Публикуваме откъс от една от последните книги на проф. Ивайло Знеполски, който ни напусна на 29 ноември 2023 г.
Интелектуалното завещание на учения, чийто отдаден труд го превърна в „човекът история на близкото ни минало“, е темата на дискусията на 27 февруари, вторник, от 17.30 ч. в Огледалната зала на Софийския университет. По време на събитието, организирано съвместно от Института за изследване на близкото минало, Нов български университет, Софийски университет и издателство „Сиела“, ще бъдат представени последните две книги на проф. Ивайло Знеполски от поредицата „Минало несвършено“ – „Тоталитаризмът: Хана Арент, Ерик Вьогелин, Реймон Арон“ и „Семейни разправии: Хана Арент, Ерик Вьогелин, Реймон Арон“.
„Семейни разправии: Хана Арент, Ерик Вьогелин, Реймон Арон“, Ивайло Знеполски, художник на корица Веселин Праматаров, Институт за изследване на близкото минало, издателство „Сиела“, 2023 г.
Ивайло Знеполски
ВСТЪПИТЕЛНИ ДУМИ
Много неща свързват Хана Арент (1906–1975), Ерик Вьогелин (1901–1985) и Реймон Арон (1905–1983). Почти връстници, деца на своята епоха, носещи спомените от Първата световна война, преживели следвоенната криза и политическите и социалните сътресения на 30-те, свидетели на възхода на националсоциализма и на призрака на комунистическата революционна вълна в Европа. И тримата в една или друга степен лично са се усещали заплашени от надигащия се нацизъм, а Арон, непосредствено след войната и със символното насилие на радикално лявата интелектуална среда, и от съвсем реалното домогване на комунистите до властта. По един или друг начин техният опит, макар и не съвсем идентичен, влияе върху нагласите, идеите и творчеството им и определя личната им ангажираност при изследването и оценката на тоталитаризма.
И тримата са преживели възхода и обсебването на властта от нацизма. Арент и Вьогелин по силата на местоживеене и национална принадлежност, а Арон като външен наблюдател, пребиваващ в немските университети в периода 1930–1933 г. като млад изследовател, подготвящ докторската си теза. Пръв напуска Германия Арон, който, макар и евреин чуждестранен гражданин, не може да не е изпитвал някакво притеснение, наблюдавайки все по-агресивния антисемитизъм. Заминаването му е свързано с приключване на университетските ангажименти, но е и нещо като бягство, поне в психологически план. По време на престоя си той е наблюдавал дълбоката криза, която изживява Германия, разделението, непримиримите антагонизми между социалисти, комунисти и националсоциалисти, надигащото се насилие и разпадащата се държавност. Връщайки се във Франция констатира множество белези на същото заболяване. Страната е не по-малко разделена, институциите са отслабени, агонията на френската демокрация е събудила едновременно призраците на пролетарската и на консервативната революция. След военното поражение на Франция и окупацията ѝ от нацистка Германия, Арон, макар изцяло интегриран непрактикуващ евреин, вече съвсем реално е заплашен от съдбата на керваните, тръгващи към лагерите на смъртта на Изток. Но не това е основната причина за неговата предстояща емиграция, водещи са дълбоко вкоренените патриотични подбуди в качеството му на французин. През 1940 г. той се прехвърля в Англия и се включва активно в работата на правителството в изгнание, оглавено от генерал Дьо Гол и поставило си за задача организирането на френската съпротива и подготовка за времето след войната.
Хана Арент напуска Германия малко по-късно през същата 1933 г. Малко преди това тя приема от Курт Блюменфелд, един от ръководителите на немската ционистка организация, задачата да проучи документите, намиращи се в Пруската национална библиотека, свидетелстващи за антисемитските практики, установени в Германия. Те са му необходими с оглед изказването му пред 18-тия Ционистки конгрес в Прага, предвиден за лятото на 1933 г., като доказателство за невъзможността за каквато и да е форма за асимилиране на евреите в Германия. Гестапо лесно влиза по следите ѝ и тя е арестувана след седмица, но след това, поради липса на доказателства и все още не овладяната напълно от нацистите съдебна система, е освободена. Това е знак, че е реално заплашена, и тя успява да напусне Германия, преминавайки през Чехословакия, след това през Швейцария, за да се окаже в Париж, където остава до края на 1940 г. Присъединила се към голямата еврейска общност от емигранти от Германия, Арент се включва активно в организирането на приютяването на бягащи от нацизма евреи и улесняване на пътя им към Палестина. След окупацията на Франция и вследствие на политиката на съглашателство с германците на генерал Петен и правителството на Виши, Арент е арестувана отново, въдворена във временен лагер с перспектива за изпращане на Изток. Благодарение на хлабавия режим в организирания от колаборационистите лагер, тя успява да избяга. В Марсилия с помощта на Американския спешен център получава виза за Португалия, където чака почти година преди през май 1941 г. заедно с 2500 евреи получава виза за влизане в Съединените щати. В Ню Йорк тя продължава активистката си дейност в полза на прокудените, но макар с времето да се отдалечава от ционисткото движение, продължава да разсъждава върху антисемитизма. След десет години, през 1951 г., Арент е натурализирана и получава американско гражданство. Безспорно от тримата тя е била директно и най-силно заплашена, два пъти на прага на гибелта, най-уязвима и вътрешно преживяла целия ужас на потенциална жертва. Поради това съвсем естествено е и емоционално най-силно свързана със събитията и тоталитарния феномен, най-чувствителна към екзистенциалната ситуация както на реалните, така и на потенциалните жертви.
След Аншлуса през 1938 г. и разпростирането на властта на националсоциализма и върху Австрия последен напуска Райха Ерик Вьогелин. Голямата общност от етнически германци в Австрия подкрепя присъединяването към Германия, но Вьогелин, макар и немец, роден в Германия и сравнително късно преселен със семейството си в Австрия, се противопоставя активно. Още през 1936 г. той се е обявил против опита за преврат, предприет от окуражените от Германия австрийски националсоциалисти, и в подкрепа на оказалия съпротива австрийски президент. Събитията от 1936 г. са повод за написването на книгата „Авторитарната държава“.[1] През 1938 г. публикува и друга книга, която, макар и тънка по обем , по-късно ще има широк отзвук – „Политическите религии“[2], в която разглежда националсоциализма и комунизма като феномени от един и същ вид и ги определя като израз на дълбоката криза на модерността. Книгата е публикувана непосредствено преди Аншлуса, забранена е, а Вьогелин е уволнен от Виенския университет. Той не чака да последват други мерки и успява да напусне страната. Заминава за Съединените щати, където вече има установени връзки благодарение на двугодишното си пребиваване в американските университети (1924-1926) като стипендиант на Рокфелер. Неговият случай на емигрант е лишен от голям драматизъм и адаптирането му към новата ситуация е най-безпроблемно.
И тримата, макар и по различен начин, преживяват съдбата на емигранти и тази факт е белязал техния възглед за света. По същество и тримата са подготвени за случващото се, през различни периоди са пребивавали в различни страни, ерудирани и всестранно образовани полиглоти, те се чувстват част от западната цивилизация и хуманистичните ѝ традиции. Но по различен начин усещат късането с културната и социалната среда на страната, в която са родени. В това отношение Арент и Арон очертават двете противоположни позиции. Арент радикално скъсва с идеята за Държавата-нация (отказва да се идентифицира както през германското гражданство, така и през ционисткото движение и еврейския произход), която обвинява за дълбоката криза на модерността. В Америка се чувства добре, тъй като страната представлява република, в която царува законът и човек не се подчинява на някого, а просто на закона, като самият той участва в този фундаментален закон. От тук според нея произлиза универсалното съзнание, което не се идентифицира с подчинението на никакъв частен позитивен закон, в това число и на етническа принадлежност. В Америка тя е освободена от вменяваните от етническата и националната принадлежност задължения или най-малкото от очакванията за произлизащото от тях поведение. Тя е абсолютно свободен дух, човек без страна, гражданин, който просто се подчинява на закона и мисли самостоятелно. Космополит, виждащ в Американската конституция бъдещ модел за света.
Арон, точно обратното, е силно свързан с Държавата-нация, чувства задължение към нея, гледа на емиграцията си в Лондон като участие в една национална мисия, всичките му мисли и чувства са насочени към спасяването на отечеството и възстановяване величието на Франция. Безспорно като повечето французи емигранти в Англия, както и самият генерал Дьо Гол, той изживява пребиваването си там и насмешливите, снизходителни или дори състрадателни погледи на англичаните като унижение. Една велика бивша империя е срината като картонена кула и това е преживяно като драма.
Най-малко драматизъм има в съдбата на Ерик Вьогелин. Универсалността на американското държавно устройство, както и при Арент, изцяло съвпада с неговите универсални нагласи, ето защо той се чувства добре тук и в голяма степен успява да бъде американец или поне да се държи като американец, нещо, което се усеща в поведението му в основания от него след войната Институт за политически изследвания в Мюнхен. Той е гост в следвоенна Германия и няма никакво намерение да се установява тук, както това прави Теодор Адорно, Ернст Блох, Бертолт Брехт и много други. Пред един свой колега споделил: „Аз не съм автор „в изгнание“. Америка не е изгнание, а е дом от студентските ми години.“
Това не са единствените различия между тях. Теориите и на тримата са свързани с различни контексти (културни, исторически, социални), с различни научни дисциплини и философски традиции. И за да ги разберем и съдим, трябва да познаваме добре тези контексти, тъй като Арент, Вьогелин и Арон решават едновременно конкретни задачи и търсят по-общо обяснение за образа на съвременния свят. Ето защо не е излишно да се разглеждат теориите им за тоталитаризма във връзка и с личността на авторите, с перипетиите на техния живот и на отношенията им с епохата. Зад всяка теория стои един автор и за да се създаде, е необходимо да има фигури, например като Хана Арент, Ерик Вьогелин или Реймон Арон. Без тях тези теории не могат да се случат.
Хана Арент говори в контекста на една универсална драма – тази на еврейския геноцид и моралния потрес, който тя предизвиква. На фона на констатацията за сгромолясването на западната цивилизация и потъпкването ценностите на хуманизма, говори от името на жертвите. Най-подходящите инструменти за това намира в екзистенциалната философска антропология. Неслучайно редица коментатори отбелязват, че в „Произходът на тоталитаризма“[3] се чувства влиянието на Хайдегер. Тя не обича да говори публично за това, тъй като нещата с влиянията са по-сложни, но не отрича връзката си с немската философска традиция, през която е формирана. Но въпреки че според нея „Битие и време“ е голяма творба, собствената ѝ философска позиция, вън от възприемането на редица изследователски инструменти, се развива в опозиция на основния ѝ патос. Това става през прочита на материализма на античната философия и все по-честото ѝ обръщане към християнската етика. Когато през 1960 г. „Човешката ситуация“ излиза в Германия, тя пише на Хайдегер: „Книгата произлиза директно от първите ми дни в Марбург и ти дължи почти всичко във всичките свои аспекти.“ В изследване на връзката между двамата все повече в литературата по въпроса натежава мнението, че Арент по същество е наследила от Хайдегер проекта и метода за деконструкция на метафизиката, за проблематизиране на основните положения на традиционната философия.
Но „Човешката ситуация“ в същото време представлява и полемична реплика към Хайдегер. Противно на своя учител, Арент не противопоставя онтологичното и антропологичното измерения, отказвайки да съгласува човешкото действие и Битието. За нея човекът не е затворник на обстоятелствата. Така Арент допринася за радикалната критика на позицията на Хайдегер, която не само изобщо игнорира нейното основно понятие за множествеността на съществуването, но прави и невъзможно неговото разбиране.[4] Нейното писмо трябва да бъде разбирано като жест на помирение след бурните следвоенни години и тежащите обвинения върху учителя, и признание за дълга към годините на нейното обучение, на които тя дължи философската си чувствителност към екзистенциалната проблематика, и нещо, с което особено се гордее, придобитата висока интерпретативна култура на историческите, социалните и политическите феномени. На тази традиция дължи донякъде и предразположението към заемането на радикална позиция, която понякога я тласка към пренебрегване на противоречивата фактология.
Вьогелин е пряк свидетел на началото на европейската драма, но намира пристан и сигурност в уюта на американските университетски кампуси. За него войната е приключил епизод и интересът му е насочен към историята на политическите идеи и процесите в дълбочина: противно на Арент, определя кризата на модерността не като акт на късане с традицията, а като деформиране на традицията и проследява този възходящ процес през хилядолетната история на западната цивилизация. Ако Арент е загрижена за съдбата на хората, на различните отделни индивиди, мислите на Вьогелин са насочени по-скоро към съдбата на цивилизацията. Ерудиран историк на идеите, той се впуска в мащабни историко-културни реконструкции, през които се стреми да обясни съвременните политически процеси с помощта на привличане на нещо като екзистенциална антропология, съчетана с елементи от структурен подход, не толкова неназован и неосъзнат, колкото все още нуждаещ се от ясна методологическа база. Този структурен подход така или иначе се позовава на вродени психологически структури, зададени от античната традиция и християнството и функциониращи като постоянни психологически матрици.
Арон анализира тоталитарните движения и идеологии още от средата на 30-те, но теорията му за тоталитаризма се развива в контекста на дълбоката политическа криза, която изживява Четвъртата френска република през 50-те и началото на 60-те години. Тя обхваща всички партии, но основен фактор се явява възходът и агресивната настъпателност на комунистическата левица и безпрекословното ѝ подчинение на Москва. Без да е консерватор, Арон се чувства силно свързан с културната традиция и френската идентичност, с традиционните буржоазни добродетели и ценности. Част от тази традиция е и френския рационализъм, стремеж към обективност и умереност, идващи по линията на Монтескьо, а след това и демократичната политическа мисъл, свързана с Токвил. Арон се насочва към изследване на нещата не от предварително зададена философска позиция, а такива каквито са, облегнат на инструментите на формулирания от самия него метод на политическата социология. Макар и преминал през школата на Вебер и силно привързан към неговия рационализъм, той загърбва един от най-широко използваните му инструменти – идеал-типичното, и се съсредоточава върху реалните процеси в обществото, в тяхната конкретна индивидуалност. От тази гледна точка разглежда и политическата криза във Франция, и тоталитаризма на съветската система след Сталин не толкова през идеологията, а през реалните икономически, политически и социални процеси. От тримата Арон единствен през определен етап на своята дейност е активно политически ангажиран, макар и рядко партийно обвързан. Но когато изследва съветския тоталитаризъм, го прави освободен от каквато и да било политическа гледна точка.
Тримата автори са толкова различни, че това прави отношенията им достатъчно комплицирани. И макар пътищата им да се пресичат не веднъж, това не води до изясняване на позициите им и с много малки изключения до открита комуникация. Безспорно най-комплицирани и с най-дълга история са отношенията между Хана Арент и Реймон Арон, които до голяма степен олицетворяват напрежението между левия и десния модерен либерализъм, чужди на крайностите на радикалното ляво и на консервативното дясно. Ерик Вьогелин остава малко настрана от тази опозиция. Мирогледно той не се различава много от Арон, но чисто философски чувства Арент по-близка, макар и да я намира чужда на присъщия му дисциплиниран начин на философско мислене. Различия и разминавания бележат раждането на техните теории за тоталитаризма. Но това, което не се получава по линията на индивидуалните отношения, в една или друга степен се осъществява по линията на вътрешната динамика на творчеството. Налице са общи, обикновено непризнавани и пречупвани през индивидуални изследователски импулси идеи, които внимателният и търпелив читател може да реконструира.
Разбира се, едно проблемно научно поле не може да бъде изградено само на базата на едностранните критики или отрицанието, необходимо е и съгласие по някои основни показатели в отношението към тоталитарния феномен. Може да приемем, че и при тримата ясно се открояват определени общи принципи в оценката на тоталитаризма и на тоталитарната идеология. За тях няма никакво колебание при изграждане на характеристиките на тоталитаризма и базата, на която това става – роднинската връзка между националсоциализма и комунизма. Между тях няма спорове относно основните „елементи“ в разбирането на тоталитарния феномен, такива, каквито са изведени в книгата на Арент, макар и наличието на различия в тълкуването на един или друг от тези „елементи“ или начина им на подреждане с оглед важността им за изясняване същността на тоталитаризма.[5]
Между тримата съществува и друга точка на сближаване, която изисква специално изследване – това е неафишираното придърпване към собствения теоретичен метод на изследователски инструменти (теми, мотиви) използвани от опонентите, с оглед уплътняване на първоначално заявената теза. И това се оказва печеливша стратегия и при тримата. В същото време текстовете им свидетелстват по-скоро за взаимно игнориране (чрез директна критика или упорито премълчаване) – трудовете им не само не фигурират в списъка с използваната литература, но и самите им имена са избягвани старателно. Това не ни пречи да констатираме, че възгледите и на тримата се развиват вследствие на така установения между тях индиректен спор. В него не участват глухи партньори, а внимателно четящи и мислещи хора. Анализът на текстовете и на тримата през следващите няколко години след началото на дебата за „Произходът на тоталитаризма“ ще покаже положителното въздействие на макар първоначално рязко отхвърляните критики. Арент, Вьогелин и Арон, силни индивидуалности и създатели на собствена и адекватна, според разбиранията им, най-подходяща методология за изследване на тоталитаризма, четат другите през призмата на собствения си подход, но без да се опитват да неглижират различията, а проблематизирайки ги.
Не е ли странно в такъв случай, че на фона на лоша комуникация и напрежение, скрити зад съзнателно поддържан тон на хладна официална уважителност, предлагам да разглеждаме тримата автори като нещо повече от хора от едно поколение, като семейство, семейство научно. Нима раздорите не са постоянен елемент от живота и историята на всяко семейство? В повечето случаи тяхното осмисляне и извлечените навременни поуки спомагат за намиране на духовно равновесие на всеки един негов член. Хана Арент, Ерик Вьогелин и Реймон Арон са свързани един с друг повече от всички останали, умножаващи се с годините теоретици в полето на изследването на тоталитаризма. Те са в началото на пътя, сблъскали гледните си точки още в момента на създадената от Арент теория за тоталитаризма, автори, поставили началото на теорията за тоталитаризма, автори с пионерски заслуги не само заради качеството на изградените теории, но и заради представата, която създават за сложността на проблема, за необходимостта да отчитаме различните входове за навлизане във и разбирането на тоталитарния феномен. Оставят ни не завършени теории, а отворено дискусионно поле, настоявайки върху сложността и променливостта на феномена.
Но те представляват семейство и поради простия факт, че се познават лично, че многократно са влизали в преки отношения, че житейските им пътища не веднъж са се преплитали през годините, че са били принудени да си говорят, дори индиректно. И други автори след тях са им отправяли справедливи или по-малко справедливи критики, но не са получавали отговор или по-скоро не е имало как да получат отговор. Жан-Жак Русо, който житейски изглежда не е бил много смел, когато му кажели, че някой го хули зад гърба му, отговарял „Когато ме няма, могат и да ме бият“. При тях случаят не е точно такъв, поведението им не се крепи на отсъствието. Критиките, които си отправят, или безразличието, което демонстрират един към друг, ги засягат лично, засягат честолюбието им, засягат убежденията им и ги тласкат да отговорят. Научната критика, директна, индиректна или анонимна, ги въвлича в лични отношения, които стават част от общия контекст на творческия процес.
Ще направя опит да реконструирам развитието на отношенията между тримата през годините, разглеждайки връзките им двама по двама, макар това да е доста трудно на база на оскъдната информация, която съществува или до която съм имал достъп. Надявам се биографичните пропуски да бъдат частично запълнени от бавния и повторен прочит на текстовете на тримата в контекста на хронологията на техните публикации. Това ще помогне да уловим взаимните влияния, признатия или непризнатия отзвук от взаимно отправяните критики. Тезата ми е, че именно творчеството на тримата най-добре показва тяхната семейна обвързаност – на фона на методологически и политически различия, на силното им его, на съперничество, понякога и на ревност, и на битки за налагане. Семейни разправии![6]
[1] Eric Voegelin, The Authoritarian State: An Essay on the Problem of the Austrian State, 1936, The Collected Works of Eric Voegelin, Baton Rouge, Louisiana State University, 1990, v.4. По-нататък в текста избраните произведения ще бъдат отбелязвани със съкращението CW.
[2] Eric Voegelin, Political Religions, (1938), CW, vol. 5.
[3] Hannah Arendt, The Origins of Totalitarianism (1948), A Harvest / HBJ Book, San Diego, New York, London.
[4] Виж по-подробно по този въпрос: Etienne Tassin, Le Trésor perdu. Hannah Arendt l’intelligence de l’action politique, Payot, Paris, 1999. Писмото на Арент до Хайдегер е цитирано по този текст.
[5] Ще дам пример с един не толкова важен, но по-лесен за илюстриране на това, което искам да кажа за характера на тези разминавания – решенията, които тримата предлагат за характеристиката и функцията на Фюрера или Върховния вожд в структурата на тоталитарната власт. Хана Арент се разграничава от Веберовата концепция за харизматичен лидер, заставайки зад тезата, че най-важният елемент в тоталитарното господство е организацията, Хитлер не е нещо друго освен олицетворение и гарант на силата на организацията, без особено значение на личните му качества. Ерик Вьогелин не отрича личните качества на Хитлер и на способността му да говори с масите, неговата харизматичност е израз на нуждата от вяра, колкото и погрешна да е тя. Реймон Арон също не е склонен да пренебрегне качествата на Вожда, не е съгласен по марксистки маниер да се отрича ролята на личността в историята. Изброявайки всички предпоставки за възникването на тоталитаризма той отбелязва, че все пак, за да се случи всичко това, е било необходимо и един човек като Сталин или Хитлер, била е необходима лудостта на Сталин. Каквато и да е ролята им в организацията, те не са лесно заменими. По-късно в разгръщането на съдържанието на тази част от книгата ще видим, че тези на вид не особено значими различия са израз на важни общометодологически разминавания, които са в основата и на различните прочити на феномена.
[6] В предишната ми книга „Тоталитаризмът: Хана Арент, Ерик Вьогелин, Реймон Арон“ подробно са представени и анализирани теориите на тримата за тоталитаризма. В тази книга отношенията между тях са разгледани в по-широк аспект, който засяга и въпроса за тоталитаризма, но вече не в центъра на вниманието, а вписан в много по-широк кръг от проблеми. Запознаването и с двете книги би обогатило и направило по-пълноценно възприемането и на едната, и на другата книга. Но разбира се, това зависи от степента на заинтересованост на всеки читател; двете книги спокойно могат да се четат и като отделни творби.