Способността на украинците да се съпротивляват, провалът на путинския блицкриг и изключителната издръжливост на украинския народ са еднакво неочаквани както за Кремъл, така и за западните страни, които до началото на войната доставяха на ВСУ оръжие в незначителни мащаби, считайки, че то така или иначе бързо ще попадне в ръцете на руската армия. Зад днешните успехи на украинската армия стоят исторически предпоставки. За тях ни разказва украинският историк +

Възможно ли е на базата на опита на украинските предци да бъде развенчан стереотипът за миролюбивите земеделци, които вечно страдали от набезите на агресивните степни скотовъди?

Тази тема предоставя много възможности за спекулация. Но съществува една простичка закономерност: приблизително до края на XV век при сблъсъците между народи, водещи уседнал начин на живот, и номадски народи последните са имали изявено военно преимущество. Постепенно това започва да се променя с навлизане на употребата на огнестрелното оръжие.

Взаимоотношенията между славяните земеделци и съседите им номади като цяло спазват тази закономерност. „Степта“ е била източник на постоянна опасност. Простираща се от Манджурия до Унгария, тя представлявала своеобразна номадска магистрала за мигриращите многочислени племена от изток на запад, голяма част от които се заселват в различни части на Европа. Причерноморската част от тази степна магистрала била особено привлекателна със своята близост до морето. Счита се, че именно там е се е случило едно от най-важните събития в световната история – опитомяването на коня. Конете са били както своеобразни средновековни танкове, така и превозно средство и източник на храна – с други думи, били са универсална бойна машина. Големите конски табуни са една от главните причини за военното превъзходство на номадските племена над аграрните народи.

Необходимо е да отбележим, че чак до XVIII век робите са една от най-продаваните „стоки“ на средиземноморските пазари и за номадските племена походите на север с цел пленяване на местното население представлявали своего рода бизнес. Не е изключено самата дума „славяни“ да произлиза от късногръцкото „склавои“ (Σκλάβοι) и къснолатинското „склавени“ (Sclaveni), което означава „роби“.

Това не означава, че славяните единствено са се отбранявали или са търпели само поражения. За първи път за славяните се споменава в историческите извори по времето, в което те, идвайки основно от територията на днешна Украйна, се появяват на Балканите и влизат в непосредствен контакт с Източната Римска империя, или както я наричат по-късно – Византия. Едва ли славяните са дошли на Балканите с мир. Във византийските исторически източници се говори за славяните като за войнствен народ. Йоан Ефески пише за нашествието на славяните през 581 г.: „Те [славяните]… се научиха да воюват по-добре от ромеите, [те], грубите люде, които не смееха да се покажат вън от гъстите гори и не знаеха какво е това оръжие освен две или три къси копия за мятане“.

Темповете на разпространение на славяните в Източна, Централна и Южна Европа, в сравнение с други племена и народи в този период, са безпрецедентно високи. Ако по това време територията на земеделските цивилизации се е разширявала приблизително с по един километър на година, то при славяните този показател е бил шест пъти по-висок. Едно от възможните обяснения на този факт е, че славянската култура не е била етническа култура, а своеобразен начин на живот. Същите византийски източници посочват, че славяните не държали пленниците си във вечно робство, а след изтичането на определен срок им давали избор – да се върнат по родните си места или да станат свободни хора. В съчетание с най-доброто и опростено земеделие и икономика в тежките застудяващи климатични условия (след 535–536 г., б.пр.) егалитарният етос като начин на живот е правел живота сред славяните доста привлекателен за другите народи и в резултат от това те често са се асимилирали с желание.  

Но държа да отбележа, че всичко това са повече или по-малко достоверни хипотези, тъй като историческите материали за първите векове на славянската история са сравнително оскъдни.

А ако вземем за пример Киевска Рус, то каква роля в нейните военни експедиции срещу каспийските племена или Византия са изиграли славяните, и каква – викингите?

Невъзможно е да се отговори на този въпрос с точност. Единственото, което може да се каже със сигурност е, че в споровете между привържениците на норманската и антинорманската теории повече издържани са твърденията на първите. Преди всичко дори самото название „Рус“ е от скандинавски произход. На тази територия те са могли да установят своята власт, като са събирали данък от местните племена.

Според тогавашните разбирания това е представлявало своего рода „държава“. За формирането на такива държави важен фактор е играла постоянната агресия отвън. Норманите, викингите, варягите – тези „номади от севера“ – са изиграли голяма роля в този процес: от Англия до Южна Италия – навсякъде, където са могли, са поставяли под свой контрол крайбрежните територии, както и тези, находящи се по поречието на по-големите реки. Те търсели пътища към големите икономически и търговски центрове, каквито са били по това време арабската столица Багдад и византийският Константинопол. Държа да напомня, че „нашите“ варяги са били от начало волжки варяги, които по река Волга и покрай Каспийско море са си проправили път към Багдад. Едва след като Багдад загубва донякъде своята икономическа притегателност варягите се насочват към Константинопол, във връзка с което е възникнал и известният път „от варягите към гърците“.

Тук подхожда сравнението с лавина в планината. Неголеми отряди от професионални нормански воини са се придвижвали от север на юг, като превземали териториите на разпокъсаните племена по пътя си, превръщайки едни в свои роби, а други – в съюзници. По този начин към момента, в който стигнали Черно море, те вече били набрали сравнително голяма армия. Логично е предположението, че основната част от една такава армия е била съставена от славяни, макар че без норманското си ядро такава армия едва ли би могла да възникне или просъществува. Както ни съобщава „Началната руска летопис“, при сключването на руско-византийския договор през 911 г. представителите на руската страна са се клели в Перун и Велес, които са славянски богове.

Това, че славяните са преобладавали, е било от ключово значение за бързата асимилация на норманското ядро. При асимилацията действа правилото на „трите поколения“. Рюрик, Игор и Олга са имали нормански имена, но техният внук и син вече се е наричал Светослав.

„Началната руска летопис“ изобилства със сведения за сражения с различни номадски племена. Били ли са те непреодолими врагове за Киевска Рус и княжествата, които възникват след разпада ѝ?

Номадите не са били непреодолими врагове. Например: куманската заплаха е била сравнително бързо отразена и де факто куманите стават васали на руските князе.

Като тук е нужно да направим две уточнения. Първо: по това време всеки е воювал против всеки – не само срещу външни врагове, но също и срещу близки роднини князе, като често в борбата си за власт са воювали помежду си и братя. В такива условия съюзите с номадските племена не са били рядко явление. Понякога такива съюзи са се скрепявали чрез династични бракове. Така, че взаимоотношенията между Киевска Рус и номадите не се свеждат само до военни конфликти. Второ: древноруските князе в повечето случаи – например 75% – са сключвали бракове с кралските семейства на Полша, Унгария, Франция и други католически страни. Това автоматично е увеличавало броя на военните конфликти и военните съюзи. Даниил Галицки практически не слизал от коня, воювайки при това доста успешно със своите най-близки роднини – поляци и унгарци, като в същото време е търсил измежду тях съюзници срещу монголците.

Друг е въпросът, че борбата срещу степните номади е отвличала силите и вниманието от други, по-важни неща. Редица историци обясняват защо древна Рус е оставила след себе си сравнително бедно културно и научно наследство именно с това: тя е трябвало да съсредоточи твърде много усилия за отбраната на южните си граници и в тези условия е било невъзможно да се мисли за наука или култура.

Дълго време Украйна е била лишена от собствена държавност. Може ли да се каже, че военните традиции на Рус-Украйна постепенно са били загубени?         

Путин нарича разпада на СССР най-голямата геополитическа катастрофа. Това, разбира се, е глупост. Главната геополитическа катастрофа за нашия регион е изчезването на Киев като пръв политически център. След като е бил разрушен от монголците, градът е съумял да възстанови своите размер и численост едва през XIX век. Подобна съдба има и Рим: след падането на Римската империя градът също успява да се върне към предишните си размери едва през XIX век. Примерите на Рим и Киев ни показват, че международната политика, досущ като природата, не търпи вакуум; в образувалата се геополитическа дупка са се втурнали съседните народи от изток, запад, север и юг. След унищожението на центъра украинските земи се превърнали в геополитически важен и същевременно силно уязвим граничен регион. Нито една държава не е съумяла да се задържи на неговата територия за повече от три столетия.

При такива обстоятелства умението да воюваш е било условие за оцеляване. Така например русите (да не се бърка с руснаците!) – тоест православното население на Великото Литовско Княжество, а по-късно полско-литовската Жечпосполита – са изиграли решаваща роля в битката при Грюнвалд при победата над Тевтонския орден.

Запорожката сеч и казаците заемат огромно място в украинската история – кои са най-изтъкнатите военни успехи, които могат да влязат в учебника като украински победи?

Битката при Хотин през 1621 г., когато войската на полската Жечпосполита, в която участват и казаци, разгромява армията на Османската империя; битката при Жолтие води през 1648 г., в която казаците на Богдан Хмелницки разбиват армията на Жечпосполита; битката при Батог през 1651 г. – отново победа на казаците над полската Жечпосполита; Конотопската битка от 1659 г. – този път казаците воюват заедно с полската армия и татарите срещу Москва; сражението край Пироговка през 1664 г., при което руско-казашките войски удържат победа над армията на полския крал Ян II Кажимеж; битката при Кицкан през 1683 г., в която казашките войски на Жечпосполитата разгромяват Буджакската орда по време на казашкия поход към Деснобрежна Украйна и Молдавия в хода на полско-турската война. В едни от случаите казаците са побеждавали сами, а в други – участието им е било от решаващо значение за крайната победа. Списъкът с победи не е пълен. И, разбира се, има и отделен списък с поражения, какъвто има всяка армия. Общо взето това е била армия, която е умеела да воюва. Не е изненадващо, че казаците и тяхната история заемат главно място при формирането на украинското самосъзнание.

Това, което много често бива забравяно, е фактът, че най-голяма слава на казаците носят морските им походи. Именно това привлича вниманието на католическите страни върху Запорожката сеч в момента, в който са търсили съюзници в борбата си срещу Османската империя.

Как са се проявили украинците като част от въоръжените сили на полската Жечпосполита, Руската императорска армия и Австро-Унгарската армия?

Ще се огранича с отделни примери. В Руската императорска армия квотата на офицери от украински произход относително е отговаряла на дела на украинците („малорусите“) в състава на населението на Руската империя. Длъжен съм да припомня, че в това време значителна част и от въстанието на декабристите, и от полските въстания от 1830–1831 и 1863 г. са се случили на украинска територия и с украинско участие. С други думи, и сред строителите, и сред разрушителите на империята е имало много украинци.

Лоялността към империята е била преобладаваща дълго време. Това не бива да ни учудва. Русия е била голяма, но изостанала империя, която силно се нуждаела от образован елит от западните си покрайнини. Сред този елит потомците на казашката върхушка са имали едно важно предимство: били са православни, тоест „свои“, от гледна точка на империята, и благодарение на това са могли понякога да изградят главозамайваща кариера в центъра на империята.  По друг начин обаче стоят нещата за тези, които са останали по родните си места. Те постепенно са губили правата си, делът им сред местната администрация постоянно спадал. Пътешествениците в средата на XIX век пишат, че тези хора чувстват към Руската империя единствено омраза и че в момента, в който тази империя започне да запада, те веднага ще провъзгласят своя независима държава.

Съвсем различно е положението по украинските земи в границите на Австрийската империя. В тях на практика не е останала украинска аристокрация, броят на украинските („русински“) офицери в състава на австрийската армия е пренебрежимо нисък. Местните украинци в армията са били почти без изключения редови войници и въпреки че са се сражавали храбро, са се губили в общата статистика. Например: едва ли мнозина знаят колко голямо количество украински войници са участвали и са загинали в известната битка при Солферино през 1859 г. по време на Австрийско-италианската война.

Въпреки всичко украинците са били лоялни към Виена – на първо място поради това, че австрийското правителство, при все всички негови ограничения, е давало много повече права и свободи в сравнение с руското. Не е изненадващо, че още в началото на Първата световна война местните национално осъзнати украинци са създали доброволчески легион на Украинските сечеви стрелци, който влиза в състава на Австро-Унгарската армия, за да се бори против Руската империя за националната независимост на Украйна. Австрийското командване обаче остава колебливо в отношението си към легиона – хвалило го е в случай на победа и го е обвинявало в предателство след поражение. Въпреки това опитът, придобит от доброволческия легион, станал важна част от украинската военна история, а сечевите стрелци са увековечени в украинския фолклор като герои на много песни – подобно на казаците през предходните столетия.

Борбата за утвърждаване на младата украинска държавност често се представя като низ от поражения на армиите на Украинската народна република и Западноукраинската народна република срещу превъзхождащите ги сили на противника. Доколко това е било така?

На първо място, още самите съвременници са нарекли през 1917 г. „украинско чудо“ възникналите на практика от нищото украинска държава и украинска армия, които се радвали на голяма поддръжка от въодушевеното украинско общество. По-конкретно по време на изборите за Учредителното събрание в украинските губернии побеждават украинските, а не руските партии. Това чудо се корени в мащабната трансформация, която преживява украинското общество по време на Първата световна война и на първо място мобилизираното на фронта селячество. От това през цялото време се оплаквали болшевишките командири: те могат да победят редовна войска, но какво да правят с украинските селяни?

На второ място: войната и революцията разкрили геополитическата значимост и същевременно – геополитическата уязвимост на украинските земи. Това е била „война на всички срещу всички“, където помежду си воювали едновременно по няколко армии. Характерът на украинската армия се изразява в честотата, с която се е сменяла властта: ако в центъра между 1914 и 1922 г.г. властта се е сменила 2–3 пъти, то в Украйна – повече от 6 пъти, а в самия Киев – 11 пъти. При тези обстоятелства никой не е имал решаващо преимущество, като всичко е зависело от това кой с кого срещу кого е. Един от решаващите фактори, изиграли роля при поражението на най-силната и добре снабдената Бяла армия през 1919 г., е нежеланието ѝ да влезе в съюз с Петлюра.

Най-големият проблем за Украйна е отсъствието на поддръжка отвън. След като украинското правителство, в опита си да се предпази от болшевиките, сключва Бресткия мирен договор, в очите на страните от Антантата Украйна се превръща в прогерманска държава. След поражението на Германия армията на Украинската народна република се оказва в пълна изолация, без медикаменти и боеприпаси – напълно небоеспособна, поради което Антантата отказва да ѝ окаже помощ. Помощ все пак е предложена през 1920 г. от Пилсудски, който сключва съюз с Петлюри и заедно с него се отправя на поход към Киев. Но това е, както се казва, „след дъжд качулка“ – твърде късно, за да се поправи каквото и да било.

Отделен случай представлява армията на Западноукраинската народна република (ЗУНР). Тя се отличава със своята дисциплинираност: откъдето и да минела, не оставяла след себе си погроми над мирното население, вълна от каквито заливат цяла Украйна и в които участват всички армии, но най-вече армията на Украинската народна република (УНР). Армията на ЗУНР е галицка армия. Тази неголяма украинска територия дава армия, която практически се равнява по своята численост на армията на УНР, а по нивото на организация я превъзхожда. Проблемът е в това, че армията на ЗУНР е въвлечена във войната от 1918–1919 г. с Полша за Лвов и Галиция и това ѝ пречи да участва пълноценно в боевете за Киев, който от своя страна е стратегически по-важна цел.

Украинската армия воювала не по-лошо, и не по-добре от другите. Главната причина за неуспеха на украинската революция са не вътрешните слабости – всички по това време страдат от тях – а международната конюнктура.

Болшевиките също били изолирани. Но те използвали силно оръжие за утвърждаване на своята власт – масовия системен терор, в сравнение с който бледнеели репресиите и погромите на всички други режими.

По време на Втората световна война украинците обикновено се намират в сянката на Русия и Германия. Можете ли да кажете няколко думи за ролята на украинците в този конфликт?

Участието на украинците във Втората световна война често се описва по ироничния начин, по който го описва и историкът Норман Дейвис: „Украинците са представяни за руснаци, когато вършели добро, и за украинци, когато вършели нещо лошо“. Украинците били представяни изцяло или като нацистки колаборационисти и антисемити, отговорни за Холокоста, или като садистични охранители в концлагерите, или като жестоки националисти, които убивали съветски граждани и поляци. Тук иронията е в това, че ако бяха победили нацистите, за украинците в нацистките учебници по история най-вероятно щеше да пише като за съветски колаборационисти.

На страната на Германия воюват около 250 000 украинци, в основната си част бивши съветски военнопленници, а на страната на Съветския съюз – около 6 милиона. Стратегията на Червената армия е „да зарине врага с трупове“, като през различните периоди на войната от Украйна са набирани от всеки пети до всеки трети войник в нея. Но украинците не са били само пушечно месо. Общият дял на украинците, получили медали и звания Герой на Съветския съюз, възлиза на 20 до 30%, което съответства на дела им сред населението на СССР. Но това е повече, отколкото броя на войниците и офицерите от всички останали народности, с изключение на руснаците. В Червената армия е имало около 300 генерали от украински произход, някои от които дори командват на фронта. Тази статистика опровергава твърденията на Путин от 2010 г., когато той заяви, че Русия е можела да победи в Отечествената война и без Украйна.

Украински войници са воювали в армиите на съюзниците – в американската, британската и канадската, полската, чехословашката армия, а също са били и част от партизански отряди във Франция и Югославия.

Една важна особеност е наличието на трета сила в Украйна, преследваща собствена цел, а именно – създаване на украинска национална държава. Тази сила не е еднородна, в нея са включени няколко противоборстващи си течения. Най-голяма и най-многочислена сред тях е Украинската въстаническа армия, известна сред народа като „бандеровци“. Историята на тази армия има своите тъмни страници, споменът за които е препъникамък в отношенията между самите украинци и в отношенията на украинците с техните исторически съседи – евреи, германци, поляци и разбира се, руснаци. Необходимо е обаче да си спомним, че до събитията в Будапеща през 1956 г. и в Прага през 1968 г. борбата на бандеровците срещу съветската власт е пример за най-масовата и продължителна антикомунистическа съпротива. И ако днес в Украйна почитат Бандера и бандеровците, то ги почитат именно като символ на съпротивата срещу Москва.

Основният украински проблем по време на Втората световна война е същият, както и през предходните периоди от историята, а именно – геополитическата важност и уязвимост на пограничния район, който превръща Украйна в „кървава земя“ и заставя украинците да воюват едни срещу други в състава на враждуващите помежду си армии.

Какво може да се каже за въоръжените сили на съвременна Украйна след 1991 г.? Какви предпоставки са заложени в победите от 2022 г.?

След като Украйна стана независима държава, ние наивно се надявахме, че историята на войните и революциите ни ще остане в миналото. Считахме, че Украйна трябва да се движи в същата посока като Запада, тоест към постепенна демилитаризация. Бе създадена Украинската армия, която участваше в международни миротворчески мисии, и общото впечатление от това бе положително. Най-високата степен на демилитаризация Украйна достигна по време на управлението на Янукович – както като резултат от неговите преки решения, така и в резултат от активната инфилтрация сред висшите органи на властта от проруски сили. В резултат от това в момента на анексирането на Крим и „руската пролет“ Украйна де факто нямаше боеспособна армия и ситуацията бе спасена от доброволци и от гражданското общество. Украинската армия бе възкресена практически от нулата по време на управлението на Порошенко – и това е негова неоспорима заслуга. И още нещо много важно: за осемте години от началото на руската агресия през 2014 г. тя придоби ценен боен опит. С идването на Зеленски на власт през 2019 г. ни се струваше, че тези процеси ще бъдат преустановени. За щастие, това не се случи. И се оказа, удивително за мнозина, че към момента на началото на пълномащабната руска агресия на 24 февруари 2022 г. в Украйна съществува силна и професионална армия.

Главната причина за това, която, за щастие, Путин не вижда и не разбира, е дълбоката трансформация, която украинското общество преживя през последните 30 години. Най-голямото постижение за тези 30 години независимост е появата в Украйна на нова политическа нация, демократична, с постоянно сменящ се елит, поява на ново поколение и нова армия. Путин заплашва да унищожи всичко това. Парадоксът е в това, че със своята агресия той унищожава всичко съветско, което все още се е съхранило в Украйна, заедно със съветското въоръжение и съветския начин на водене на война. В резултат от това украинската армия все повече се доближава до стандарта на НАТО. Както се бе пошегувал Зеленски: не украинската армия трябва да се присъедини към НАТО, а НАТО към Украйна.

Разбира се, триумфализмът е опасно нещо. Това е дълготрайна война, а цената ѝ за Украйна е вече много висока. Но бойният дух е висок, както е високо и нивото на доверие на обществото към армията и силното му желание да ѝ помогне. В такива условия Путин може да нанесе много вреди на Украйна, но да я победи е невъзможно.

Въпросите зададе Александър Гогун