В предпоследния ден на февруари в родния ми Кюстендил писателката Теодора Димова представи своите романи „Поразените“ (2019) и „Не ви познавам“ (2023) и сборника с есета „Молитва за Украйна“ (2023).
Преди срещата с нея препрочетох „Поразените“ и си припомних достойнствата на този прекрасен роман, който, макар и художествена творба, е вдъхновен от събития, свързани с т.нар. Народен съд от 1944–1945 г. Димова обрисува този мрачен период през историите на три жени и едно дете, поразени от тоталитарния режим, установил се в България след деветосептемврийския преврат.
Трагичната съдба на трите жени и техните наследници бележи необратимо техния живот. Независимо колко години са минали от загубата на техните съпрузи и бащи и независимо че споменът за тях отслабва с всяка следваща година, животът на тези жени, момичета и момчета се разгръща под тежестта на жестокостта и неправдата, които са ги попарили. В романа „Не ви познавам“, който е тематично продължение на „Поразените“, виждаме как неизговореното минало и пукнатините в родовата и общностната памет рано или късно изплуват на повърхността в настоящето. И поразяват внучката на една от „поразените“ – отново необратимо.
Милиони поразени
Покрай препрочитането на „Поразените“ се замислих за милионите мъже, жени и деца по света, чиито живот предлага безспорни доказателства, че поразените далеч не са само герои на литературни произведения, а реални човешки същества, които скърбят, плачат, страдат, задават си въпроси, на които рядко успяват да си отговорят, и търсят спасение. Тяхната болка, мъка, гняв и желание за справедливост влияят и на живота на околните и така кръгът на поразените се разширява.
Непреработеното минало и осеяното с трудности настояще непрекъснато „произвеждат“ нови поразени. От книгите и учебниците по история знаем за стотиците милиони убити, ранени, осакатени, измъчвани, изнасилвани, заплашвани, изнудвани, тикани в затвори и изпращани в концентрационни лагери в условията на войни и в държави, управлявани от тирани, които не се спират пред нищо в преследването на власт и пари. Първата световна война, Втората световна война, Корейската война, Виетнамската война, войните в бивша Югославия, Ирак, Сирия, Либия, Украйна и ивицата Газа, Голодомора в Украйна през 30-те години на ХХ век, инициираният от нацистка Германия Холокост в Европа през Втората световна война, „Народният съд“ в България през 1944–1945 г., „Културната революция“ в Китай през 60-те и 70-те години – това са само най-известните епизоди на стихийно насилие от последния век, погубило стотици милиони и оставило след себе си още толкова физически, психически и емоционално поразени хора на всякаква възраст. Струва си да отбележим, че бушуващите в момента войни в Украйна и в ивицата Газа поразяват косвено милиони хора, особено в Европа и Близкия изток, защото това са може би първите военни конфликти в историята, чийто ход може да бъде следен в реално време през медиите и социалните мрежи, което създава усещане за разгръщащо се пред очите ни самоунищожение – досущ като на кино, само дето кръвта, смъртта и ужасът в очите на хората са реални.
Макар и да са най-стряскащи, войните и диктатурите не са единствените генератори на поразени.
Едни биват поразени от терористични атаки – например по време на работа в Световния търговски център, докато пътуват в московското или лондонското метро, докато гледат на живо Бостънския маратон, докато се забавляват по време на концерт в парижката зала „Батаклан“ или докато се регистрират за своя полет на брюкселското летище „Завентем“.
Други биват поразени от пътнотранспортни произшествия, често вследствие на каране с превишена скорост и/или под въздействието на алкохол/наркотици – например докато чакат на някое кръстовище светофарът да светне зелено или при пресичане на пешеходна пътека в центъра на София.
Трети биват поразени от различни форми на физическо насилие – например еднократен побой или редовно използване на насилие спрямо жена от страна на нейния партньор, раняване при удар с нож след възникване на конфликт между младежи в дискотека или нападение над разхождащ се по улицата човек, който от гледна точка на нападателите не е роден с „правилния“ цвят на кожата или не носи екипа на „правилния“ футболен отбор.
Четвърти биват поразени от телефонни, имотни, докумeнтални и други видове измами, пети – от хазарт и бързи кредити, шести – от покварена правосъдна система, седми – от неадекватно функционираща здравна система, осми – от бюрократична образователна система, девети – от жълти и кафяви медии, действащи като хищници, готови да разкъсат всеки, който не им харесва, отказал е да им плати данък „спокойствие“ или има куража да казва истината, десети – от безскрупулни престъпници, които не искат деянията им да станат публично достояние по линия на журналистически разследвания, и т.н., и т.н.
Няма да е пресилено, ако кажем, че в мирно време броят на поразените стремглаво расте – всеки ден и в цял свят.
Един алтернативен свят
Описаната реалност е потискаща и плашеща. Но тя не е единствената възможна реалност.
Замислете се колко прекрасно би било, ако всеки от нас притежаваше психическата сила, съзнанието за лична отговорност, усещането за общностна принадлежност и стремежа към справедливост, които откриваме у мнозина от поразените, но без самият той да е бил поразен.
Колко по-хубав би бил животът ни, ако абсолютно всеки човек можеше да проумее, че няма по-голям грях от започването на война, без да се налага да воюва или да загуби свой близък на фронта, за да достигне до това прозрение!
Колко по-хубав би бил животът ни, ако абсолютно всеки човек можеше да проумее, че тоталитарните режими са еманация на злото, независимо върху каква идеология почиват, без да се налага да минава през концентрационни лагери, да бъде политически затворник или да бяга в страна, която защитава индивидуалните права и свободи, за да достигне до това прозрение!
Колко по-хубав би бил животът ни, ако абсолютно всеки човек можеше да проумее, че летенето със 100 и повече километра в час в населено място засяга всички ни, а не само пострадалите, без да се налага да скърби за загинало дете, партньор, родител, приятел или колега, за да достигне до това прозрение!
Колко по-хубав би бил животът ни, ако абсолютно всеки човек можеше да проумее, че да пребиеш съпругата/приятелката си не е проява на мъжественост, а на духовна нищета в най-чист вид, без да се налага да става свидетел на подобно насилие, за да достигне до това прозрение!
Колко по-хубав би бил животът ни, ако абсолютно всеки човек можеше да проумее, че сериозните проблеми и дефицити в правосъдната, здравната и образователната системи влияят (пряко или косвено) на качеството на живот на всички ни, без да се налага да се сблъсква лично с тези проблеми и дефицити, за да достигне до това прозрение!
Ролята на възпитанието и образованието
Допускам, че обрисуваната алтернативна реалност ще се стори утопична на много от вас, които четете този текст. Истината обаче е, че тази реалност е напълно постижима, стига да имаме силата и смелостта да захвърлим ролята на жертви и да започнем да действаме с ясното съзнание, че поведението ни не е само или основно продукт на външни фактори, а и огледало на вътрешния ни свят, в чиято основа стои възпитанието. Тъй като всеки от нас е произведение на природата в развитие, добре е да помним, както казваше доц. Кристиан Таков, че за надмогването на злото се изискват „ежедневни, непрестанни, изнурителни и неблагодарни усилия“. Както и думите, които той изрича пред студенти в София на 10 ноември 2013 г.
Различавайте човека от делата му. Тях дамгосвайте, него привличайте. Не отричайте никому шанса да се покае, поправи и развие.
За да можем да се придържаме към насоките на Таков, трябва да се вгледаме в себе си, да се поучим от грешките си и да се стараем всеки ден да бъдем по-добри от вчера. Това се постига чрез добро възпитание от ранна възраст, включително през личния пример на родителите, и чрез добро образование, задаващо рамката, в която училището създава мислещи, чувстващи, смирени, уверени и отворени към света личности, а не мързеливци, егоисти, насилници, послушковци и службогонци, мечтаещи за безметежно всекидневие, богато на привилегии, но бедно на отговорности.
Тъжното е, че у нас общочовешки ценности като свобода, мир, равенство, справедливост и търпимост са заложени в Конституцията от 1991 г., но не се възпитават целенасочено и дългосрочно в семейството и училището. А липсата на ценностна основа подкопава всеки опит за изграждане на демократично обществото, в което има всички необходими условия за подхранване на нашата по-светла страна. Защото върховенството на закона, здравеопазването, образованието и останалите структурни блокове на едно общество не се появяват от нищото, а са проекция на възпитанието, ценностите, знанията, уменията и стремежите на членовете на това общество.
Както пише Георги Марков в есето си „Мисли по Възкресение“:
Ние всички толкова много желаем да бъдем добри, да изпълним сърцата си с кротост и разбиране, да приемаме света с любов и търпение. Ние така добре знаем, че тук е действителното начало на достойния и смислен човешки живот, че тук, а не в тиранията, терора и убийствата е истината. Ние искаме да бъдем добри, а не сме, и не знаем дали можем да бъдем. Казано е, че добротата не е хрумване, нито само дар небесен, нито музикален момент, а воля. Волята не само да не причиняваш зло, не само да не се гневиш и бунтуваш срещу хората, а да не допускаш зла мисъл и зло чувство, каквато и жертва да си. А такава воля ти нямаш, и не я търсиш. Ти толкова често осъждаш, без да разбираш, без да приемаш. Добротата е възпитание, което ти нямаш и на което сам трябва да се учиш. Ще можеш ли?
И както Теодора Димова пише в споменатия роман „Поразените“:
[Ч]овекът е съсъд, в който се събира и доброто, и лошото. И лошото се претворява чрез усилията и волята му в добро.
