Тези дни Кремъл официално обяви Гари Каспаров за терорист и екстремист – ни повече, ни по-малко. Новината премина като че ли незабелязана през общественото пространство, а според мен тя е забележителна.
Шахът е миролюбива игра, а не екстремен спорт, и да провъзгласиш, при това на институционално, на правителствено равнище един шахматист, с чиито световни постижения цялата страна се е гордяла десетилетия наред, за екстремист и терорист, не е шега работа. Произнесени от Кремъл, подобни етикети прерастват в проклятие, превръщат се в присъди – не само морални. Москва неведнъж се е саморазправяла с етикетираните по този начин творци – както на руска, така и на международна земя. КГБ многократно доказа на практика, че класово-партийната ненавист не знае граници – нито граници географски, нито граници морални. Многобройните покушения срещу съветски и руски творци и граждани навред по широкия и пъстър свят са живо свидетелство за тази злокобна безграничност.
Единствената причина, поради която Кремъл взе на прицел Каспаров, е неговата ангажирана гражданска позиция, смелата му правозащитна дейност, откритите му призиви за съблюдаване на човешките права и гражданските свободи, а напоследък – и обществената му съпротива срещу руската агресия в Украйна. Така погледнато, екстремист и терорист е не Гари Каспаров, който никога не е призовавал към насилие – екстремист и терорист е Кремъл. Който и с шахматиста, и с цялото руско гражданство, и с целия външен свят говори единствения език, който владее – езика на насилието.
Но не личната гражданска съдба на Каспаров ме занимава в момента – вълнува ме по-скоро феноменът Гари Каспаров. Един феномен на вековна възраст – стар като болшевизма. И като болшевизма безскрупулен. При това феномен, който не е чужд и на новата ни национална история. Става дума за патологичната врагомания, насаждана и в НР България по съветски образец, методично, свише от партийната идеологическа пропаганда и завладяла и владяла десетилетия наред общественото ни съзнание. Докато каузата Христова се подхранваше екзистенциално от емпатията, от състраданието, от любовта към ближния, каузата на Моралния кодекс на строителя на комунизма се подхранваше от мнителността, от шпиономанията, от нетърпимостта към всяко свободомислие, от класово-партийната ненавист. Тази ненавист бе така гъста и всепроникваща като радиация, че обхващаше с еднаква неумолимост и чужди, и свои – хайките на КГБ (респективно и на родната Държавна сигурност) срещу вътрешния враг, врага с партиен билет, се превърнаха в ежедневие. В мемоарите си, озаглавени „Хора, години, живот”, Иля Еренбург разказва как години наред е заспивал вечер с куфарче до главата, побрало най-нужните му битови вещи в очакване кучетата на КГБ да го арестуват призори (те обичат зазоряването) и да го поведат по етапите към наказателните колонии на Архипелаг ГУЛаг, откъдето връщане често няма. Как се живее с подобни страхове, как се нощува и как се будува в тяхната сурова сянка цели десетилетия, акълът ми не стига.
Тонът на днешен Кремъл подсказва, че Русия се е запътила обратно към онези зловещи времена. Не, не просто към нравите на брежневизма, колкото и мракобеснически да бяха те – още по-малко към либерализма на Горбачов. Посоката на Кремъл днес е още по-назад във времето – право към дебрите на чистокръвния сталинизъм. Времената, в които Путин наричаше лидерите на Свободния свят „нашите западни приятели”, времената, в които кокетираше с тях и дори се опитваше да им подражава, времената, в които говореше за общото бъдеще на цивилизацията ни, са минало свършено – настъпиха нови, неокомунистически времена на екстремизъм и тероризъм, макар и вече с олигархичен привкус. Времена на саморазправа и гнет, времена на безпощадно преследване на всяко свободомислие, времена на убийства и интриги, на саморазправа с политическите противници, на периодични погроми над мирно протестиращи граждани. Казано по-простичко, времена, в които миролюбиви шахматисти са провъзгласявани за екстремисти и терористи, докато истинските екстремисти и терористи управляват страната. С терор и екстремизъм я управляват, разбира се – друго те не владеят.
„Опак станал този свят!…” – ще въздъхне печално класикът. И тази му опакост, възраждаща най-свирепите времена на най-новата ни история, пусна корен и на родна, на българска земя – чак в парламента се загнезди, превзема ден след ден и институциите. А най-тъжното, най-убийственото е обстоятелството, че този деструктивен процес на русифициране и рекомунизиране се храни от нашата собствена плът, задвижен е чрез нашите доброволно дадени изборни гласове, наше собствено предпочитание е. Докато едно мракобесие е наложено отвън, надежда все още има. Превърне ли се мракобесието обаче в твой собствен свободен избор, всички попътни надежди се превръщат начаса в безнадеждности…
