Ако имаше шампионат по „мирова скръб“, персонажите на Аки Каурисмаки щяха да са безспорни и неизменни фаворити. При все това те не са „активно“ депресирани, а по-скоро кротко примирени, като падащи листа.

Благодарение на неподражаемото си абсурдно чувство за хумор финландският режисьор винаги е готов да спаси в последния момент героите си, както и зрителите, от ръба на безнадеждността. Именно подигравчийският му нрав ни спасява и от необмисленото предположение, че апатията е повсеместна  характеристика у сънародниците на Каурисмаки (добре че понякога имаме късмет да попаднем и на други финландски филми като „Четирима непораснали възрастни“ (2023, реж. Селма Вилхунен, отново с превъзходната Алма Пьойсти) например)…

По-младият от братята Каурисмаки все по-рядко застава зад камерата. Новият му пълнометражен филм „Паднали листа“ излиза на екран шест години след „Другата страна на надеждата“ и се връща към по-ранните му сюжети, пронизани от самотата на малкия човек.

Преди да се срещнат, Анса и Холапа преживяват на ръба на бедността, подхващайки каквато и да е работа и водейки скромно еднообразно съществуване. Една вечер пътищата им се пресичат в караоке клуб в Хелзинки, където тя е в компанията на единствената си приятелка, а той – на единствения си приятел. Случайността не се намесва в тяхна полза и въпреки привличането между персонажите сближаването им отнема доста време, а депресивната привързаност на Холапа към алкохола само усложнява нещата…

Дързостта на разказа се крие в неговата простота: Аки Каурисмаки вече не се опитва да гради сложна интрига, заменяйки я с основополагащата среща между две души (и прилежащите им тела) заедно с няколко класически препятствия, които се опитват да я саботират. Светът около потенциалната двойка сякаш е в ступор – между информацията за събитията в Украйна, съкращенията в производството, вредното въздействие на алкохола върху социалния живот, очевидните абсурди на капитализма и съхранените сред търпението и самоизолацията лични пространства, където все още е възможно да проникне лъч надежда…

С Каурисмаки човек никога не може да бъде сигурен, но какво ще кажете, ако отвъд семплата любовна история, решена в естетиката на нямото кино, и традиционния „сурово пресован“ хумор, „Паднали листа“ всъщност е авторовата визия за съвременния свят. В едно странно „винтидж“ всекидневие, капсулирано извън времето, където новините (по радиото) от войната в Украйна са единствената връзка с настоящето (заедно със стенния календар от 2024 г.), хората живеят като насън, потопени в битово отчуждение и безперспективно примирение. Това, разбира се, е само едната перспектива към филма.

Според другата „Паднали листа“ е квинтесенция на стила Каурисмаки: от продължителността, през социалните теми, до превъзходните цветове и тоналността – всичко оформя вселената на киноавтор, който никога не се отклонява от пътя си, опитвайки се да помири дълбокия песимизъм за състоянието на света с хапливата ирония, чиято жизнеутвърждаваща вяра във втория шанс взривява блудкавата сивота на настоящето, напук на всякаква логика… Която и интерпретация да изберете, киното печели от това, че Аки Каурисмаки все още е на линия да ни смущава и провокира.

Режисурата е в унисон с усещането за безпокойство, което обгръща филма: тревогата на един свят, който е в ситуация на постоянен конфликт, но също и тази на героите, изправени пред своето всекидневие с гадните шефове, алкохола, злощастното стечение на обстоятелствата и преди всичко безпокойството пред лицето на самотата. Обичайният тон на Каурисмаки е ясно доловим (подобно на апатичните му персонажи, които изглеждат сякаш всеки момент ще заспят), но проявите на нестандартния му хумор са доста дискретни. Като че ли става все по-трудно да погледнеш на света с необходимото отстранение, за да намериш начин да му се присмееш. За наш късмет това явно не пречи на финландския режисьор да продължи да вярва в любовта, безусловната любов.

Осветлението подчертава безвремието на разказа, кадрите са статични и при все това изпълнени с живот, преливащи от усещания, които прекосяват екрана като отразени в огледало. Интелигентната ирония не превзема историята, а само флиртува с нея (като да запалиш цигара под табела „Пушенето забранено“), оставяйки място за поезията на живота. А киноманската страст на Аки Каурисмаки е на всяка крачка – от споделеното невинно забавление на Анса и Холапа в тъмнината на киносалона (с хорър на Джим Джармъш!) до плакатите на образци на европейското авторско кино от 30-те и 60-те години на ХХ век. И дори тук прозира потенциалното двусмислие в посланието на „Паднали листа“: между „ретрото е на мода, когато индивидът е застинал във времето“ и „ретрото е последното убежище на хуманизма и вярата, че човешката раса може пък и да оцелее“…