Нищо не ни принадлежи

Нищо не ни принадлежи
  • Публикация:  classa.bg***
  • Дата:  
    09.05.2024
  • Сподели:

„Слънце-техника“, Мария Калинова, издателство „ВС пъблишинг“, 2024 г.

 

 

Точно шестнайсет години разлика има между последните книги на Мария Калинова – „Подножието на вечерята“ (2008) и най-новата ѝ – „Слънце-техника“, излязла преди броени дни. Най-лесно е да си кажем, че слънцето завръща Мария обратно в поезията, да я приветстваме с добре дошла на територия, от която тя не само че не си е тръгвала, а е разраствала дори в привидното си отсъствие. И не защото през годините следя и писмото, и подателя, знам, че оставането е по-важно от завръщането. Че „Слънце-техника“ реконструира Мария Калинова само за тези, които я срещат за първи път. Мога единствено да им завидя, че в полезрението им ще възникне такъв поет!

Калинова помества в шест цикъла 39 стихотворения. Още с откриващия книгата цикъл – „Жътварски песни“, тя разбива клишетата, че фолклорът е нещо без автор, обслужващо романтичния национализъм. Че архетипите на ума ползват фигуративния разказ колективно. Че силният емоционален отговор идва само за универсалните теми и мотиви.

(…) Зажниш ли – да, зажна, Ружо,
най ми е мило за кака, която остана неука,
помня я боса в тревата да маха на тираджии,
между два пътя, на три друма, а аз гол до кръста,
се криех в шумата на околовръстното и си мислех
как ще подписвам смъртни присъди,
отново народът опростя, учителите късогледи,
земята е плоска, няма път за Индия.

На първия ден плажът се напълни с нечленоразделни,
на втория ден съселянинът едва-едва си върза гащите,
жените пеят песни протяжни, безмензурни,
огледай се, Ружо, става все по-бавно всичко,
започва най-бавният кошмар ти казвам.

(от „Зажниш ли, Ружо“)

В следващия цикъл – „Природни закони“, текстовете сякаш са изградени като образно-логическа задача, която би могла да получи повече от един верни отговора. В цикъла „Маски“ езиковите експерименти бележат своя връх в стихотворението „Любов с кентавър“, където езикът се сцепва на две страни, „половината думи са познати, а другите несъществуващи“ и регистърът на езиковия експеримент е от „летящоможие“ до „човекотам“ – неологизми, чиито пренос на значения се кодифицира единствено и само през читателския опит. Като споменавам читателски опит, всъщност повечето стихотворения в книгата посредничат между натрупвания и нови знания. Така например „Идват авторите“ е разговор (и) с „В очакване на варварите“ на Константинос Кавафис.

(…)„Пуф-паф“ се чува, ах, човече,
махаш от фолклорната си далечина,
прибирай се, че пристигат авторите,
будителите, пристигат освободителите –
слънчева майка думи издума, напече много,
тъй че перонът лека-полека опустя.
Няма кой да ви посрещне с букети,
повторенията едно по едно
се изчерпаха.

(от „Идват авторите“)

И докато Кавафис пита „Сега какво ще стане с нас без варвари?“, Мария Калинова дава отговорите какво е, когато не сме лишени от правото си на невежество. Къде са мъртвите рецептивни полета и можем ли да бъдем читатели, без да са пристигнали авторите? Пристигането в тази книга е напрежението между историческото и биографичното време, (звукът тръгва, звукът пристига), но езиковото поведение доминира над историческото.

Осиновен от живота, да не би
всичко да е една голяма подигравка.
Снежинката в окото на скитник
не ще го спаси,
или.

Какво знае за кристалите на снеговете ли,
насред небесния им пух се вгъват граници
и вътрешно се множат, роят се в ангели,
в копнеж по нечовешки мраз,

всеопрощаващ,
желанието му е да се опари в леда,
да залепи език на висулките,
да студува.

(„Световният сняг“)     

Мария Калинова владее онова меко приплъзване от сетивност към мисловност. От езика на знанието към знание за езика. Стройната метафорична философия на тези стихотворения ги нарежда сред недостижимите образци на модерната българска поезия. И като всяка модерност, съществува риск от обричане на самота, предполагайки по-елитарна и ерудирана публика с памет за езика, без тази памет да се преекспонира. Същевременно в „Слънце-техника“ интертекстове и контексти на общуване се градят без усилия. Може би защото стихотворенията на Мария Калинова носят и белезите на онази лекота, с която си припомняме безграничните възможности на погледа. Особено когато погледът знае, че нищо не ни принадлежи.

Силна поезия, в която между диалект и език, фонетика и езикознание, част и цяло, няма йерархия, а красиво дефинирана сплотеност.  

 

* * *   

 

Мария Калинова е авторка на книгите с поезия „Окото“ (2004), „Подножието на вечерята“ (2008), както и на изследванията „Детство и интелектуална история у възрожденските автори“ (2012), „Хаос и безредие. Случайното на езика, литературата, философията“ (2018, написана в съавторство с Васил Видински и Камелия Спасова), „Екзотопия: за външния контекст на дискурса“ (2020). Преподавател по теория на литературата в Софийския университет и член на редколегията на „Литературен вестник“. За поезията си е носител на наградите „Веселин Ханчев“ (2003), Годишната награда на Академия Liber (2009), „Иван Николов“ (2009, награда за млад автор), „Владимир Башев“ (2010). Нейни текстове са превеждани на английски, немски, испански, гръцки и хърватски език.   

 

 

 

 

Йорданка Белева

Станете почитател на Класа