Софийски истории (67)

Стъпка след стъпка вървя из малките улици в квартала около улица „Иван-Асен II“, воден от някакво смътно усещане, но без конкретна цел, както напредваме из града на спомените си, където всичко е складирано на непонятни места. Слънцето вече се прибира в прозорците, из набъбналата земя смело надничат първите пролетни цветя, и докато завивам по улица „Гогол“ към „Цариградското шосе“, ненадейно ме пробожда идеята, че всичко би могло да е съвсем друго. Не само защото „сринатите огради и дворовете ухаят гнило на руини“ (Иван Теофилов). А и заради полудемонтирания паметник на една окупационна армия, надничащ буквално иззад ъгъла на шосето. Много са половинчатостите в родната ни история, заради което ни дебнат евразийските покрайнини. И откъде ли ми хрумва всичко това? Включително заради жълтата двуетажна къща на ъгъла на „Цариградско шосе“, още повече отчуждена в себе си покрай зарешетените прозорци на долния етаж и леко надменната арка на горния.

Домът на Стойчо Мошанов (1892–1975) на номер 23. Сега на бул. „Цариградско шосе“, някога при построяването ѝ в края на 20-те години на миналия век – на бул. „Николай Николаевич“, брат на Царя Освободител. В моето детство пък тя се намираше на бул. „Ленин“. Въздъхвам дълбоко в размисъл над съветизиращата русификация.

Опитвам се да си спомня имаше ли на първия етаж в този дом детска градина или беше в следващата, там, където днес е академията „Никола Тесла“. Летливо нещо са спомените, а и в случая това не е най-важното. По-интересна е личността на човека, обитавал този патрициански дом, чието име завинаги остава в историята с една неизпълнена мисия.

Не съм сигурен, ако остана по-задълго на ъгъла и попитам минувачите „кой е Стойчо Мошанов?“, колко от тях биха дали някакъв отговор. А става дума за изключително интересна фигура, както се казва, „човек от сой“. Потомък на прочут дряновски род от едри търговци, който в търсене на собствено място под слънцето дори променя фамилията си. За да не си остане „момчето на Мушанови“ – политическа фамилия, свързвана най-вече с името на неговия чичо Никола Мушанов (три пъти министър-председател и втори човек в Демократическата партия след Александър Малинов). За целта той се превръща в Мошанов, силно наблягайки на първото „о“. Завършва право в Екс-ан-Прованс, служи като офицер на фронта в две войни, а когато решава да влезе в политиката, минава към крилото на Ляпчев в Демократическия сговор и е от опозицията в Народното събрание, когато чичо му Никола оглавява правителството на Народния блок, смъкнато с военен преврат на 19 май 1934 г. Стават и такива неща.

В Народното събрание, 22 май 1938 г.

Онова, което го отличава в политиката, е, че не се бои да върви срещу течението, поради което е в обтегнати отношения с чичо си, когато приема да влезе със символния си „семеен капитал“ като министър на икономиката в правителството на Андрей Тошев. В обширните си мемоари (писани по поръка на БАН в годините на НРБ и никога непубликувани изцяло) той обяснява постъпката си с желанието да се засили изпълнителната власт, като тя се изземе от военните и се върне в ръцете на държавния глава. Поредният сложен момент с властта в България.

През 1938 г. бива избран за председател на XXIV Обикновено народно събрание. Войната хлопа на портите на Европа. И тук той прави първата си историческа стъпка.  В качеството си на председател на парламента решава да посети Лондон и Париж, за да заяви възможната ориентация на България към западния лагер. Дали се решава на тази стъпка съвсем сам? Или има подкрепата на двореца? По това още се спори.

Вдигам глава към втория етаж на дома, където е бил кабинетът на Стойчо Мошанов и отдавам дължимото на политическия му кураж. Представям си го как приведен над писалището е нахвърлял политическите си бележки, за които разказва в спомените си. Как внимателно е обмислял всяка дума, убеден, че България е на съдбовен кръстопът.

Искал е да убеди Великобритания и Франция, че България е обречена да се влее в Оста, тъй като Германия поглъща 80% от нашия износ. А българите няма как да намерят други пазари за своите храни, кожи и тютюни. Неговото предложение е британски компании да навлязат на българския пазар и тогава геополитическата ориентация на страната бързо би могла да се промени. Като бивш министър на стопанството той е направил своите разчети. Затова отправя в бележките си, които по-късно предава на френския в. „Пти паризиен“, следното послание:

Политическите и стопански въпроси са свързани у нас, както и другаде, но не трябва да се вади от това заключението, че ние фатално ще бъдем увлечени да вземем участие срещу вас в печалните евентуалности.

Накратко: нашата добра воля за мир е очевидна. Третирани сме като пария на Балкана… Далеч сме от мисълта да искаме цялостно възмездие за злините, които ни се сториха. Всички желаем да избегнем войната и затова ви казваме: „Помогнете ни, за да можем да останем неутрални“.

Глас на викащия в пустиня. Мошанов разчита чрез чуждата преса тези предупреждения да стигнат и до българската общественост. Българският кореспондент на в. „Зора“ в Париж продиктува по телефона цялото послание в публикацията, но цензурата в София сваля готовата шпалта от печат. Той, ядосан от случилото се, я препраща в двореца, но работата е там, че неговият „дипломатически демарш“ съвпада с официалното посещение на министър-председателя Кьосеиванов в Берлин. Нещата изглеждат наистина предрешени. На Мошанов е лепнат етикета „яростен англофил“ и той е принуден да подаде оставка като председател на Народното събрание. България вече е в „другия лагер“. А той, бламиран от мнозинството български политици, което търси краткосрочен реванш, се оттегля зад стените на същия този дом и изчезва от хоризонта. След 1941 г. се установява за кратко в „провинцията“, не иска да го интернират като другите „англофили“. Такава е била ситуацията. За този период малко се знае, може би е останал някакъв разказ в спомените на неговото семейство.

Докато размишлявам над всичко това, забелязвам раздвижване в двора. Напълно обяснимо, първият етаж на Мошановия дом сега е подслонил програмата „Заедно в час“, едно от най-благородните начинания в българското образование, където квалифицирани преподаватели посвещават усилията си в подкрепа на деца от малцинствени групи. Забелязвам младо момиче, което с телефон в ръка води дълъг разговор в двора. Търпеливо изчаквам зад старата желязна ограда и когато виждам, че разговорът му е приключил, махам с ръка. То идва веднага и пита с какво може да ми помогне.

– Тук ли живеят наследниците на Стойчо Мошанов? – питам я аз. Вие сигурно сте от „Заедно в час“?

Момичето с усмивка потвърждава, че съм отгатнал. Те са наематели на първия етаж, но не познавали собствениците, тъй като се разминавали във времето. Когато те работят, другите ги няма и обратно. Но се засичали с млад мъж, който би трябвало да е внук или правнук на Мошанов.

Кимнах с глава в знак на разбиране. И така се разделяме. Знам, че къщата е била върната на наследниците след 1989 г., тоест след всички перипетии, стоварили се връз тях като „бивши хора“. От Блага Димитрова съм чувал как най-талантливата ѝ съученичка – Лиляна Мошанова – била лишена от мечтата си да следва медицина и работила дълги години в строителството. Другата дъщеря на Мошанов, също без право на висше образование, работи през годините в техническия персонал на някое от западните посолства, тъй като владее езици. А самият патриарх на фамилията над десет години митарства по лагери и затвори.

И за какво всичко това? Заради прословута втора мисия в живота му – „мисията в Кайро“ (август-септември 1944 г.), с която той се опитва да обърне хода на събитията и за втори път да насочи България в лагера на демокрациите, спасявайки я от Червената армия. Достойно, но нека признаем утопично начинание, също тръгнало от този дом.

Пак поглеждам към балкона с арката на втория етаж (дело на арх. Станчо Белковски, 1927 г.) и се опитвам мислено да възстановя хода на онези преломни събития.

В показанията си пред т.нар. Народен съд Мошанов твърди, че инициативата била лично негова. Тогава той е на 52 години. Има натрупан богат политически опит, а след „демарша“ си от 1938 г. е сред малцината, разполагащи със символен капитал за преговори със западните съюзници. Затова през юли 1944 г. пише „обстойно писмо“ до тогавашния министър-председател Иван Багрянов, завършващо с думите: „Германия ще падне, и то по гръб. Всички наши бъдещи действия трябва да се съгласуват с този факт, и то като предваряме събитията, а не като ги следваме“.

Багрянов, също трагична фигура в разлома на събитията, спешно го кани на разговор в София. По онова време – след бомбардировките на столицата – Мошанов живее със семейството си в Мездра. Взема влака, който със сигурност се е движел едва-едвам заради поразената от войната железница, и пристига в дома си, по чудо незасегнат от бомбите. А оттам – на среща с министър-председателя Багрянов, който, от една страна, е бил близък приятел на покойния цар, а от друга, като крупен чифликчия, поддържа много добри връзки със земеделците и опозиционните среди. Той управлява една „умерена коалиция“, в която се надява да привлече дори звенари и комунисти, за да вземе геополитическия завой. Ала бързо търпи неуспех, начинанието му е контрирано от Москва, а лично той е заклеймен като „слуга на монархофашизма“ по радиостанция „Христо Ботев“. Плановете на Сталин за България са съвсем други.

Затова не е никак чудно, че Багрянов се вкопчва в предложението на Мошанов като удавник за сламка. Какво по-добро от сепаративен мир с англо-американците, който да възпре Червената армия?

По разказа в показанията на Мошанов срещата му с властта се осъществила чак на 19 юли 1944 г. Часовникът цъка с приближаването на съветските войски и на всички им е ясно, че остава малко политическо време за каквито и да било маньоври. Мошанов предлага да действа чрез британското посолство в Анкара, тъй като добре познава посланика Хюгесън. Условието му е: българското правителство да прояви решителност и да излезе от състоянието на война с Великобритания и САЩ; второ, да се договорят условията по временното примирие; трето, българските войски да се изтеглят от територията на Сърбия и да се концентрират с оглед на евентуалния германски противоудар.

Желанието на Мошанов е той да замине веднага, щом като започне изтеглянето на българските войски от сръбска територия. Оказва се, че това се натъква на решителния отпор на военните. Щабът на войската е категорично против, включително и началникът на българския корпус генерал Трифонов. Въпреки всичко Мошанов държи да замине, защото с всеки изминал ден мисията му все повече се обезсмисля.

На  10 август е задържан на свиленградската гара от органи на Гестапо. Търси помощ от София, оттам като по чудо са взети категорични мерки и на следващия ден той вече пътува към Истанбул, след което към Анкара. На 16 август е приет радушно от посланик Хюгесън, който го уведомява за две неща: първо, че е информирал своята страна за молбата за среща и чака отговор; и, второ, че съобщението, което ще се направи, ще бъде предадено и на СССР, и на САЩ.

И тук Мошанов се озовава в небрано лозе. Нали целта на неговата мисия е да заобиколи Москва, за да преговаря пряко със западните сили. А ето че те, като коректни съюзници, смятат да информират Сталин за преговорите, което пък може да има сериозни последици за България. Този ход не е бил предвиден в София. И още на място той заявява, че е редно съветската легация в София да бъде информирана за тези намерения от българското правителство. Факт, с който впоследствие много се спекулира. Така  разговорите с англичаните са прекратени в очакване на решението на Багрянов.

Той изчаква няколко дни в Истанбул, но капитулацията на Румъния и придвижването на Червената армия допълнително ускоряват събитията. Няма време за отлагане, а Багрянов е в състояние на парализа, тъй като Москва директно заявява, че няма да преговаря с него и той обмисля оставката си.

Мошанов се връща на 26 август в София, а през нощта в Чамкория регентският съвет и кабинетът заедно заседават, търсейки изход от тревожната ситуация. Решението е да се разоръжат германските войски на територията на България и по този начин страната да смени лагера си във войната. Оказва се, че Генералният щаб е отново против. Привеждат се хиляди основания колко е опасно това и защо е невъзможно да се случи. Мошанов не може да повярва в случващото се. Заявява открито позицията си – че така вървим право към катастрофата.

Междувременно става ясно, че англо-американските съюзници определят като място на преговорите Кайро – може би възможно по-далеч от очите на руснаците. Начева ново странстване по мъките. Той пътува обратно към Турция, където на летище Ешликьой го чака британски самолет, който да го отведе в Кайро. В София дълго се спори по състава на делегацията. В последния момент проф. Петко Стайнов, който е представител на ОФ, отказва да замине, и делегацията се свежда до Стойчо Мошанов и полковник Желязков, военен без никакви пълномощия, който пътува само като военен съветник на Мошанов. Едни такива български работи.

За „мисията в Кайро“ Стойчо Мошанов многократно разказва през годините. И то по различен начин, с оглед и на политическата конюнктура. Най-вече по отношение на случващото се между 1–6 септември 1944 г., когато СССР обявява война на България. Което е разбираемо, ако не и напълно обяснимо.

За тази си „мисия“ той е обвиняван в какво ли не и от кого ли не. В архивите са се съхранили негови две писма до др. Георги Димитров от края на 1947 г., когато е въдворен в Търговище. Ако човек ги чете, излиза, че той е съгласувал всяка своя стъпка със „съветските другари“. Пристигнал в София почти едновременно с първия политически представител при руското командване в България – Димитрий Яковлев. На един обед в село Панчарево, до София, онзи го помолил да му разкаже за мисията си в Кайро. След разговора Яковлев поискал и писмено изложение, за да го препрати в Москва, защото, както му заявил той: „Вие сте извършили едно полезно дело не само за страната си, но и за славянството” и т.н.

Но всичко това са версии „после“. И двете писма са изпратени, когато официозният печат в комунистическа България открито громи „предателската мисия на Стойчо Мошанов“ и опитите му да „уреди“ американска, ако не турска окупация на страната ни.

А важно е друго. Какви са били реалните шансове на неговата мисия навремето? И защо на 1 септември 1944 г. той отказва да подпише меморандума по примирието със западните съюзници, заявявайки, че няма необходимите пълномощия? Обрича ли с този акт България на „трайна съветизация“ или го прави с убеждението, че всичко вече е предрешено?

И двете тези имат своите яростни и убедени привърженици. Докато стоя пред Мошановия дом, потънал в исторически ретроспекции, се сещам, че моят приятел Лъчезар Тошев от години настоява, че в Кайро е било извършено „национално предателство“. Аргументите му са в разминаването на двете версии. Мошанов в мемоарите си изтъква „възпиращи го обстоятелства“: сериозни гръцки териториални претенции, които е трябвало да бъдат внесени в споразумението и възможност в страната да навлязат турски войски. В намерения от Тошев в американските архиви проект на споразумението липсват такива искания. Но е вярно, че вътре се предвижда безотказно навлизане на съюзнически войски (включително съветски!), поемането на тяхната издръжка и т.н. За миг се колебая дали да не се обадя по телефона на Лъчезар Тошев, тъй като в душата ми се пробуждат някои съмнения, но се отказвам, тъй като позицията му е категорична и всеки може да я прочете в неговия блог.

А съмненията, за които говоря, изникнаха у мен след прочита на една книга, към която неотдавна привлече вниманието ми Деян Кюранов. Става дума за книгата на българо-британския журналист Михаил Пъдев „Димитров не си хаби куршумите“, излязла в Лондон пред 1947 г. и посветена на трагичната участ на Никола Петков. В нея Пъдев, който е един от гласовете на Радио Лондон през войната и е много навътре в британската политика, свидетелства следното:    

Колкото и Багрянов да се стремеше бързо да се свърже със западните съюзници, те, както изглежда, нито са се стремели, нито бързали да се свържат с него. Месеци наред преди това специален Междусъюзнически комитет, работещ в „Ланкастър хаус“ в Лондон, подготвяше условията за примирия със сателитните държави. Но стана ясно, че не са изготвили условията за България. Започнаха да го правят, и разбира се, това отне доста дни. След това бе решено Стойчо Мошанов да не подписва примирието в Анкара, а да отиде в Кайро. Губят се още няколко дни. Накрая, когато се предполага, че всичко бе готово и Би Би Си обяви, че предстои на Мошанов да му бъдат връчени условията за примирието, руснаците заявиха, че не са съгласни с тях. Трябвало да се направят някои малки промени. И след това на 6 септември избухна бомбата. Радио Москва съобщи, че Съветският съюз обявява война на България и че руските войски навлизат на българска територия.

Така мисията свършва. Може би и самият Мошанов е изпитал облекчение от този факт, предвид на предишните притеснения, за които споделя в спомените си:

Още първото ми пробуждане в Кайро бе с натежала от безсъние глава и смутен дух поради голямата отговорност, която лежеше върху плещите ми, без да имам законното право да я нося… Не бях член на правителството, отричах вътрешната му политика, не споделях колебанията му по външната, а трябваше да действам от негово име, без да имам възможност да бъда в контакт с него и получавам инструкциите му.

Същите терзания ги има и в дневника на неговия спътник полковник Желязков, който с военна педантичност записва всяка стъпка от преговорите. Вярно е, че Мошанов, дори на своя глава, е могъл да подпише споразумението със западните съюзници, но то едва ли е щяло да извади България от съветската орбита. И също така е вярно, че то щеше да остане като исторически знак за принадлежността ни към демократичния свят. Но ние, както е известно, до ден днешен имаме труден опит с подписването на споразумения.

Склонен съм да оневиня Стойчо Мошанов и поради друга причина – онова, което той и семейството му реживяват през следващите десетилетия. Неговата лична цена са споменатите десет години по лагери и затвори. В послеслова си към мемоарната му книга „Моята мисия в Кайро“ (1991) Илчо Димитров разказва за срещите с него от средата на 60-те години, когато, завърнал се в София заедно с фамилията си, той бива настанен на таванския етаж на дома, пред който се намирам в момента:

Стаите бяха ниски, с пречупени тавани и малки прозорци, но в цялото преустройство личеше вкуса и умението на културни люде. Жена му се явяваше, колкото да поздрави и да поднесе – задължително – почерпка. Почти не се мяркаха членовете на семейството на дъщеря му. Така че никой не ни безпокоеше по време на разговора. Не живееха нашироко и аз си давах сметка, че моите посещения са вмъкнати в семейния график, спазван стриктно от трите поколения, настанени под един покрив.

Стойчо Мошанов, по спомените на посещавалите го през тези години, е като самотен дъб, съхранил чувството си за достойнство. Той довършва мемоарите си, поръчани му от БАН, паметта му е удивително свежа въпреки годините и репресиите. Само веднъж пред Илчо Димитров си позволява да не скрие огорчението си от факта, че на неговия внук, завършил с отличие медицина, е отказана аспирантура. Защото той и фамилията му са „бивши хора“. „Нима моите страдания, нима страданията на дъщерите ми не са достатъчни, та и внукът ми да бъде наказван заради мен?“ – пита той, без да получи отговор.

В спомените на неговия съсед от улица „Загоре“ – художникът Тодор Хаджиниколов – открих невероятно описание от една тяхна среща в птичарника на остров Белене. Двамата водят дълги беседи, включително и за „мисията в Кайро“, за която Мошанов споделя, че бил водил, без да е напълно наясно, че „сме джиросани на руснаците“.

След което Мошанов го пита – като художник – забелязал ли е чудно хубавите залези на острова? И му признава как пострадал заради тях. Веднъж, загледан на запад в потъващото в реката слънце, не забелязал, че патките, за които отговоря, са отлетели нанякъде. Обвинили го в „саботаж“. Искали да го пратят в карцера и да го съсипят напълно. Оправдал се пред надзирателите, че е „изкукуригал“, затуй не разбрал как патките литнали към Румъния. Дълго го тормозил, но все пак накрая го оставили да си гледа „на запад“.

На една негова снимка от последните години, която открих за продан в интернет, той, вече видимо грохнал, е заснет заедно със съпругата си пред стъпалата на своя дом. Пак с поглед, вперен някъде другаде. Може би отново „на запад“.