоставянето им в строг смисъл е даже абсурдно.

Та нали е съвършено безспорно, че и а-теистите (сиреч, отхвърлящите и неприемащите съществуването на един личен Бог люде) вярват в най-различни неща и дори биха могли да изповядат наличието на определени форми на мистически опит в душата си (ужас или възторг пред „безпределното“, усещания за прераждане, телепатични връзки и т.н.). Същевременно позицията на теистите далеч не се свежда просто до вярата. В нея присъства масив от чисто рационални аргументи, а също принадлежност (вярност) към определен тип общност („църква“). Нека добавим също, че чисто психологически един теист би могъл да бъде дълбоко скептичен човек, докато а-теистът да се отличава с достатъчно спонтанна доверчивост и дори леко-верност.

Ето защо е осмислено да обединим под названието „атеизъм“ именно различните форми на неприемането и отхвърлянето на един трансцендентен на битието и личностен Бог (θεός), а не просто на всички видове „свръхприродни“ реалности или (даже) мистични феномени.

Но в такъв случай ние тутакси ще трябва да разграничим два вида атеизъм.

1. За разлика от атеизма като жизнено-светогледна позиция, тоест като обмислено и личностно отстоявано, с последици за екзистенцията, за типа нравствен живот неверие в Бога, атеизмът днес най-масово съществува като просто липса на вяра в Бога; като една, тоест, предварителна – и затова нито съзнателно избирана, нито дори достатъчно осъзнавана на субективно равнище – предразположеност към битието („само то е, няма нищо повече, нищо свръх него“). В по-голяма дълбочина би могло да се каже, че при този атеизъм става дума за една (дори незамисляща се за себе си) неготовност-и-неспособност за заставане пред „последните въпроси“ на живота – „има ли защо да сме тук“, „има ли крайна цел“, „има ли абсолютен закон“, „има ли спасение“, „има ли нещо за спасяване“.

В този смисъл обаче ще трябва да се отбележи абсолютната (всъщност) неоправданост на обичайно високомерното отношение на тези атеисти към вярващите теисти като към хора инфантилни, хора-деца, хора на wishfulthinking. Защото всъщност тези последните най-често (поне) са се замисляли над проблемността на „последните въпроси“, за да се решат да вярват (пред лицето на неексплицитния отговор на битието по отношение на тях). Те, ще трябва да се признае, имат позицията си, вярата си в Бога винаги въпреки очевидността на една съкровеност (отвъдност, свръхрационалност) и направо апострофираща ги скритост на вярвания от тях Бог. Сиреч, те имат вярата си като нещо винаги поне в някаква степен изпитано утвърждавано, като нещо личностно изстрадано, а не като нещо само от себе си натрапващо се на сетивата и мисълта и в този смисъл – лесно, можещо да се има стихийно, предразсъдъчно и без каквото и да било интелектуално-критично или духовно усилие. Те имат вярата си не-без-умно, дори да приемем, че се заблуждават.

Вярата, сетне (когато говорим за теистична вяра), обикновено е нещо определено: нещо, което има традиция, догматика, канон – църковна и конфесионална оформеност, докато неверието (атеизмът) от типа, за който сега говорим, дори не мисли за съдържанието си, преди да му се наложи да се разграничава експлицитно от вярата. Аз даже бих добавил: този тип неверие най-често и не се замисля за наличието си, не си дава сметка, че е едно отношение на човека към неговата фундаментална жизнена ситуация. Но откъде тогава атеистите намират куража да утвърждават толкова често не-естествеността (да кажем направо – патологичността) на позицията на теизма? Та нали те най-често не са си и задавали внятно въпроса „защо не вярвам“, а следователно – още по-често, нямат за него никакъв що годе обмислен, личностно-сериозен, даден със същество отговор, за да са убедени, че позицията им е (именно) „естествена“ и „здрава“. Теистичната им невяра, повтарям, е предразсъдъчна нагласа, нагласа, за която тепърва следва да се изясни – и е редно от самите тях да се изясни – дали пък не е немощ, дали не е незрялост (в смисъл че в нея не е достигнато до поставянето на самия въпрос за избор), или е правилна и здравомислеща, мъдра и критична позиция.

Нещо повече – поради предразсъдъчното състояние, в което се намира невярата на тези невярващи, те, освен че не могат да отговорят аргументирано на въпроса защо не вярват, не могат да си дадат ясна сметка и в какво точно не вярват (когато смятат и казват, че не вярват в Бога). Дали пък не в нещо, което и „не е за вярване“, и (въобще) всъщност не е „Бог“ (“белобрад старец“, „чист небесен законодател“, „небесен прокурор“)?

Много често невярващият (атеистът) от този вид трябва да признае, че отрича да може да повярва не защото има някакви внятни аргументи против съществуването на Бог, а защото чисто и просто няма такива в полза на Неговото съществуване. С други думи, че сочи като основание за уж „естествената“ си позиция едно отсъствие – на аргументи, на опит, на увереност. Което обаче веднага разкрива невярата му не като „самооправдана“ и  обективна позиция, а като феномен на лишеност – позиция, оправдана единствено от неразполагането с аргументация за противното, и отсъствие на (може би пък съвсем „естествен“) религиозен опит.

Подобни атеисти са некоректни още и в това, че искайки непрестанно от вярващите аргументи и „доказателства“ в полза на вярваното от тях, сами обаче никога не отговарят (не се замислят дори) за мотивите на невярата си. Защото е напълно възможно – ако те биха се замислили върху тях – да открият от своя страна, както че тези мотиви не са така очевидни и, значи, лесни за аргументиране, така и че основанията им за невярата не са дотам „обективни“ и безвъпросни, както това им изглежда преди замислянето. Би било възможно да открият дори, че самата им „невяра“ (атеизъм) като екзистенциална нагласа не е нито просто, нито ясно и недвусмислено състояние; че най-често тук се отхвърля нещо, което в друг смисъл се приема, и т.н.

2. Разбира се, съществува и атеизъм като съзнателна и цялостна, рефлектирана жизнена позиция. Жак Маритен го подразделя според логическото съдържание на тази позиция на:

„Негативен атеизъм“ – който отхвърля идеята за Бога, без да я заменя с нищо друго, и така според мислителя „отваря вакуум в центъра на мисловната вселена, оформила се около тази идея“.

„Позитивен атеизъм“ – чийто дълбинен мотив е не просто да отрече съществуването на един Бог, но и да изгради живота като последователно без-божен, като живот в режим на перманентна война срещу Бога.

Този атеизъм аз съм по-склонен да определя като анти-теизъм. Защото, забележете – той не тъкмо не вярва в (и отрича) Бога, но, парадоксално, Го приема като нещото, подлежащо на отричане: било като фатално налична илюзия (пораждаща  алиенация в съществуването на човека), било даже – и в това е върховният му парадокс – като реалност, същинска реалност, основен атрибут на която е … „несъществуването“. Реалност, следователно, с която спорят, с която се борят, над която издевателстват и трошат мечове, защото „не съществува“, но „несъществуването“ на която е тежко и незаобиколимо наличие за антитетиста (толкова тежко, че понякога наличието на онова, което „съществува“, е далеч по-малко значимо за него от Бога, Който „не съществува“).

Антитеизмът от този тип следователно е дълбоко парадоксална позиция. От една страна, той утвърждава, че Бог няма, от друга страна обаче, извършва това утвърждаване с такава страст, че имаш чувството, че тук собствено се утвърждава не отсъствие, а присъствиеприсъствие на отсъствие на Бог, присъствие на нямане на Бог.

Във всеки случай за тези антитеисти често пъти единственото, което съществува – сиреч, „този свят“, „материята“, е преди всичко и най-вече… свидетелство занесъществуването на Бога. Те затова утвърждават, че съществува единствено свят, материя, вечно ставане и изменение без цел, за да утвърдят, че – няма Бог. При антитеистите имаш явственото усещане, че те буквално воюват с Онзи, Който… Го няма. С което пък свидетелстват мимо волята си, че и за тях, и за тях също Него Го има, но те са в разпра с Него.

Така например антитеизмът на марксисткия материализъм не просто утвърждава, че „идеята за Бога“ била отчуждаване на човека от него самия, подчиняване на волята му на един „трансцендентен закон“, на който той става роб, а историческите му деяния – на една идеологическа цел, която му отнемала собствената история. Не просто утвърждава, че тази „идея“ осъжда човека на несвобода и робство. Защото е много характерно онова, с което марксистите заменят тази „несвобода“ и това „робство“. Както отбелязва отново Жак Маритен, започвайки с това въстание „срещу поробващата човека „идея“, марксисткият материализъм приключва с потапянето на същия този човек в чистото „ставане“ на материята, в тотално непрозрачната за него „историческа необходимост“, в абсолютния релативизъм на понятията за ценност – истина, добро и зло… И извършва това деградиране на развенчания „образ Божий“ до история, произвол и подчиненост на стихиите с почти садистично-жертвена емфаза. Следователно, казвайки „светът е само материя“, казвайки „ценностите са релативни и напълно зависими от историческите условия“, „човекът е само материал за историята“, „в него няма нищо за спасяване“, той казва (с един глас, викащ зад студено-безпристрастното говорене): „светът е без-божен, човекът е без Бог“. Той следователно не утвърждава – както декларира – едно „обективно положение“, а налага едно твърдение против Бога. Казвайки в трето лице „Него Го няма“, всъщност крещи във второ лице: „Теб Те няма“. Не освобождава човека от една „напразна“ и „сляпа“ вяра, а изисква жертва на вярата във всичко смислено, самоналагане на вяра против Бога, вяра, че… няма Бог. Отричайки, по декларация, sacrifitiointellecti на вярата в името на „еманципацията на човека и света“, извършва в действителност sacrifitiohomini в името на „убиването на Бога“. Този антитеизъм не тъкмо обича човека, той мрази Бога, жертва човека, за да удовлетвори омразата си към неговия Бог. Има следователно проблем не с човека, а с Бога, и следователно утвърждава не едно (Божието) небитие, а оспорва едно (Неговото) битие.

 

 

 

 

Калин Янакиев

Станете почитател на Класа