Селски фрагменти VІІ
На село има някога тихи дни, смирени. За разлика от града, който неспирно живее в някаква трескава възбуда, никога неутихваща, в селото в определени моменти животът сякаш бива поставен на пауза – замира, стихва, почти спира. Или по-скоро, прибира се в себе си като охлюв в къщичката си. Така е например на Бъдни вечер – Тихата нощ, Святата нощ, когато наистина на печката къкри бобът – за чорба и за пълнени червени сухи чушки, преди да дойде ред на ошава и варените картофи, но всичко това става у дома, а и нищо друго не се подхваща – грехота е. Още по-голяма грехота е, ако вземеш да се правиш на чевръста домакиня (домакин) на Разпети петък – този най-тъжен ден в годината, когато нищо не се върши, нито вкъщи нещо се спретва. Разбира се, в годините на социализма този свят ден не се признаваше, хората ходеха на работа (друг е въпросът колко работеха на тази работа и дали всеобщата заетост в ония времена не беше нещо като форма на скрита безработица: „Те ме лъжат, че ми плащат, аз ги лъжа, че им работя“ – прочута поговорка оттогава), но някакви домакински дела – хич!
Вървяха с тези табута и всякакви зловещи прокоби: метеш ли през този ден, ще си изметеш късмета; готвиш ли, ще призовеш сатаната, този сладокусник; дърва ли сечеш, себе си и близките си ще посечеш… Вярата върви заедно с възбраните, което – ако погледнем от църковна гледна точка, си е чиста проба суеверие; но това суеверие крепеше (и продължава да крепи) жителите на селото, създавайки им усещане за общност, за заедност; за съединено еднокръвие и изрядно пълнокръвие. И то, усещането, се препредаваше, първо, синхронно – от къща на къща: случвало се е съседи и комшийки да си обясняват и препоръчват какво не трябва да се прави и как да предпазиш дома си от нахълтването на зли сили; второ, диахронно – майки завещават това знание на дъщерите си, бащите – на синовете си, по-големите – на по-малките. Един бако (батко), мой първи братовчед, ми показа още като дребосък как трябва да се обувам – винаги първо десния крак, защото иначе е на невървеж, кутсузлък и нещастие. Баща ми пък – като ме чуеше да си свиркам привечер, всеки път ми се караше – викал съм бил с това свое безгрижие и безхаберност дявола. Имаше определени дни, в които се метеше не отвътре навън, а обратно – за да запазиш късмета в къщата. А да изхвърлиш боклук през прозореца – пази, Боже, голяма беля! Така ме учеше баба ми по майчина линия: „Нема да фъргъш сметеното през пенджеро – шъ ти избега късмето!“. Когато веднъж я попитах защо, обясни ми: можел съм случайно да си ударя ангела-пазител и той – обиден, да изфиряса дим да го няма. И така да ме остави само на „нефелните ду’ове“ (не знам по какви причини, диалектолозите нека кажат, но буквата „х“ в нашия край, северозападния, не е на никаква почит. Поради това хората там казват: „леб“, „куфня“, „ду’а“, „итър“, „ора“, „одим“, „окам“, „раним“, „олабен“, „лъзгам“ и т.н.).
Това преплитане на вяра със суеверия обаче не е в ущърб на вярата, напротив. Черквата „Св. Никола“, която, споменавал съм, първоначално е била разположена в посока север-юг и затова е известна и като „Латинската“, се препълва(ше) на Божиите празници, особено на Великден, когато обичаят „лития“ изкарва горе на хълма, където е гробището, цялото село. Като малък на Водици (Богоявление, Йордановден) с нетърпение чаках чичо си, свещеника (Бързия се числеше към неговата епархия заедно с още пет села), който обикаляше от къща на къща, за да ни благослови с китката от здравец и мащерка и да целунем кръста, който носеше в едно бакърено котле. През социализма не се хвърляше кръст, това ни беше Богоявлението. Тъй като и кръщенетата бяха полузабранени, хората кръщаваха децата си по къщите – легенът с водата, кръстниците, червеното вино, олиото… Е, по-смелите нехаеха и си правеха обреда, където му е мястото – в храма, било в селския, било в Клисурския манастир. Погребенията – ако не бяха на някои заклети партийци, винаги минаваха със свещеник, с процесия през селото, с опело. Камбаната биеше „на умряло“ – този равномерен единичен звън на еднакви интервали още кънти в главата ми. „Атеистичните“ погребения, общо взето, не бяха приемани със задоволство, обратно – най-приличният израз за такива беше: „Пустиняшка им работа, безбожници!“. Големите празници – Коледа, Великден, Гергьовден, винаги се посрещаха подобаващо, приготвяше се турта (погача) с кръстове – един голям в центъра и четири по-малки отстрани. Службите преди Възкресението и на самото Възкресение се посещаваха от почти всички, включително от децата. Майка ми, силно вярваща, спазваше постите за разлика от баща ми, който не признаваше трапеза без мръвка на масата. Но и той не хапваше месо на Бъдни вечер и Разпети петък, макар никак да не му беше на сърце. Защото иначе е грехота…
Аз, бидейки възпитан в тези ненарушими традиции, бях искрено изненадан – неприятно, когато на първата ни Бъдни вечер бургаската ми тъща поднесе пържоли. Чак се задъхах от възмута, а празника изкарах на картофена салата. Е, идната година нямаше повече подобни невежи сюрпризи, всичко си беше както трябва. На село се знае: на Сирни Заговезни се прескачат огньове и се прави „амкане“ – халва или яйце, вързани на конец и провесени от тавана, се въртят в кръг и всеки се старае да отхапе парченце. Този, който успее, е бурно приветстван, а този, за когото останеше последната хапка, се броеше за късметлия и щастливец чак до следващото „амкане“. На Еньовден се беряха билки, на Лазаров с нетърпение се очакваха лазарките. Тогава се премиташе пред къщи, тротоарът блясваше, селото искреше от чистота. Лазарките бяха предимно от берковската циганска махала Раковица, но никой не придиряше – посрещаха ги с радост и ги даряваха подобаващо с яйца и левчета…
Паралелно на комунистическата обредна система – от която нямаше как да се избяга, си течеше една сама за себе си християнска обредна практика, която гледаше да не се пресича с първата. И да, не се пресичаше, макар да беше по-тачената и по-стриктно спазваната. Комунистическата се приемаше от зор-заман, като натрапена. Каквато, прочее, си и беше…
Винаги съм твърдял – в сравнение с градовете, особено големите, да не говорим за столицата, че на село социализмът си съществуваше някъде там, далече в центъра, докато ние се скатавахме в периферията му, много внимавайки да не ни докопа. Манифестации ставаха само на 24 май – училищни, тези на 9 септември, 7 ноември и 1 май ги гледахме по телевизията. Разбира се, социалистическите милитаристично-патетични ритуали ни застигаха, нямаше измъкване: всеки ден, когато дежурният по клас командваше: „Клас, стани! Клас, мирно!“, се оказвахме изцяло в техния периметър. Приемането ни за чавдарчета и правилата, които трябваше да учим наизуст (още декламирам някои: „Чавдарчето е примерно във къщи и във клас – то помни: „Пионер ще стана аз!“), сините връзки, които ни закачиха на 3 март до един от ужасните каменни постаменти, бележещи „героичния“ път на другарите Георги Димитров и Васил Коларов от София до Фердинанд (днешна Монтана), за да поемат ръководството на Септемврийското въстание през 1923 г. (революционната гордост на Северозапада), в едно студено снежно време, а ние, дечурлига, само по тънички бели ризки, стихотворенията за партията, които произнасяхме на тържествени рецитали и които изобилстваха в читанките, да не споменавам песните по радиото („Шумете, дебри и балкани“) и руската телевизия всеки петък – всичко това се носеше отровно във въздуха, но пък ние се бяхме научили да го пренебрегваме и да не му обръщаме внимание; беше нещо досадно задължително като сутрешната гимнастика. Истинското и нашенското бяха другаде – в обичаите и вярванията, в изпълнението на които се кръстехме в черквата, покланяхме се пред иконите и целувахме ръката на свещеника в светите християнски дни, зареждащи ни с отвъдност и небеса. И с детския си акъл чувствахме, че участваме в някакво тайнство – за нас неведомо, но за родителите, бабите и дядовците ни – съкровено и свещено. И това свещено го попивахме дълбоко-дълбоко в себе си с цялата си наивна, автентична и жаждаща същина.
Това свещено и досега е у нас, у мен. И знам, че ще го имам в себе си винаги, до края…
