Струва ми се, че повечето от нас все още не са осъзнали, че руският свят вече отново се е разцепил, както преди сто години, като леден къс, и двете му половини, голяма и малка, бързо се отдалечават една от друга.

Просто това се случи по-малко драматично, без да се хванем за последния параход, без „напуснахме Крим сред дим и огън“. Разцепването се разтегна във времето, а пукнатината отначало не беше широка, някой все още скача от единия леден блок на другия.

И все пак – това е всичко. Отново има две Русии. Много хора и от двете половини не могат или се страхуват да осъзнаят това. Време е да спрете да скачате, иначе ще скочите в едната посока и няма да можете да скочите обратно.

Надеждите за бърз крах на гадния режим (отново, както преди 100 години) не са оправдани. Гадният режим си е гаден, но гадостите, както знаем, са лепкави. Последния път не можаха да ги изстържат в продължение на 70 години. Този път сигурно ще отнеме по-малко време, в 21-ви век е по-бързо, но все пак трябва да си разопаковаме куфарите и да се подготвим за това, че ще е за дълго.

Какво ще се случи с „малка“ Русия, разпръсната в различни страни, като цяло е ясно. Тези, които са по-млади, по-активни или професионално космополитни, ще се асимилират с различен успех.

Тези, които са по-възрастни и професионално привързани към езика и културата, с тъга ще пеят „докато светлината не угасва, докато свещта гори“ – и ще поддържат тази светлина, докато животът и силите им стигат. Тази работа не е безсмислена и не е напразна, защото в „голяма“ Русия ще има много хора, които ще се нуждаят от тази светлина и ще я ценят.

В метрополията – проклето дежа-ву – скоро ще стане съвсем тъмно. В дългогодишната, двувековна борба между азиатската държава и европейската култура, Ордата отново триумфира и ще започне усърдно да азиатства върху културата. (В Азия и нейната култура няма нищо лошо, аз, ориенталистът, добре знам; Става дума за политическа Азия, където държавата е всичко, а личността – нищо).

Културата на метрополията ще бъде цензурирана, кастрирана, поставена на четири крака и обучена да върти опашка. Виждали сме го, помним го. Тогава, разбира се, ще се формира контракултура, виртуозен езоповски език и „кукиш в джоба“. И това помним, че даже ни е писнало. Емигрантите ще се радват на всяка жива проява на промъкнала се през цензурата култура – като Набоков на Окуджава. Руснаците тайно ще си предават „Тамиздат“ един на друг. Ще публикуват под псевдоним на Запад.

Колко мрачно е всичко това, дами и господа… Национален химн на Русия: „И ние сеехме, и сеехме просо, и ние тъпчем и тъпчем просо“.
И основното национално стихотворение: „Всеки сам избира за себе си“.

Пак трябва да избираме: щит и броня, персонал и нашивки; религия, път; дали да служим на дявола; мярката за окончателната разплата – и нататък по списъка.

Някои плащат с професия, други с обедняване, трети с емиграция. Най-достойните плащат със свобода. И дори с живота си. Колкото по-високо е качеството на човека, толкова по-скъпо се плаща.

И всичко това си заслужава. За това си мисля и затова написах този текст, а не за да ви накарам да бъдете още по-мрачни.
Не толкова за всички нас, колкото за изпита, който предстои на всеки поотделно. Не бива да се откъсваме от себе си.

–

От фейсбук страницата Акунин Чхартишвили

– –
* Борис Акунин е най-големият жив руски писател, който миналата година беше включен от властите в Русия в списъка на терористи и екстремисти заради позицията си срещу войната в Украйна. Акунин е псевдоним на роденият в Грузия Григорий Чхартишвили, сега 67-годишен. Родителите му се местят в Москва 1958 г. Завършил е японска филология, отначало превежда книги от японски и английски. След това започва да пише романи, издавани в милионни тиражи и превеждани на над 20 езика. Сега Акунин живее основно във Бретан, Франция, също и в Испания и Великобритания.