О, поете Иване Теофилов, татко наш! Поради что се чудиш, че са ти посекли пиесата „Поетът и планината“? Твърде много знаеш ти, неприлично много знаеш свой род и свой език, та затуй…
Книгата „Поетът и планината“ (изд. център „Боян Пенев, 2023), съставена от Георги Господинов и Мариета Иванова-Гергинова, в която се разказва как е била отнесена от критици и властници едноименната пиеса на Иван Теофилов (премиера на 9.І.1964), носи подзаглавието „Пиесата и нейната история“. Аз обаче – следвайки изключителната книга на Пламен Дойнов „Литературата на случаите. От „Тютюн“ до „Хайка за вълци“ („Сиела“, 2017), щях да предпочета подзаглавието да гласи „Пиесата и нейният случай“. Не само поради това, че когато кажем „история“, в съзнанието ни изскача образът за нещо безвъзвратно отминало (а фактът, че това издание се появява днес сочи най-малкото, че поне в едно-две-три отношения то продължава да е актуално), а заради самата дума „случай“: в своя „Етимологически и правописенъ речникъ на българския книжовен езикъ“ (1941) проф. Стефан Младенов извежда думата от санскритската lökáyati, което ще рече „гледам, разглеждам“, и от славянските за слука, съдба, което ни води до следното деяние и съответното заключение: гледаме случая на „Поетът и планината“, чудим се на акъла на тогавашните цензори и разбираме защо съдбата им е такава, непрокопсана. Едни такива случили-недослучили (че и клани-недоклани, за зла беда), които обаче в онова уж размразено време с пошлия си догматичен нюх са усетили накъде може да избие тоя нежен сякаш поет Иван Теофилов, ако продължи…
В главата на цензорите
Разбира се, не бива да търсим кой знае каква деликатност и префиненост в разграниченията, които цензорите откриват и осъждат в текста на Иван Теофилов. Те са достатъчно груби и недодялани, за да се въздържат и да не извадят голямата тъпа чекийка, с която да одерат поетическата кожа на непослушния автор. В най-едри линии нападките са заради идейна неиздържаност, заради субективизъм и формализъм, заради безсъдържателност и безконфликтност на драматургичния текст. Че чак допират до Иван Вазов, Боримечката и „Под игото“ и то само заради едно име – Иван. Струва ми се обаче, че Иван Теофилов го отнася най-вече покрай Леон Даниел, който изглежда е истинската мишена на разлютените комунистически критици-чистофайници: „Но при експеримента на Даниел няма тъкмо това, няма главното – сценичното действие като израз на драматичния конфликт – няма изкуство“ (Сл. В.). Тези дървари – именно защото са дървари, не са усетили същинските пробиви, които пиесата „Поетът и планината“ прогаря в иначе стройно изтъканата им сива правоверна черга. Тръгват с брадвите си, казано иначе, и секат с тях не където трябва.
Най-напред скитникът поет – пътешественикът с пътните бележки. Той броди из планината някак твърде свободно, открито, безпрепятствено, което мигом го изправя в опозиция на едно друго бродене, което идеологията е издигнало в култ – партизанското. Героят на Иван Теофилов нито за миг – истинско кощунство! – не се сеща за ония преди него, които са я извървявали тая планина и на които трябва винаги, постоянно, всеки път и всеки миг да изказваме и показваме благодарност, че са ни докарали „народната свобода“. Къде ти, Поетът зяпа като турист, не като следовник?!… И с това – може би без да иска, а може би нарочно, омаловажава техния подвиг.
Сцена от „Поетът и планината“
Нататък: Катя се нахвърля с думи върху Юношата, заканва се да му завърти „един шамар“ и накрая, като капак на всичко, го обижда: „Гаврош такъв!“. Обаче… Обаче кой е Гаврош? Ами Гаврош е „Каменарчето“ на Смирненски с „тъмносив каскет, изпобеляла блуза, дързост в погледа гори…“. И тази дързост Катя я праща по дяволите, надсмива ѝ се и я заплашва. Ама как така? Все едно да пратиш по дяволите цялата работническо-селска класа, чиято парадигма твърди, че „път ще се прокара, друже, тука, нов път в тези канари“. Сиреч новият път, нашият път, пътят на родината, която комунистите изграждат, а комсомолците след тях вървят. А пионерите?… Пионерите славен път ги чака, както знаете. Съдейки по годините на Катя, тя също би трябвало да е комсомолка, но вместо да върви по тоя път подир комунистите, тя бута количката си („тая таратайка“) по стария и изобщо не чува гласа на новия живот („Не чуваш, а? Не чуваш?“). А заедно с нея не го чува и поетът-драматург. И поради това си пати…
Нещата стават още по-зле (от цензорска гледна точка) при появата на двамата бивши циркови артисти – Човека със сламената шапка и Жената с мускули. Този с шапката пръв започва: „Ех, едно време, едно време. Кога е било то? […] Отдавна, много отдавна. Сякаш не е било… Тогава бяхме нещо. Аз и жена ми имахме собствено шапито… цирк“. Тогава са били нещо, а сега са нищо. Тоест какво прави народната власт от хората – прави ги нищо, прави ги на нищо. Е как, да му се не види, да не се възпалиш от прозрачните намеци на тия циркаджии?! Да не говорим, че след като държавата им е експроприирала шапито, значи циркаджийските номера вече тя ги прави. Социалистическата държава, най-прогресивната в целия свят – циркаджийска?! Мале-мале, малко му е на поета-драматург от критиците, неслучайно са го привикали чак в ЦК другарите Тодор Живков и Митко Григоров (само вметка – дядо на „дисидентката“, пишман професорка и българофобка Дарина Григорова) да го кастрят и нахокват. Като прибавим тук и кръстчетата „стара стока“ – стара, сиреч с произход благороден, с почетна патина покрити – хептен се раздува несоциалистическият характер на вредната пиеса. Леле, даже не и вредна, направо враждебна!…
Няма да обръщам внимание на ремарки, носещи в себе си чиста проба издевателство към истинските творци на социалистическия реализъм, които с пот на чело пухтят и възхваляват нашата Партия: „От тук до края на въображаемата сцена говорът става патетичен – в стила на преобладаващия схематизъм“. Нито на прокламирането на разни мераци от сорта на екскурзии до Канарските острови („[…] кой ще ни прати нас там?“) или: „Шарения ми се ще да има бе, шарения…“, с което се хвърля злостна клевета към социалистическия начин на живот, че е сив, скучен и безцветен. Но няма как да отмина с мълчание подмятанията за другарския съд, за апапите от комсомола и за съдиите от Градския комитет (които вероятно зяпат Катя както старците Сузана), с което се поставя под съмнение справедливата партийна практика всяко морално разложение, всеки кривващ от правия път отделен човек („КАТЯ: Но знай: аз съм друг човек… друг… отделен…“), всеки изтърчаващ от общата равна маса да бъде съвсем „по другарски“ мъмрен и остракиран. Къде ги дават тия? Идеологията не търпи неяснота, мечтите на Поета да напише нещо, „което да няма точни очертания“ е призив за някаква неопределена, неизказана, но все пак алтернатива. Но всяка алтернатива на социализма и на неговата най-правилна от всички идеологии е призив против социализма, против неговите устои, фундаменти, темели. Какво иска този Поет, връщане на капитализма и фашизма ли? О, я под ножа, че да види той…
И ето го колача Атанас Дишев, запретнал идеологически ръкави, застрашително пристъпва: „За каква философия може да става дума при такава бедност на мисленето? За философията на захарните петлета и спуканите балончета, на леките панаирни забавления? Не е ли това изпразване на живота от неговото значително съдържание, от неговите големи идеали и подмяната им с мъглявата, надута като панаирен балон „Ода на съществуващото“, с която завършва спектакълът?“.
Отговарям на Дишев, Атанас, разпенил се критик: Ами да, точно така, само дето не е изпразване, а напълване. Напълване на живота с истинско съдържание, а не с кухи формули и идеологически клишета. Напълване на живота с истински живот, който вие, сухари на комунизма, не сте и за миг помирисвали…
В душата на поета
Можем да си представим какво му е било на Иван Теофилов – млад, едва на 32 години, а вече бастисан от властта. Както споделя в интервю за Георги Гроздев: „Бях дори принуден да лекувам нервите си във ВМИ“. Да не казвам, че това не му е и първото провинение – три години преди случая с „Поетът и планината“ е разпердушинен Бургаският театър, където той е драматург. Там е бил и Леон Даниел като режисьор. Жулят го до посиняване на най-високото място: „Бях извикан и при др. Тодор Живков. В кабинета му сварих и втория в държавата – др. Митко Григоров. Седяха широко разкрачени в дълбоки фотьойли. С влизането ми картината бързо се промени. Живков помръкна и стана гневен, а Григоров се оказа истерик, с мръснишки изблици. И ме заляха с такава допотопна реторика за пиесата и спектакъла… Ще премълча своето изживяване. Но ще кажа: втрещяваща е срещата с плитки умове и жестоки сърца“. Изрича и още, за хората на неговия хал, съпричастниците: „И изведнъж се видях сред толкова травмирани хора – разбъбрени или умърлушени, разпети или избухващи… с онова по детски възпламенено буйство на Иван Кирков с размаханите бели художнически юмручета, готов на мига да събори режима. Тази наша обща участ…“.
Режима тогава не го събарят, но краят му идва, макар и четвърт век по-късно. Не е малко време, но през годините Иван Теофилов не е спирал да му боде очите, да му е трън в петата, да му е кост в гърлото. Не поради друго, а заради таланта си. И заради това, че винаги е събирал талантливи хора около себе си. Защото този режим хич не си пада по талантите – дразнят го те и тогава „става гневен“. Но колкото и гневен да ставаше, колкото и да се пенявеше, беше обречен. В онуй време не се е знаело, но вече го знаем, от върха на годините. Също от върха на планината и на поетичността. Затова тази книга със съставители Георги Господинов и Мариета Иванова-Гиргинова е важна – показва ни както скудоумието на всяка диктатура, така и нейната историческа обреченост. Историческа обреченост, която единствено мъдростта, поетическата мъдрост успява да прозре. Да прозре, разобличи и осъди без право на обжалване…
„Поетът и планината. Пиесата и нейната история“ не е книга за един забранен спектакъл, „Поетът и планината. Пиесата и нейната история“ е книга за един победил поет. Една победа, която ни зарежда с надежда, с възвишена и неувяхваща надежда.
О-о-о, да, така е, вярно е: „От хората започва всичко“. От хората и от поетите…
