Разговор със създателя на едноименната швейцарска афробийт/авангард поп/(пост)пънк/инди джаз формация – контрабасиста Венсан Бертоле

Може ли експерименталната музика да е също така и танцувална? А възможно ли е, докато се блъскате и настъпвате в погото пред сцената, да следите и по-фината нишка на текста? Къде се срещат европейската класическа музика и африканската полиритмия? Може ли пънкът да е виртуозен, без да губи от това? А цял 12-членен оркестър с две маримби, два сета барабани, множество допълнителни перкусионни инструменти, китарни и басови усилватели за електрическите инструменти, брас секция, цигулка, виолончело, контрабас и дузина вокални микрофони как се смества на сцена с големина 6 х 3 метра в малко клубче в сърцето на иначе внушителното НДК?

Музикантите от Orchestre tout puissant Marcel Duchamp от Женева отдавна са отвъд задаването на подобни въпроси. След 18 години на сцена, пет студийни албума и турнета не само на този континент, включващи както големи концертни зали и фестивали на открито за няколко хиляди души, така и скейт паркове, скуотове, маломерни барове, междублокови пространства, дори пещери, можем да кажем, че са опитали от всичко. Пътуват с двама тонрежисьори магьосници, собствено окабеляване и огромен пулт – общо взето с два буса техника. И за първи път се отправят толкова на изток – на двуседмично турне из Балканите. В София свирят в зала „Сингълс“ на НДК на 9 май, Деня на Европа, по покана на „Аларма Пънк Джаз“, с които имат много общи приятели от съвременната френска авангардна и ъндърграунд сцена (тъй като голяма част от музикантите в оркестъра, включително лидерът Венсан Бероле, всъщност са от Франция) – братята Портрон, Франсоа Камбюза от Putan Club и Ifriqiyya Electrique и не на последно място отрасналият във Франция български барабанист на Orchestre tout puissant Marcel Duchamp Габриел Вълчев, когото публиката у нас познава от ритуалното му перкусионно трио ОТТО и по чиято идея всъщност и София е част от това турне. А ние разговаряме с Венсан Бертоле.

Венсан, да се върнем в далечната 2006, годината на раждането на Всемогъщия оркестър. Как започна всичко?

Има една организация в Женева, „Изба 12“, която подкрепя експериментите – в областта на класиката и етномузиката основно, но като цяло инвестира в развитието на експерименталната сцена. Тогава (от 1989 до 2007 г., б.а.) все още се помещаваше в един известен скуот (завзето пространство), познат под името RHINO (абревиатурата идва от Retour des Habitants dans les Immeubles Non-Occupés – „Връщане на обитатели в необитаеми сгради“, б.а.)… Та, всеки месец те подкрепят даден артист, давайки му зелена светлина да сътвори каквото той пожелае. И когато моят ред дойде през 2006 г., аз създадох Всемогъщия оркестър. През първите десет години групата се състоеше само от шестима музиканти, но от самото ѝ зараждане съм си я представял по-голяма. Едно от вдъхновенията ми за създаването на оркестъра е британската формация Homelife от Манчестър, която свири нещо като електронна музика, но изцяло с акустични инструменти. Когато чух тази музика за първи път, си казах: „Искам да правя нещо подобно“. Отне ми десетилетие да постигна желания звук и сега сме 12 души на сцената в очакване на излизането на шестия ни албум през ноември.

И не ви притеснява маломерността на някои от местата, на които свирите?

Да, подготвени сме за предизвикателството. Откакто свирихме в един наистина малък бар в Ню Йорк на американското ни турне, мисля, че сме подготвени да свирим навсякъде. Единственият проблем е, че в такива случаи заемаме почти цялото пространство и не остава много място за публика, което е малко тъжно. Но освен това не виждам друг проблем.

Свирили сте и в пещера, доколкото знам.

Да, в пещера, в която отглеждат гъби. И това беше един от най-добрите концерти, които сме имали досега. Платиха ни 15 евро за цялата група и много се забавлявахме. Но това не е чак толкова често. Обикновено свирим на по-традиционни места, където има поне озвучителна система и сцена. Спомням си, че за този концерт в пещерата трябваше да пренесем цялата си техника и инструменти на ръка 300 метра навътре в гората и че беше много студено. Но накрая се получи чудесно.

Тоест, отворени сте за изненади и обичате да се впускате в неизвестното?

Обичам да изненадвам себе си, но също така на мен се пада задължението да организирам всичко, така че трябва и да се внимава. Миналия септември бяхме на американско турне, около което изживяхме доста стресови моменти. Трябваше да кандидатстваме за визи, което беше истински кошмар. И това създаде проблеми и в самата група, всъщност стигнахме до това да обсъждаме дали въобще си струва – по чисто политически причини, защото има доста причини да бойкотираме САЩ. Но накрая и това приключение се оказа приятно – срещнахме страхотни хора по пътя си. Така че, като го сравним с това американско турне, източноевропейското е доста по-безпроблемно. Поне визи със сигурност не ни трябват.

А какво беше преди създаването на оркестъра? Кой е Венсан Бертоле отпреди Orchestre tout puissant Marcel Duchamp?

Когато от „Изба 12“ ми предоставиха възможността да създам Всемогъщия оркестър, бях доста потиснат, понеже не свирех музиката, която исках да свиря. Изучавах контрабас, свирейки джаз стандарти. Преди това, разбира се, бях свирил и на електрическа китара, и на електрически бас в различни групи в родния ми град, но към контрабаса се ориентирах сравнително късно – влюбих се в този инструмент, когато установих, че с него ще ми е много по-лесно да свиря по улиците. Но оттук нататък следваше дълъг път на усъвършенстване и на свирене на музика, която не беше моята, докато стигна до това да създам групата на мечтите си.

А с Марсел Дюшан каква е връзката?

Избрахме името случайно. За първия концерт. И така си и остана…

Искате да кажете, че можеше да е и Всемогъщият оркестър „Борис Виан“ или „Жан Кокто“ например?

Да, избрахме да бъде Марсел Дюшан на шега, докато свирехме на едно парти в скуота. Не се и надявах по време на първия ни концерт, че това ще продължи толкова дълго – че групата ще просъществува до наши дни и че ще правя това, което правя. Всъщност, тайно се надявах… Естествено взехме това име и заради огромното влияние на Марсел Дюшан върху съвременното изкуство въобще, а и тромбонистът ни в онези години беше част от един арт колектив, пряко вдъхновен от Дюшан… Понякога обаче си мисля, че избрахме това име, защото за мен Марсел Дюшан е и първият пънкар в историята.

Как създавате песните си и как постигате този разпознаваем за вашата музика баланс между прецизност, смисъл и стихия?

Аз пиша музиката, а Лиз (основната вокалистка Лиз Москарола, която свири и на цигулка в оркестъра, б.а.) измисля вокалните части. Понякога текстовете са нейни, а друг път – в сътрудничество с други наши приятели. Всяка песен е различна, като общото е, че винаги тръгват от импровизация. Същото е и с думите – често Лиз само задава посоката и в процеса на съвместна импровизация се ражда цялостният текст.

Прави впечатление, че пиесите ви не са особено дълги и спазват по-скоро радио формата (ако мога така да се пошегувам), без това обаче да ги прави „масови“ или „комерсиални“ и да е в ущърб на преживяването на по-взискателната публика.

Опитвам се да се придържам към по-малките форми, защото винаги има притеснение, че ще досадим на хората, ако нещата станат прекалено дълги. Останалите в групата често са на друго мнение и искат да удължаваме пиесите, но съмнението у мен си остава. Нямаме песни, по-дълги от 7–8 минути, а и от тях имаме съвсем малко – доста поп формат. Но пък се опитваме да открием и постигнем усещането за транс и в по-кратките формати и изграждаме нещо по-голямо от песните си на концерт. За мен динамиката на концерта често е като на DJ сет. Не говорим между песните (само в началото и в края на концерта). Оставяме си място за по половин дъх и скачаме в следващата песен.

Накрая няколко думи за Швейцария като място, което съзнателно сте избрали, за да създавате музиката си там. Как богатата швейцарска сцена – и в рокенрола, и в джаза и съвременната импровизирана музика, или дори културната среда сама по себе си е оказала влияние върху творчеството ви?

Концерът на Orchestre tout puissant Marcel Duchamp в зала „Сингълс“ на НДК на 9 май (четвъртък) ще започне точно в 21.30 часа, като вратите на клуба отварят официално за публиката половин час по-рано. Тя е поканена още от 18 часа на терасата пред клуба, където ще звучи музика, селектирана от „Аларма Пънк Джаз“. За самия концерт местата са само 70, а билети могат да се купят в системата на EpayGoи на касите на EasyPay. Mалко количество ще има и на входа на клуба в 21 часа.

На първо място Швейцария е богата страна. И това определя нещата. Все още има достатъчно на брой субсидирани културни пространства, където можеш да свириш. Също така на самите групи се дава възможност да кандидатстват за финансиране – такова турне като сегашното в Източна Европа не би било възможно по друг начин. Именно затова и толкова много швейцарски групи свободно пътуват из Европа на турнета. Освен това ако си група от друга страна и отидеш да свириш в Швейцария, обикновено получаваш много добър хонорар. Поради това огромно количество изключителни групи от други страни винаги са свирили в Швейцария, което през десетилетията е повлияло и на сцената.

Цветан Цветанов