За Неделята на св. Григорий Палама
Втората неделя на Великия пост Православната църква е посветила на св. Григорий Палама – велик богослов на т.нар. традиция на исихазма, живял през ХІV в. Преди много години, преди 1989 г. (лаская се от това) аз бях първият, писал за него в ония официално атеистични времена. Днес, разбира се, в този кратък текст не бих се наел да излагам неговото учение. Ще се опитам по-скоро по максимално достъпен начин, служейки си с примери и сравнения от обикновения и личен религиозен живот да въведа в неговия дух.
И ще кажа, че когато започнем да опознаваме спецификата на православната богословска традиция, не може да не ни направи впечатление, че макар и в нея Бог да се изповядва като пребиваващ отвъд всичко съществуващо, Той въпреки това не се схваща като тайна, която е просто непостижима и просто недосегаема, не се схваща като тайна – нека се изразя така – за която знаят, но която (самата) не знаят и не могат да знаят.
Впрочем, ако православното богомислие изповядваше Бога като просто такава тайна, то тогава според него Бог би могъл да бъде постигнат единствено по опосредствано-умозаключителен начин, например както в томизма – като пред-полаганата с необходимост „причина“ на отсамните тварни ефекти, съставляващи „този свят“, или пък – чрез заключението, според което е невъзможно между света на следствията (които са ни достъпни) и света на тяхната причина (която е недостъпна) да няма все пак определена общност – ако не по естество, то поне по „аналогия“.
Отличавайки се обаче от този, по същността си интелектуален реализъм – православната богословска традиция, представена в най-зрелия си вид именно от св. Григорий Палама, утвърждава (колкото и парадоксално да е това на пръв поглед), че самата Божествена тайна е висше откровение; че – ако бихме могли да се изразим по този начин: за Бога трябва да се казва не че „Той е тайна“, но по-скоро, че Бог Сам за Себе си изрича, че е тайна. Бог – нека резюмирам по такъв начин убеждението на православното богословие на св. Григорий Палама – е: Тайна, която самата тайна изрича; тайна, която в недрата си е вечно изричане-на-себе-си – Глагол, Който Сам Бог изрича. Или още по-иначе: неизречимото според св. Григорий Палама самò се изрича и се изрича именно като надхвърлящо всяко слово изречение. Чудото на Божествеността самò се обръща към нас и по великата си милост ни явява чудността си; ние имаме чудото Му от самото чудо. Чудото е из-речение на себе си, без да престава, изричайки се да бъде чудно само по себе си.
„В Твоята светлина ще видим светлина“ (Пс. 35:3) – казва ни самото Св. Писание и всъщност това е краткословно изразената истина за Богопознанието и Боговидението. Не чрез онова, което зависи от нас, а чрез Бога, чрез енергията на Неговото присъствие, на Неговото „троично“ вдъхновение ние можем да видим и познаем Бога. И нека поясня това с едно сравнение.
Представете си, че в едно затворено за всеки друг източник на светлина помещение, гори една свещ. Как ще видим ние светлината на тази свещ? Със собствените си очи – ще кажем. Да, вярно е. Но нима биха могли да виждат очите ни, без да бъдат осияни от светлината, без в тази и от тази светлина да бъдат отворени за виждане?
Още веднъж: как въобще става видим пламъкът на свещта? Не ли като източника на светлината – горящия пламък – разпространи, изведе от себе си и около себе си сиянието (на горящия пламък)? И не ли като от това сияние осияни и в това сияние отворени, очите ни про-зрат? Какво прозрат? Светлината на пламъка – видима в това сияние, т.е. светлината-образ на източника…
Питам: иначе освен по този начин ще видим ли въобще светлината? Иначе, освен от неговата и в неговата светлина (на пламъка), ще видим ли светлината на пламъка?
Питам също: това една светлина ли е? Една е, безспорно. И все пак – не са ли три действащите? Три са безспорно: пламъкът-източник на сиянието на светлината; сиянието на светлината, отварящо очите, и видимият в така отворените очи образ на пламъка-източник на всичко… „В Твоята светлина ще видим светлината“ – казва богословието и ни го разяснява св. Григорий Палама. Вече сме по-близо до тази истина, защото сравнението ни е в съгласие с него.
Само Иисус Христос, Синът на Бога Отца, „Който се въплъти от Духа Свети и Дева Мария и стана човек“ – казва ни св. отец – е за нас човеците Богът, Който сме удостоени да виждаме и да познаваме непосредствено. Той, Христос – другояче казано – е „образът“, в Който и само в Който е зрим Бога и Бога в Неговия източник – Бога Отца.
Но и Иисус Христос става за нас и може да стане за нас Бога – да се зре като Бога, само във вдъхновеното от Светия Дух наше същество – само, казвам, в „зрението“, което се е отворило в нас под действието на Светия Дух, и в което единствено Иисус Христос се зре като „нашия Бог“.
Ние знаем, че мнозина по време на земното Му служение са зрели с очите си Христа и са виждали само Неговото човечество, възмущавайки се дори, че Той „прави Себе Си Син Божий“ (вж. Иоан. 19:7). По онова време само малка група люде са Го познали и първи сред тях – св. ап. Петър. Забележително е, че когато този апостол изповядал: „Ти Си Христос, Син на живия Бог“ (Мат. 16:16), Христос му отвърнал: „Блажен си ти, Симоне, син Йонин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата“ (Мат. 16:17).
От друга страна: колко хора днес знаят за Иисус Христос и виждат Лика му на иконите в храмовете, мислят за Него, но… не виждат в Него Бога и поради това – не познават Бога!
Дори най-елементарния опит в религиозното свидетелства, че Бого-вѝдението идва като събитие. Когато – вперили поглед или ум в образа на Христа, очите ни се отворят с едно неподозирано дотогава зрение, в което Христос се раз-крива като Онзи, Който дотогава не е бил и едва сега е станал – ние занемяваме. Той е съвсем същият, какъвто бе допреди малко: човешкият Му лик с нещо не се е изменил; ни най-малко не се е „разчовечил“, понятието за Божествеността Му също си е същото, а именно онова, в което не вярвахме, макар да го знаехме… И все пак за мен този същият Христос е вече нещо друго. „Кой си Ти за мен?“ – пита се съзнанието ни. И си дава – вече – сметка: „О, Ти не си нищо от всичко това, което познавах допреди малко! Ти не си нищо от това, което до днес някой ми е бил! Това, което сега разбирам и виждам, че Си Ти, е нещо такова, че нито мога да го изразя с някакво познато ми определение, нито дори смея да потърся някакво ново, за да го сторя! Не смея, казвам, защото разбирам, че е дръзко и даже кощунствено дори движението, което би се опитало да изразява и да определя това. Даже чувството ми не смее да продължи да чувства тази чистота и бяга от себе си. И тъкмо бягството му е неговото съдържание.“
… Но не разбира ли такъв човек също, че не неговото зрение най-сетне е прозряло Христа такъв, какъвто сега Го вижда и какъвто сега разбира, че Той е Сам по Себе Си, а напротив – че нечие действие е вдъхновило зрението му, та за първи път да види Кой е Христос. Нечие действие е въздействало на неговите очи, за да им даде ново зрение, друг начин на гледане; вдъхновило ги е да гледат и да виждат друг същия Лик!… Следователно не моето зрение постигна нещо, а – с моето зрение се случи нещо. На моите очи бе вдъхнато вдъхновение и с това вдъхновение те сега виждат друго в същото.
Ние осъзнаваме това вдъхване като енергия от един източник и същевременно: не като енергия, дошла от образа на Христа, по простата причина, че новата енергия на образа Му именно след преживяното вдъхновение и в това вдъхновение изобщо се е об-личила, започнала е да се излъчва и да се приема от нас. Богословски ние казваме: Духът Свети ни отвори очите, за да видим най-сетне Кой е Този, Който дотогава виждахме, но не Го виждахме като Този, Който Той е. Под действието на Светия Дух и вдъхновявани от Светия Дух, в Неговото вдъхновение очите ни сега виждат Христос в истинската енергия, с която Той присъства като Бог.
И тъй, от Христос ли дойде това неочаквано отваряне на очите ни, това изменение на виждането на Виждания? Напротив: като че ли Сам Христос – като Син Божий и Бог – дойде с това изменение на зрението, с „отварянето на очите ни“. Това означава: отварянето на очите за религиозното идва от Светия Дух и във вдъхновението на Светия Дух идва Христос.
Но в Духа Свети, Който въздейства неизяснимо на очите ни; от Чиято енергия очите ни се „отвориха“ и получиха вдъхновението да видят вижданото, което дотогава не виждаха – какво видяхме? Видяхме Христа – Бога. Само в Духа Свети, следователно, е Христос; само със силата на Светия Дух, Христос е истинно Христос – Богът, действащ в Духа Свети с действието на Бога, на Бога Отца.
Ето защо може да се каже: това е един само-откриващ Се, тоест Христос, пребиваващ в Духа Свети и действащ в Неговото сияние с действието на Отца Си (с Когото Той е единосъщен като Бог). Може да се каже обаче и че Отец – източното Лице на Бога, запалва вдъхновение за Себе Си в очите на съзерцаващия Сина Му, като въздейства с енергията на изхождащия от Него Дух Свети. И с вдъхновението, вдъхнато от тази енергия, отваря очите му, за да видят те Сина Му, действащ в Духа Свети с Неговата енергия – енергията на Бога Отца (Когото Синът и явява, бидейки Неговия образ).
Или другояче: стояли сте дни наред пред образа на Христа в храма: знаели сте понятието на вярващите за Него, чували сте, че Той е „онова, по-голямо от което нищо не може да се помисли“. Чували сте и даже може да сте мислили и да сте се убеждавали, че това е така. Но… не сте виждали това с очите на душата си: душата ви „не го е осезавала“. И ето: в един ден – внезапно ли или неусетно, или даже неосъзнато в първия момент, в първия ден, в първия месец – нещо се е променило и вие сте видели, осезали сте в Иисуса Христа – Бога. Питам и призовавам да бъдете искрени: от понятията и аргументите на богословите ли ви дойде това „отваряне на очите“ за Него? От някакво размишление ли? От някакво ваше усилие ли? От някакво убеждаване? От Лика ли на Христос дори?… Вие не ще бъдете искрени дори ако, връщайки се назад, започнете да си спомняте: „Ние се взирахме оня ден в храма“, или „ние мислехме за Него“, мислехме за „онова, по-голямо от което нищо не би могло да се помисли“ и се убедихме, че то не може да не е. Естествено – ще кажа – че сте гледали и сте мислили. Та човек никога не би могъл да бъде заварен от нечие вдъхновение съвсем празен, без зренето и мисленето, което винаги извършва. Но вие се заблуждавате, отдавайки на зрението или на мисълта си това, което не от тях, а в тях и с тях е станало. Да, вие сте гледали лика на Христа – но не защото сте гледали, а защото сте получили вдъхновение на зрението, сте видели. Или пък: вие сте гледали тогава, тъкмо защото вече сте били получили вдъхновение. Да, вие сте мислили „онова, по-голямо от което нищо не би могло да бъде помислено“ и сте разбрали, че то съществува и че е Бога. Но не защото сте мислили това, сте разбрали, а защото мисълта ви е била докосната от вдъхновение, докато сте мислили.
Сега кажете: какво именно про-зряхте в Христа, когато вдъхновението на зрението и мисълта ви от Духа Свети, ви Го дадоха като Бога? Някакви нови черти на Лика Му? Но те и сега са същите. Това че Той е „онова, по-голямо от което нищо не би могло да бъде помислено“? Но това и по-рано знаехте. Не, нищо, нито в човешкия лик, нито в понятието, нито се е прибавило, нито се е отнело. Новото е в страшната, в разтърсващата енергия, която придоби за вас Този, Същия, с нищо неизменил се Лик.
Тази нова енергия е обаче такава, че да Го определим, да Го опишем в това, което се разкри за нас, именно тя – енергията на присъствието Му – не ни позволява. Но и нещо повече – ние съзнаваме тук, че дори и да би имало нещо, с което би могъл да се определи и опише Бога, и което само поради природното ни безсилие ние не можем да изкажем – то би погубило Бога, като Бог за нас. Защото същността на Бога не е такава, че за Него ние не знаем или не можем да дадем определението, а е такава, че за Него и… няма определение. Същността Му е в това, че Той е „отрешеност от определението“.
И аз питам сега (и това е последният ми въпрос) как научаваме, че това е същността на Бога? Не ли от Неговата енергия, която имаме, на която сме причастни във вдъхновението от Духа Свети. И тъкмо и само доколкото сме причастни ней, доколкото я имаме, ние „нямаме думи“, нямаме сила, с която да я имаме.
Ето как Бог в истинното познание за Него е „причастим по енергия“ и „не е причастим по същност“, както изразява това св. Григорий Палама.