„Несвоевременно християнство“, Майкъл Едуардс, превод от френски Тони Николов, изд. Фондация „Комунитас“, 2023 г. Книгата ще бъде представена на 20 февруари, вторник, от 18 часа в Книжния център „Гринуич“.
Майкъл Едуардс е единственият англичанин, член на Френската академия. Поет, философ, богослов, преподавател в Париж и Лондон, пише стихове на английски (както е редно) и философско-религиозни книги на френски (което пък е удивително). Книгата му „Несвоевременно християнство“ ни се дава в прекрасен превод на Тони Николов.
Далеч от богословието, а най-вече от догматиката, четох тази книга като проза. Не като белетристика, но като проза. Има такива книги и във философията, и в литературната критика, и добрите примери не са малко, нека спомена поне Мигел де Унамуно с „Трагичното чувство за живота у хората и народите“ или с „Агония на християнството“.
„Несвоевременно християнство“ е книга научна. Но – това е личното ми скромно мнение – не от науката за Бога, дори не и ЗА вярата. Тя е книга НА вярата. Ще докосне всички онези читатели, които имат вътрешна потребност от укрепване на вярата. Тази книга носи упование. И в този смисъл е спасителна.
Книгата на Майкъл Едуардс рядко излиза извън Библията и ако посяга към Спиноза, Паскал и други предходни интерпретатори, ползва ги в онези места, в които те също са били „наживо“ в Писанието. Така тя оставя впечатлението, че е написана за времената, в които християнството още не е родило теологията. В някакво невъзможно (почти белетристично!) авторово време, в което църквите още не са се появили като институционална, „историзирана“ форма на вярата. Във времето на първите апостолски послания и проповеди. Книгата не проповядва, и все пак има насърчителна, назидателна аура (да си спомним стария Киркегор: ако една книга не е назидателна, то следователно не е и християнска). При цялата си изискана научност „Несвоевременно християнство“ е изключително човешка книга.
Тя предизвиква и чисто филологически възторг. Изложението ненатрапчиво демонстрира тънка и възвисяваща филологическа мощ. Прецизно и съпоставително слиза назад в езиците, за да игнорира късните „неточни“ полипи върху първоначалните значения.
Доколкото „Несвоевременно християнство“ е книга на вярата, тя е парадоксална по съдържание. Всяка отделна глава се ангажира с основни парадоксални зони на християнството, в които нашият рационален, логически инструментариум пада на колене. Зоните, в които личният ни социален и исторически опит се оказва безпомощен.
Първият парадокс е зададен още в заглавието. Как така християнството, основата на нашата хилядолетна цивилизация, да е „несвоевременно“? Ами че нали то е било предречено и предреченото се е сбъднало тъкмо „навреме“, „намясто“ и в детайли? Идеята на книгата е, че християнството не само се появява „ненавреме“ тогава, но и днес си остава несвоевременно, каквото е било и през цялото време на съществуването си. И това е така, заявява книгата още от първите си страници, защото човекът на вярата живее в друг свят. А нашата Цивилизация, натрупала толкова много рационалистична умора, се е отдалечила от Откровението.
Затова авторът е сложил подзаглавие на книгата „Как да чуем Библията“. Не как да я слушаме, а как да я чуем. Да я чуем „наживо“, в сегашно време. И ако трябва да перифразирам своеволно – как да я живеем. И с любов, и с боязън към светостта на Бога (авторът на много места открива и в Новия завет страх у онези, които са пресекли пътищата си с Исус). Сиреч да я живеем с вяра. Иначе самата Библия ще си остане античен епически роман, написан от много хора.
Един от неочакваните парадокси за обикновения читател, е разгръщането на специална глава за вярата като знание. Не противоречи ли това на всичките ни нагласи? Нали сме научени, че вярата започва там, където свършват силите на нашата мисъл, на нашето емпирично логическо познание? Вярата, твърди Майкъл Едуардс, се отличава от доверчивостта и от вярването: вярата е осигурено знание. Тя не противостои на науката. Като ненадеен и постоянен дар тя поглъща науката и я оспорва единствено когато претендира да говори за онова, което не познава (стр. 49).
В отделна глава Майкъл Едуардс разглежда стъписващата библейска радост като поредната парадоксална зона на вярата. За автора радостта от формите (включително от разнообразните форми на изкуството), радостта като императив, произтичащ от реалността, трябва да бъде търсена от човека, но истинската радост е нещо много повече (стр. 54). Библейската радост трябва да е пълна. И съвсем човешкото питане: как да помирим личната си радост с очевидната тъга на този свят. Радостта на Библията е непонятна, та не само е съвместима със страданието, но и гопредполага (стр. 64). Въпреки гоненията ап. Павел пише до коринтяните, че ние винаги сме радостни. Библейската радост някак не е наша, не е като онази чиста положителна емоция, която изпитваме в реалността. В Библията тя ни е дадена отвън. Ето я в Христовите думи към апостолите: да пребъде Моята радост във вас, и радостта ви да бъде пълна. Това е неземно и нечовешко, авторът държи на това: Той им носи не само твърде голяма радост, но Своята собствена радост, невъобразима, божествена. Тази радост е непостижима за човека извън Христа. Както и в цялата книга, решението и на този парадокс изисква по необходимост живеене в Христа.
Това друго нещо, което открива библейската радост, е небесното царство, което прекосява нашата реалност и до което се докосваме с молитвата „Отче наш“. На нея, като най-важна молитва за християнина, Майкъл Едуардс отделя специална глава. Повече от всички останали библейски текстове, с които постоянно оперира, тази молитва е представена като поезия, „четена“ от поет. Стих по стих, за да се открои големия разказ за „Отче наш“ именно като любовна поема (стр. 89). Като еманация на нашето лично боголюбие, „рецитирано“ в тайната вътрешна стая на нашето боготърсачество (точно тук се сещам за настояването на Калин Янакиев: Бог съществува само във второ лице единствено число!).
Предполагам, че повечето от нас, които се смятат за възпитаници и представители на хилядолетната християнска цивилизация, ще се удивят на твърдението на Майкъл Едуардс: Християнството винаги, казано без гордост и без презрение, е една контракултура (стр. 87). Защото всяка секуларизирана култура се характеризира с някаква (социална, историческа, национална) неудовлетвореност. Оправдани са всички изкуства за въвеждане на човека в нова земя и под ново небе, дори и най-отчаяната, скептична и атеистична творба, защото всички те са наченати от надежда. Но биещото сърце на културата е въплътеният Христос. А Словото, което Той е въплътил, живее навсякъде сред нас и не познава секуларизацията. И тъкмо затова сме призвани да живеем съборно, „извън“ историята на грехопадналия свят, по условие парциален. Защото какво би останало от нашия свят извън Пътя и Истината и Живота, които са Той?
Шеста глава на книгата започва също парадоксално: Библията, книгата на надеждата и очакването, сама представя себе си като литературен сборник (стр. 97). За Майкъл Едуардс Библията наистина е сборник от „разкази“ на различни автори, но написани боговдъхновено. Книга, породена от Него, и упътена към Него. Както всяка друга, тя води читателя си към „нова земя и ново небе“, но тази особена книга е про-мислена и осъществена като Божие свидетелство (с. 108).
Отделна глава в „Несвоевременно християнство“ е отделена на преводите на Библията в различните епохи и езици. Това е най-бляскавата във филологическо отношение част. И логично завършва с максималистичната претенция: За да превеждаш Библията, трябва да възлюбиш Бога на словото и Словото Божие; да възжелаеш благото на Библията като благо на твоя ближен… Преводът е любовно дело. Чрез него трансценденцията става реално присъствие (стр. 128).
Любовно дело е цялата книга на Майкъл Едуардс. Написана е с любов към Христа, към разказаното в Библията, и към читателя, бил той християнин или атеист. Тя няма да покръсти никого, но ще даде на мнозина упование в онези Негови сили, които ще им позволят не просто да обичат Христос (нищо по-лесно от това!), а да живеят в Него и с Него в себе си. Защото ако Христос не е мой, как аз бих могъл да бъда негов? Христос в тази книга е последната наша граница, сетна обвивка на нашите частни истини. След нейния край всеки неин читател ще застане по-крепък срещу собствените си съмнения. Защото нали пък тъкмо чрез нашите съмнения търсим, чукаме на вратата и поискваме.
Книгата стои пред нас, излязла изпод ръцете на Тони Николов. Той се е държал към оригинала като преводач на самата Библия. Свещенодействал е. Защото книгата разчита не просто на някой добър владетел на френския език. Не разчита само на високи филологически умения и на майсторско владеене на нюансите на българския речник. Тя изисква преводач, който да е разположен в същия мисловен, емоционален, конфесионален и езиков регистър. Преводач, който не само разбира превежданата книга, ами я и живее като своя. Тони Николов е направил точно това.
На добър час на книгата и на двамата ѝ съавтори!