Старея ли, старея аз, а с мен старее и паметта ми. Редом с мен старее – ни по-бързо, ни по-бавно от мен; нито ме изпреварва паметта ми, нито аз я изпреварвам – крачим с нея в синхрон.
Стареейки, паметта ми се обогатява – и обеднява паметта ми, стареейки. Ежедневно я обогатяват нови впечатления – ежедневно стари впечатления избледняват и тихомълком я напускат безвъзвратно. Надявам се, че така и аз богатея екзистенциално – страхувам се, че екзистенциално беднея така. Синът ми Тео го формулира най-точно в стихотворението си „Диалектика”:
Всеки ден съм с ден по-малко –
всеки ден съм и с ден повече.
С тези несигурни надежди и с тези будни страхове тръгвам по редовете, с тези несигурни надежди и с тези будни страхове ще продължа чак до финала – с тях и ще прекрача финала: според мен, християнина, в отвъдното, според неверниците около мен – в нищото.
Времето е невидимо, но безпощадно. Не ще и дума, че то ще надвие паметта ми, но няма да я погуби – съществените спомени ще останат непоклатимо в нея. А до същественото се стига чрез степенуване. Опитът учи, че решаващото степенуване на спомените е не по давност, не и по местожителство, а по яркост и дълбочина, по заличимите и незаличими дири, които са оставили те в биографиите ни.
По дълбочина и яркост студентският ми спомен за самодейните литературни четения в Софийския държавен университет (така се казваше тогава – сякаш можеше да бъде и частен!) няма равен на себе си. Четенията прокънтяха нейде през първата половина на 60-те и просъществуваха само семестър-два, преди университетската администрация да ги закрие завинаги и да наложи тежки ведомствени наказания на организаторите им – наши състуденти. Прав е, прав е мъдрецът: цензурата има по-голяма сестра – инквизицията. Заедно с литературните четения бе пометен от фоайето над мензата и самодейният сатиричен стенвестник „Трън”, в който седмица през седмица най-даровитите ни хумористи осмиваха, макар и анонимно, под псевдонима Трендафил Акациев, официалните тези и начинания. Малко след това издевателство погромът над университетското свободно слово продължи със знаменитата реч на Тодор Живков от средата на април 1964 г. под наслов „Комунистическата идейност – висш принцип на нашата литература и изкуство”. Подобно заглавие не оставя място за недоумение – оказа се, че висш принцип на литературата и изкуството е не художествената образност, не и някакво естетическо начало, а партийността, сиреч пропагандните нужди на една самозвана политическа сила. Така речта на Тодор Живков се превърна в саморазправа с най-талантливите ни съвременни автори – от Константин Павлов до Стефан Цанев, от Цветан Стоянов до Иван Славов и много, много други. Впоследствие тези творци бяха изолирани и един по един потънаха в дълбока вътрешна емиграция, която по непроницаемост и отчужденост не отстъпваше на моята, външната.
В пътеписа си „Нежелано пътуване до Сибир” писателят Андрей Амалрик разкрива защо литература и политика са принципно, онтологично несъвместими: докато на политиката е присъщ моралният компромис, на литературата е присъща безкомпромисността. Онази безкомпромисност, която младите и не съвсем млади поети демонстрираха през началото на 60-те в продължение на семестър-семестър и половина в двете най-големи аудитории на университета – 272-ра и 65-а. Самодейните рецитали в тях се превърнаха в краткотрайно и несигурно убежище от всевластието на партийната цензура. Защото от катедрата звучаха строфи, които бяха истинска антитеза на казионната партийна книжнина, удавила изцяло страната ни. От аплодисментите на вечерните четения ехтеше целият университет – никоя реч на Тодор Живков не се е радвала на толкова спонтанни, гръмки и искрени овации. А овациите бяха така нестихващи и неукротими, защото рецитиращите творци се съобразяваха не с указанията на Партията-ръководителка и с догмите на социалистическия реализъм, а със собствения си талант, със собствения си морал и със собствената си гражданска съвест. Тези поети се себеизживяваха не само като дисиденти, а и като герои – и в нашите зрителски очи те действително бяха такива. Защото не искам техните доблестни имена да се превърнат от памет в безпаметност, ще назова поименно най-изявените участници в рециталите: Константин Павлов, Николай Кънчев, Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Валери Петров, Радой Ралин, Добри Жотев, Иван Радоев, Иван Цанев, Марко Ганчев, Първан Стефанов, Калин Донков, Николай Заяков, Владимир Башев, Петко Братинов, Янко Димов, Иван Коларов, Александър Миланов, Божидар Томов, Васил Станилов, Донка Райнова, Ваня Петкова.
Да ми простят всички онези, които старческата ми памет е пропуснала – надявам се, че други мои връстници и съмишленици са съхранили пък техните имена. За мен е по-важно обстоятелството, че студентските литературни четения се превърнаха в трибуна (при това единствена) на всички дискриминирани, на онези, които еднопартийната цензура не допусна на страниците на официалния (а друг, неофициален, нямаше) печат. Дори и малкото таланти сред конформистите, като Любомир Левчев, Георги Джагаров и Божидар Божилов, които полагаха мъчителни усилия да съчетаят поетичната си дарба с партийната пропаганда, в 272-ра и в 65-а аудитория четяха не лакейските си към режима творби – там те не вървяха. Дори тези обслужващи мракобесието поети четяха там лирични и дори бунтарски стихотворения. Едно такова несъмнено талантливо стихотворение е „Предпролет” на несъмнено талантливия Джагаров. Стихотворението е емблематично – то съдържа цялата крехка надежда и цялата сляпа безнадеждност на онази политика на разведряването, която тръгна с десталинизаията и стигна доникъде. В следващото си есе ще се занимая с тази знаменита творба – ще видите, че има защо.