Пасхално фентъзи
И тази година се прибрахме с жена ми от среднощната великденска литургия късно – някъде около 3 часа след полунощ. Бях много уморен и почти не осъзнах как съм се мушнал в леглото. Жена ми остана в кухнята – тя поначало е „нощна птица“ и щеше да си дойде при мен поне след час-два.
… Беше вече призори, когато внезапно се събудих. Жена ми я нямаше до мен, а вън вече се развиделяваше. Небето все още не беше синьо, а някак сребристо-дълбоко – стори ми се даже толкова дълбоко, че се стреснах. То буквално нямаше дъно и погледът ми потъваше в среброто му, потъваше и не можеше да се спре. Макар да бях легнал, усетих, че от тази бездънност ми се завива свят. Станах. Трябваше да видя какво става с жена ми. Още щом излязох от стаята обаче откъм кухнята дочух гласове. Не силни, но… много, удивително много гласове.
Какво става, какво беше станало там? Какво се беше случило?
Сърцето ми буквално подскочи – прекосих хола и влязох в кухнята. Нашата кухня е доста малка, но още с влизането видях, че с нея е станало нещо необяснимо. Вратата към антрето просто я нямаше, самото антре се бе превърнало в широко преддверие, простиращо се до стълбищната площадка. Големият бюфет отстрани беше се отдалечил, потънал и бе дал място на поне три пъти по-голяма от нашата маса. От другата страна остъкленият балкон също бе станал много по-широк и – удивително – тухленият калкан на съседната кооперация, който закриваше светлината, бе изчезнал и през прозорците сега необезпокоявано светеше небето – сребристо както в спалнята, но още по-светло, озаряващо и направо пронизващо цялата кухня. Онова обаче, което то осветяваше в нея, бе направо стъписващо.
Около масата, чийто край се губеше в превърналото се в част от стълбищната площадка помещение, бяха насядали хора, хора, които… просто нямаше как да бъдат на нея. Срещу жена ми един до друг седяха майка ми и баща ми; на отсамната страна на масата до нея пък, вдигнала глава (както обичайно) бе нейната майка, до нея – майката на майка ѝ („Мемето“, както я наричаше жена ми), дядо Данчо (бащата на жена ми), а после – там, където бе потънал бюфета, в полусянка – дядо ми Димитър и плътно до него, притихнало приведена и вгледана в разтворена пред нея книга („Библията на баба“, която знаехме от детството си) неговата жена – баба ми Йорданка. В края на масата, който излизаше към разтворилото се антре – в сребристия лъч, идващ отсреща му, различих двама стройни мъже в офицерски униформи – не днешните, а онези от далечното „царско време“. Тях аз известно време не можех да разпозная – дадох си сметка, че никога не ги бях виждал, но постепенно се сетих: да, това бе разстреляния ми след 09.09. дядо Христо – бях го виждал само на снимки в старите семейни албуми, и също разстреляния тогава дядо на жена ми – дядо Никола. До тях седяха две достопочтени госпожи – нашите баби Мария и „мама Райна“. Още по-нататък, там, където по всички правила на перспективата трябваше да бъдат вече стълбищата извън апартамента, но сега продължаваше и не се виждаше края на масата, едва достигани от сребристата светлина, обливаща всичко – съзрях още и още „гости“, които вече съвсем не можех да разпозная. Или… може би наскоро ги бях видял на едни стари снимки, които жена ми намери в някаква кутия в другия бюфет и чиито имена вече съвсем не знаехме и нямаше как да научим. Сред тях или зад тях май седеше дори един свещеник: „поп Кузман“ – сетих се, че е имало такъв в рода ми, както малко преди да почине ми каза баща ми.
Най-странното бе, че подир първоначалното ми стъписване, след като бях огледал цялото това гъмжило от хора, картината, посрещнала ме в кухнята, някак си престана да ме удивлява. Или може би все още не бях наясно, защото след като седнах до жена ми – столът до нея беше празен и без съмнение очакваше именно мен – аз продължих да мълча и постепенно започнах да се вслушвам в думите, които си разменяха седналите на масата. Да, това бяха думи на угощаващи се, на седнали на празнична, макар и сложена в ранна утрин, трапеза. Онова обаче, което скоро ме удиви, бе, че на тази трапеза нямаше… абсолютно никакви ястия. Нямаше и все пак тя изобщо не беше празна. Напротив – беше пълна, даже преизобилно пълна. С какво обаче, след като на нея не виждах нищо? Само след миг осъзнах с какво. Всъщност… единствено с думите, които си разменяха седящите. Защото – усетих го – тези думи имаха вкус, те бяха вкусни, наситено, насищащо вкусни думи. Скоро се улових, че започвам да ги вкусвам и аз – да ги усещам направо върху небцето си, макар че въобще не бих могъл да определя вкуса им с някое от вкусовите определения – сладки, солени… Не! Техният вкус можех да определя само като… спокоен, като – колкото и да е необичайно да се каже това за вкус – утѐшен, утешителен вкус. И ето именно вкусът на думите – дадох си сметка – изпълваше масата. Защото, въпреки че те наистина звучаха – ясно, не гръмливо, макар и не тихо – не чуването, а вкусването им се усещаше. Възприемах ги (разбирах, че и всички ги възприемат така) не със слуха, а с небцето и със сърцето. Баща ми насреща например разказваше една от смешните си истории, които и аз, и децата ни бяхме чували десетки пъти. Но каква утеха се разливаше сега от тази „банална“ история! Майката на жена ми – баба Лили – се обръщаше към нея и аз я чувах да пита (с почти строг тон), както обичайно на празнична трапеза: „Славе, ти не трябва ли да…“ И удивително! Макар по-рано жена ми винаги да се ядосваше от този всъщност „нареждащ“ начин да се задават въпроси – сега това дълбоко утешаваше и жена ми, и всички наоколо. От ъгъла при потъналия в стената бюфет дочух онова тихо укорително и познато от далечното ми детство „Маргази с маргази“, с което баба ми Йорданка ни се караше, когато направим някоя беля. И ето – от този неин укор аз сега изпитвах също невероятна, дълбоко, дълбоко вкусна утеха. С утешителни думи се угощаваха, долавях го, в далечния край на масата двамата ни разстреляни дядовци и жените им…
Угощението продължаваше – вече не можех да преценя дали бяха минали два или три часа, след като бях седнал на него до жена си, но виждах, че небето – много странно – не променя цвета си, не престава да е сребристо, светло и дълбоко, дълбоко – не престава значи да е призори, да е ранна и непреставаща, да е ранна утрин. Къде е, кога става тук всичко това, започнах да се питам, продължавайки да се угощавам с гомона на трапезата.
И ето – тогава, от другата ми страна, където също седеше някой, но аз едва сега си дадох сметка, че не го бях видял до този момент и не знам кой е – чух глас, който заговори съвсем близо до ухото ми. Съвсем близо до него, но имах необяснимото усещане, че гласът му идва от цялата трапеза, от цялата трапеза заедно, че с гласа му говорят всички заедно.
– Кога е това сега ли се питаш? Ами сети се – нали снощи бе седмият ден от сътворението на света, след който винаги се посреща Пасхата. И този седми ден, дай си сметка, изтече – в полунощ, когато бе провъзгласено, че Христос Възкресе. Следователно днес вече е… осмият ден. Денят, който е след дните, които, както знаеш, са винаги седем. Денят, който, така излиза, е след, след тях. След дните, които идват и отминават – от първия до седмия, и после пак от следващия първи до следващия седми. Но Пасхата – спомни си – първо за Онзи, Който в нея възкръсна, не е ден, който вече ще се смени от следващ, защото в него… се свършиха изобщо дните, които изтичат; изтече последният от изтичащите, от свършващите се дни и настъпи – за Него първо – денят след тях, след последния от свършващите се дни. Той значи с право следва да се нарече осми ден – ден след и извън седмичните дни, който същевременно е и първият след тях и значи е – ден несвършващ, който няма да има вечер, ден невечерен. Е, Пасхата, която, както виждаш, е разсъмнала днес, е наистина осмият ден – денят след дните. Затова, пак както виждаш, след като се разсъмна, изгревът му не отминава, той е изгрял вече след изгревите, които залязват, след залеза на залязващите дни. И той е сега, именно днес.
– Днес е след дните? – възкликнах аз, но пак не посмях да се обърна към гласа, който чувах до себе си – Що за ден е това?
– Ами денят, повтарям ти – който е изгрял тогава на Пасха, след като дните, които си отиват, са се свършили за Възкръсналия и който затова оттогава е останал разсъмнал се – осмият ден, който понеже не залязва, просто – го има. И понеже оттогава просто го има, след като свършат дните на всички, които живеят в дни, те се озовават в него – в деня след дните, и в него остават – след дните си. В него затова са, откакто свършиха дните им, баща ти и майка ти, откакто прекъснаха дните им, разстреляните ви дядовци, откакто минаха дните им – всички, всички, които в твоите дни си виждал само на снимки, но на които и днес, виждайки ги тук, не знаеш имената.
– А защо думите сега са така вкусни?
– Защото това са думите, които всичките имат вкуса на вашия с жена ви дом, които са, всички, вашите думи – одомашнените в дома ви думи. Ще те попитам, за да го разбереш: някой друг освен теб би ли могъл да почувства ръката ти като своя? А когато я чувстваш така, чувства ли я и всеки един от твоите телесни членове? Това пък, че чувстваш всеки свой член с всички свои членове и всичките си членове с всеки един свой член, не е ли защото членовете ти, макар и различни, са едно тяло? И едното ти тяло е доволно и утешено, здраво е, когато е именно с всичките си членове? То, ще ти кажа, се „угощава“ с тях и те самите са сити и „угостени“ само с него и един с друг. Така е с членовете на едно тяло, така е и с членовете на един дом, защото, когато ви е казано, на теб и на жена ти, че ще бъдете „една плът“, това не ви е казано само като метафора. Вие с жена ти сте една плът, но и сами сте членове от тялото на своите предци и значи, откакто сте едно тяло, сте едно тяло и с всички тях. Това, което рядко чувствате в дните си, най-ясно се чувства обаче в деня след дните, в който с Възкръсналия са и всички след дните си. Когато не просто „те“, а Ангелът-хранител на дома е. Не, не се обръщай, аз не съм до теб, а съм… цялото това, което виждаш сега.
… В този момент аз, който неусетно се бях унесъл, заслушан в гласа до себе си, отворих очи и… видях: бях в кухнята, в старата, в малката наша кухня. След като се бяхме прибрали през нощта с жена ми – осъзнах – и бяхме приседнали там, ние просто се бяхме унесли, подложили ръка на масата.
Навън небето, виждащо се както винаги иззад тухления калкан на съседната сграда, бе сребристо.
