Очевидно е, дори за чисто житейската ни интуиция, че в теб, човека пред мен, аз познавам – за разлика от всяка друга жива твар – не просто още един „човек“ – да, различен по характеристиките си от всеки друг, но и… теб, именно теб, който съвсем не си просто „още един човек“, но и един определен уникум.
Ето го този нов индивидуален човек – моят син (моята дъщеря) – казвам аз, когато видя за първи път своя новороден син (или дъщеря). И само това в началото аз все още виждам и познавам, намирам в него (в нея). Разбира се, виждам и че той (тя) е друг в сравнение с мен и с всеки друг човек. Когато обаче в един по-сетнешен момент постепенно вляза в по-зрял, именно персонален контакт с него, аз – няма как да не си дам сметка за това – познавам вече и нещо друго, нещо повече. Аз виждам, намирам, познавам в него… него. Познавам теб в теб, моя син (моята дъщеря), познавам и намирам – буквално намирам теб, мой сине (или моя дъще). И това, което вече започвам да познавам, безспорно – аз добре осъзнавам това – е нещо различно и определено по-дълбоко от просто новия, другия (в сравнение с всеки друг) „човек“. „Ти“, който (вече) ми откриваш, че си ти, е уникалността, която си ти – личността, която си ти. И ето – аз теб вече познавам в теб, познавам тоест най-дълбоката, най-собствената твоя дълбочина – уникалността ти, която не просто е различна от онази на всеки друг, но е и точно определена и неповторима, неподлежаща на „копиране“ и на възпроизвеждане.
Да, ние трябва да си дадем сметка, че в този свят ние, едва впоследствие, в един по-късен в сравнение с появата му момент откриваме персоналното „ти“, съзираме „ти“ в „ето това [наше дете]“, в „ето този [човек, с когото се срещаме и запознаваме]“. Отначало ние имаме просто „ето този конкретен човек“ (какъвто е и всеки конкретен човек), „ето това наше дете“ (каквото е и всяко нечие дете). И ето – в него, вече в него, в „това“, в „ето този“, аз започвам да имам „теб“, ти се про-явяваш, „изгряваш“ в „ето този“. Ето „това наше дете“ става[ш], буквално ставаш „ти, мой сине“ (моя дъще), обозначено с – предварително, в пред-ведение на това ставане-разкритие – даденото ти лично име.
В Божественото творчество на човека обаче – трябва да съобразим – нещата би следвало да стоят обратно. „Ти“, именно „ти“ биваш извикан от Създателя, за да станеш „ето този“, за да те съзрат и да те познаят като личност. „Ти бъдѝ тяхното дете“ (този техен син, тази тяхна дъщеря) – повелява Създаващият те и значи в Неговото творчество „ти“ ставаш „ето това (дете)“, „ето този (човек)“. „Ти“ – фигуративно казано – в първоосновата си предхожда твоето „си“, „ти“ си първо, „ти“ си първи.
Е, що е това „ти“, самото „ти“, което „си“, което се явяваш, което човеците откриват в света си, намират го в „ето това [наше дете]“, в „ето този [наш син, наша дъщеря, наш близък]“.
То – ще трябва да се съгласим – е абсолютен уникум, абсолютна новост.
Пак казвам – поне всеки родител има опит в това. Поглеждайки към този свой син (към тази своя дъщеря), аз си давам сметка, че битието му (битието ѝ) тук, пред мен е произлязло чрез нас – неговите баща и майка. И, разбира се, не би могло да произлезе, да е тук сега, ако не бяхме създадени способни да възпроизвеждаме битието си, определеното си човешко битие. Само че онзи, онзи уникален, който се оказва, че е това появило се чрез мен същество, който е нашият син (нашата дъщеря), който е „ето този“, ние… въобще не сме създали. Произходът на неговия уникум, с който „се запознаваме“ постепенно след раждането му, тъне в тайнствен мрак. Неговата личност идва при нас някъде из-отвъд нас, из-отвъд всички нас. И едва след появата ѝ в нашия свят ние вече я намираме, започваме да я виждаме в неговото битие, чийто генезис можем да проследим. Как обаче, откъде тя е дошла в ето този (в ето тази), които знаем как и откъде са дошли, ние не можем да видим. Защото виждаме: твоята личност, наш сине (или наша дъще) не е от битието на мен и на майка ти, а в битието ти, получено от нас, и е дошла тук, в него (в нея) от някакво тайнствено, отвъд всички нас място, от някаква… тайна.
„Ето този“ пред теб – твоят син, чието битие знаеш, че е „произлязло“ чрез теб, ти казва своето „аз“ и ти ясно разбираш, че в това негово „аз“, в самото негово „аз“ ти нямаш участие, не се явяваш негов извор. Ти можеш да го „възпитаваш“, да го „учиш“, да го „формираш“, но ще учиш и възпитаваш, ще формираш неговата личност, която… не е от теб, не е твоя и на когото и да било друг освен на него самия в този свят. Ти, който си съдействал за появата му, за наличието му, за това той „да бъде“, все пак в него се запознаваш с неговия „аз“. Съзираш този последния в него – в ето този, но разбираш добре, че той не е просто „ето този“, а онзи, който се е реализирал в него, придобил е битие с битието му, но не е, не е битието си, а именно онзи (аз), който се е реализирал в битието си и вече има битие в това битие.
Е, що е този негов „аз“? И откъде „идва“, реализира се и започва „да бъде“?
От Творческото „ти“ – ще кажа аз като християнин – от това извикано от Бога и, нека се изразя така, чисто „лично местоимение“, което Той, с това извикване е пожелал „да бъде“ и което е започнало „да бъде“, осъществило е – нека си поиграя с думата – своето „место“-имение в „ето този“, в „ето това“ индивидуално същество, произведено чрез нас. То, то, обаче което само по себе си не е просто това индивидуално същество, е започнало „да бъде“ в него, осъществило е своето „место“-имение.
Но ето защо – нека си дадем сметка защо го чувстваме именно по този начин – този „аз“ в теб, наш сине или наша дъще, той вече… не е просто „наш“. Не е просто „наш“ в нашия син (или в нашата дъщеря). Той е сам по себе си и с него ние сме равнопоставени, лице в лице се намираме. А поради това пък накрая, едва към лицето, с което „се срещаме“ и „запознаваме“ в ето този наш син (или дъщеря) ние можем да изпитаме вече (лична) любов – любов само подкрепена (и подкрепяна) занапред от родителската привързаност, от родителския инстинкт, който имаме към „детето си“.
Добре. Аз обаче казах, че (едва) след като се „срещна“, след като „се запозная“ собствено с теб – с твоята личност в теб, аз бих могъл да те обикна в дълбокия, в собствения смисъл на тази дума: да обикна вече теб, а не просто „своята плът и кръв“, своя „сънародник“, своя себеподобен. Но нали аз по-горе заявих, че Бог извиква (сътворява) твоята (и всяка уникална) личност преди да ѝ даде и за да ѝ даде битие, а това ще рече, че той я „познава“, за разлика от мен, преди да ѝ даде битие, преди да я „изпрати“ в моя род или въобще в човешкия род. Не означава ли това, че Бог я възлюбва предварително, именно преди още тя да е; че дори – Той затова ѝ дава битие, затова поисква тя да е, защото я възлюбва?
А ако това е така, то означава, че най-собствената, най-дълбока дефиниция на личността, на всяка личност е – възлюбена от Бога.
