Берлинале разпъна червения си килим, но самият фестивал е разпънат между различни мнения как трябва да бъде опазена демокрацията
Възможно ли е да сме толерантни с нетолерантните? Най-общо: да. Но колко? Къде е границата, която не бива да се прекрачва? И ако се постараем да видим човека във врага, и ако положим всички усилия, за да го убедим в нашите възгледи, които се опират на Всеобщата декларация за правата на човека, каква е гаранцията, че той, политическият враг, който клони към крайнодясното, ще се съгласи с нас? Доколко топлите думи, които използваме в диалог, са в състояние да разтопят сърцето на недиалогичните? И те имат ли изобщо сърце?
Из тези патетично зададени въпроси без отговор се лутат германската кинообщност, ръководството на Берлинския кинофестивал и представителите на демократичните сили от политическото управление на града – седмица преди началото на събитието на 15 февруари. Макар че в почти всички произнесени от сцената на Берлинале паласт слова имаше призив към разговор, към желание за протегната ръка, да седнем на масата и всеки да изложи тезите си, нека не са мразим, а да опитаме да разберем… ситуацията напълно отразява състоянието на днес надробения от „собствени мнения“ уж цял свят. Дори да започват за кино, разговорите рязко се извъртат към политиката с оправданието: Берлинале е най-политическият фестивал. Факт! Само че конфликтите, към които досега се обръщаше Берлинале, сякаш винаги бяха далече. Фестивалът защитаваше от цензурата китайските режисьори, подаваше ръка на дисиденти в Иран, солидаризираше се с борбите на онеправданите в Азия, Африка, Латинска Америка, разказваше драмите на хората с различна сексуална ориентация там, където все още ги преследват тъкмо заради нея, от няколко години заложи на равноправието на половете в професиите… всички тези теми, разбира се, германската публика приемаше радушно и с разбиране, но те не бяха „нейните“ теми. Защото в Германия тези проблеми отдавна бяха намерили своето решение и всичко изглеждаше установено веднъж завинаги. Демокрацията вътре в страната беше гарантирана. До появата на партията „Алтернатива за Германия“.
Днес нещата изглеждат различно. Може би малко напомнят за 70-те години на ХХ век, когато Западна Германия е разтърсена от акциите на терористичната Фракция „Червена армия“. Тогава обществото се разцепва на две: подкрепящи и отхвърлящи, което намира своето отражение в литературата и киното. (Събитията около падането на Стената и Обединението на Източна и Западна Германия са драматични, но не и разделящи общественото мнение. Обхванати от еуфорията за дълго мечтаното събиране, всички са „за“, всички са радостни.) И сега, когато уж гражданите би трябвало да се поучили от собствената си история, наблюдаваме разпукване, грубо казано, почти по старите граници Изток – Запад или руската зона срещу останалите три на съюзниците от войната. В източните провинции се засилва мълчаливата подкрепа за крайнодясната „Алтернатива за Германия“, като тази подкрепа започна все повече да тревожи демократично настроените хора и в последния месец те излязоха на масови протести.
Обществените вълнения няма как да не се отразят на „най-политическия фестивал“, това е ясно. Само че за разликата от досегашните политически конфликти, когато фестивалът реагираше като едно тяло, сега, когато бълбукането е в германското котле и огънят буквално близва черджето пред къщата на всеки, реакцията е твърде разнородна. Да, най-общо тя се изразява в категорично изразеното становище „Ние сме за демокрация и против всяка диктатура“, но красивите думи често трудно намират своите адекватни действия.
Събитията на Берлинале се развиха в следния ред: 1. От фестивала изпращат покани към политически лица да присъстват на откриването, сред тях фигурират и петима представители на партия АзГ 2. Над 200 души от кинематографичната общност подготвят подписка с протест срещу поканата на представители на АзГ. За подписката се разбира от англоезично издание. 3. Фестивалът оттегля поканите си към представителите на АзГ. 4. На първата пресконференция на международното жури се разбира, че двама негови представители са против оттеглянето на поканите. Единият от тях е режисьорът Кристиан Пецолд, който казва: „Ние не сме страхливци. Ако не можем да издържим петима души от АзГ в публиката, ще изгубим битката“. Италианската актриса Жасмин Тринка също се обявява против решението на Берлинале. „Може би тъкмо чрез избраните филми фестивалът ще помогне на тези фашисти да променят мнението си.“ 5. Голяма част от звездите на германското кино обаче в същото време заявиха, че няма да присъстват на церемонията, ако вътре има хора от АзГ. А какво ще е това откриване, ако в залата не седят любимците на публиката?
Всички са единни, че на АзГ трябва да се противодейства. Разминаването идва при въпроса „Как?“. „В списъка на нашите гости не стои омразата“, каза финансовата директорка на фестивала Мариете Рисенбек. Да се разбира: ние не одобряваме тези, които са против различните, против чужденците… Да, ние не ги харесваме, но мразим ли тези, които са против различните, против чужденците? И ако да, нашата омраза към тях по-възвишен вид омраза ли е? Възможен ли е конструктивен диалог между мразещи се? Въпросите могат да продължат. Но отговор, който да се приеме единодушно, няма.
Конкурсът се откри с филма „Малки неща като тези“ (Ирландия-Белгия), реж. Тим Милантс
Още един конфликт се очерта на първата пресконференция на международното жури. Към испанския режисьор Алберт Сера беше зададен въпрос дали продължава да харесва Путин, както бил казал в интервю през 2018 г. Сера не даде категоричен отговор, а се измъкна с това, че сега ситуацията се била изменила, защото днес всички мразели Русия. Тогава се намеси украинската писателка Оксана Забужко, критичка на Путин, която каза, че испанецът си бил купил нейната последна книга, дано тя му отвори очите за харесвания от него диктатор.
А на откриването от сцената Забужко разказа, че тук, в Берлин, разбрала как светът все повече се разделя на паралелни светове, чиито допирни точки усилено намаляват. Преди въпросната пресконференция тя погледнала телефона си, за да научи последните новини от Киев. Там нейна приятелка току-що ѝ била изпратила снимки на разрушена от руснаците къща. А в същото време фотографите на Берлинале викали към Забужко: „Хей, погледни наляво, погледни надясно, усмихни се!“.
Някак над нещата се показа шефката на журито, мексиканско-кенийската актриса Лупита Нионг‘о. Запитана какво е мнението ѝ относно поканата на крайнодесни политици на откриването, тя отговори, че е чужденка и не се меси в конфликти, които не разбира. Още с първото си участие във филм Лупита Нионг‘о получава Оскар: за второстепенна роля в „12 години робство“, 11 години по-късно е първата чернокожа жена, която оглавява журито на Берлинале. Липсата на позиция относно не/присъствието на крайнодесни сили на културни събития обаче не направи добро впечатление на германските журналисти. Защото не може на най-политическия фестивал в света да летиш над политическото, още повече че проблемът с крайнодясното е световен.
В началото на фестивала наблюдаващите събитието изразиха надеждата си, че все пак може би селектираните филми ще дадат или поне ще загатнат някои от търсените отговори на тези вечно висящи въпроси. Конкурсът се откри с филма „Малки неща като тези“ (Ирландия-Белгия) на режисьора Тим Милантс. Действието се развива през 1985 г. в Ирландия. Малко преди Коледа въглищарят Бил открива, че в дом, в който жени търсят подслон поради тежките си съдби, всъщност вместо да намерят утеха, попадат под пълния контрол на църквата. Във филма участват Ема Уотсън и Килиън Мърфи. Попитан какво предпочита – Оскар за „Опенхаймер“ или Златна мечка на Берлинале, той отвърна: „Защо пък не и двете?“.
