На Емил Басат, който неволно ме подсети да се върна назад
Днес препрочетох разказа „Песента на земята“ на Илия Волен, писателя, когото открих самичък в глухото родно село. Изданието е от 1958 г., „Между два свята“, пазя го и до днес; трябва да съм го купил в началото на 60-те, когато съм прочел разказа за пръв път, с почти никакъв опит на литератор. Минали са още толкоз на брой години, но по текста няма ни една бръчка. Изказът е непоклатим и като преди въздействащ; не, няма друг такъв старателен художник и такъв пластик реалист в цялата ни проза; как само умее да се радва на подробността, да я види, оцени, изтъкне и да я превърне в градивен детайл на цялото – умение на най-големите. А какъв майстор е на композицията, как всичко е подредено така, че да се появи тъкмо на мястото си и когато трябва, като преди това е подхвърлено сякаш случайно, като намек, като драска, шарка, а после се оказва че е било нарочно, защото му влиза в работа – т.е. обмислил го е много добре функционално.
Допускам, че за тия неща, освен големите образци от които се е учил, са му отворили очите и разговорите с Константин Константинов и Атанас Далчев, с които е другарувал през 30-те и 40-те години на миналия век. И двамата са аристократи в бранша, познавачи са на френската и руската литератури и то в оригинал, школували са в тях и са превеждали от тях; представители са на новия етап на развитието на литературата ни, когато начетеността на писателя и културата са се повишили, писателите ни се европеизират и вече не разчитат само на голия талант. Това ново явление е заличило максимално и границите между селския и градския човек, между образовалия се на Запад писател и формирания тук, тръгнал от далечната периферия, от един от ъглите на България, както момъкът от селото със загадъчното име Ъглен. (Дали пък то не е опростеният, народностен вариант от търкаляното през вековете в хорските усти наименование на прародината ни Онгъл?!) Обидно за литературата е, ако смяташ, че за да цениш Илия Волен, трябва непременно да си селянин, защото той е естет от висок порядък, неотстъпващ на Далчев и Константин Константинов.
Но и двамата му сподвижници не притежават огромния му ресурс от наблюдения и познание за природата и животните, за човека сред тях в борбата му със стихиите, колкото и да знаят как най-рационално да ги използват в името на художествения ефект и от какво значение са за литературата. Тъкмо това е учил Илия Волен според мен. Учил го е от тях, а самоучил от Толстой, Бунин, Чехов, Флобер, Мопасан, а преди тях от нашите класици Вазов, Елин Пелин, Йовков. (Знам от самопризнанията на Волен, че трябва да добавя и Кнут Хамсун, но уви, почти не познавам творчеството му, за да имам и своите основания.) В целенасоченото използване на наблюдението и опита си от природата (познава я до най-тънките и трудно забележими нюанси) и човека при изграждане на разказа, Волен надхвърля и превъзхожда родните си учители. Това косвено се разбира и от неговите аналитични и самоаналитични статии и фрагменти върху творчеството им, а най-вече – от съпоставката на самите текстове. Няма по-антипоетичен като поетика прозаик от Илия Волен, който тъкмо с това постига поетичен ефект. Средствата противоречат на целта, но той я компенсира само с едно – наблюдателността. Изключителна, нещадяща, безкомпромисна, която определят обикновено като безмилостна или жестока. Основателни определения. Особено за него!
Илия Волен сякаш гледа през микроскоп, допреди него, а и след него надали има друг такъв; наблюдава, изучава, с природа на изследовател. И внася в прозата ни здравословни натурализъм.
Наскоро чух да се възхищават на Джойс за педантичното му описание на Дъблин в „Одисей“, по което е възстановим камък по камък, дума по дума, какъвто е бил по негово време. Ако това е мярка за качество, то ето ви го и нашия му вариант, по силата на вродената дарба на нашия писател. Той е съхранил природата на своя край, част от многообразието на българското, както и селския бит от своето детство, навиците, облеклото, душевността на селянина от ония времена, оръдията и технологията на труда, както и почти всички прояви на трудовата му дейност. По неговите разкази те могат да бъдат възкресени такива, каквито са били в действителност, дори превърнати в знаци на вечността: „Повечето от орачите, заразени един от друг, бяха спрели на почивка. Добичетата стояха по хълмовете, неподвижни като паметници“.
След
Вятър ечи. Балкан стене.
Сам юнак на коня
на Чинтулов (според Далчев само по себе си „паметник – единствената наша конна статуя“) това е вторият словесен паметник на извечните сподвижници и помощници на българина – единият в бран, другият – в мир.
Но Волен не само ги овечностява монументално, а и ги показва от плът и кръв: „Когато се святкаше и гърмеше, Вранка Войничката спираше да пасе, дигаше глава със сламки по устата, добиваше уплашен и напрегнат вид и известно време стоеше така, сякаш някакъв спомен се надигаше в съзнанието ѝ и се мъчеше да се оформи; но накрая изклепваше с уши, врътваше опашка, поглеждаше тъпо наоколо и като поразкрачваше предни крака, отново се навеждаше и почваше да рупа тревата“. Биволицата е била на фронта и това обяснява стресовата ѝ поза в началото, но цялото описание поставя рязка граница между олитературяване на животното в литературата ни, когато му се приписват човешки качества, и показването му, или поне опита да бъде показано, каквото е: неспособността и напразното усилие да оформи мисъл, за разлика от човека.
А ето и описанието на един ден от сезона на горещниците: „Блясъкът на юлското слънце слепеше златоузрялата шир; небето беше размътено. Балканът бе изгубил очертанията си от лятната омара и бе се превърнал в някакъв въртоп от дим. Гората и кукурузите бяха завехнали; мъх от върбите се носеше лениво из горещия застоял въздух. От горските поляни идеше знойна миризма на дивите метли, които сякаш се разтапяха в жегата. По подигнатите слогове се синееха нацъфтели бурени; не се чуваше никакъв гласец – само някоя муха ще бръмне самотно, като че изстене, и отмине…“
Иде ти да извикаш както в Яворовото стихотворение срещу градушката „Спри. Недей!“. Не, няма в нашата проза такова гъсто писане; мислиш си, повече няма накъде, и спираш. А има. Има още:
„Но ето че там горе, на върха на крушата някакъв листец самотно затрептя и ту се поспирваше, ту отново припряно и продължително затреперваше, сякаш изслушваше някого и сърдито се уговаряше. Там като че се зараждаше нещо ново” (цитатите са от разказа „Помощници“).
И още. И още…
И спираш задавен да си отдъхнеш от изобилието, изсипано пред теб от писателя, който не си отдъхва да навлиза все по-навътре в обективното, за да усетиш другото – земно, налично съответствие на безкрайността. Той е Тя! (Подобна, а може и по-голяма наблюдателност на реалността съм срещал само у Цани Гинчев!)
Да, ще кажете, но кой днес се интересува от нюансите на юлското пладне и реакциите на биволицата? Как кой? Който се интересува и от лабиринтите на Дъблин. Но дори и за тях да не му пука, друго е важно: извънредната способност на автора да забелязва и изразява. Да прониква отвъд видимото, в онова, което смятаме за непроникваемо, дори за табу. При него почти няма външно действие, липсва сюжетиране, всичко е скрито във вътрешността, която разшифрова чрез външните си прояви, забележими само от изключително прецизно око – окото на голям, изключителен художник.
Волен едва ли, щото е нямало как, е чел Джойс, или ако го е чел, вече е било късно; бил е на възраст, когато почти е нямало значение за твореца, защото е приключил с главните трудове на писателството си, което като обем е малко, но като вътрешен живот и познание за обективния свят е с огромен обем. „Дъблинчани“ е преведена от един друг аристократ на мисълта, поведението и художествения изказ – Асен Христофоров, предполагам през втората половина на 50-те или първата на 60-те; преводът бе публикуван в кн. 3, 1973 г., на сп. „Съвременник“, яви се в книга през 1981 г., на изд. „Народна култура“. Илия Волен умира през 1982 г., в средата на август. „Одисей“ е издаден през 2004 г.
Но по словата им ще познаете, или поне ще се досетите, кои биха могли да са напътствениците му.
Симеон Радев: „Преди всичко трябва да напомним елементарната истина, че класиците на всички страни са се отличавали именно с извънредно прост, ясен език и че те са употребявали думите в тяхното установено значение. Те не са се стараели да им дават „ново съдържание“, а са се задоволявали да ги употребяват съгласно тяхната точна смисъл и там, дето те неминуемо са се налагали. Те са искали да постигнат такова съвършенство, че никоя дума да не може да бъде откъртена, без да се разруши цялата архитектура на фразата, и никой израз да не бъде заменен с други, без да пострада мисълта или чувството. Насилието върху думите, болезненото старание да се преобрази тяхната физиономия, мъчителната жажда за оригиналност и новота в синтаксиса, страстта към съчинени неологизми, всички тия черти характеризират главно декадентските епохи в литературата, когато творческият дух сякаш се е изчерпал и художниците търсят да блестят само с формата“ – стр. 95, „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“, 1965 г.
И сякаш Далчев идва да го продължи: „Словото е пълно у тези поети, които ти споменаваш: Гьоте, Пушкин, Лермонтов. То е почнало да се нащърбява в ново време с парнасизма, който иска от поетите само пластика, защото не държи сметка за природата на словото, което е всичко това заедно.
И аз като тебе не искам да бъда модерен. Цял живот стремежът ми е бил да пиша като класиците или по-точно да пиша, както те биха писали, ако живееха сега“ – стр. 83, Атанас Далчев, Писма (писмо до Атанас Смирнов), изд. „Аргус“, 2006 г.
За мен това е елитарната литература, представителите на която у нас са десетина, селекционирани от времето, останали непоклатими, извън всякакви моди.
Константната величина!
(Боже, колко е обедняла литературата ни откъм художество днес! Втурна се в овладяване на литературните технологии, на показното многознайнство и културна начетеност, а не към изразяване на същността до изчерпването ѝ, до възможното дъно на онова, което описва).
Бях ученик в Плевен, когато го видях за пръв път – нисък, набит, с продълговата, груба селска глава, набраздена от вдлъбнатини, тъмни, сенчести гънки връз барачесто, мрачно лице (израз на мъжественост, на силна потентност) – дали от чувствени или мисловни скрити страсти бяха тия вкопавания, дали от вековни изпитания, а може би от всичко вкупом; високо, умно и светло чело с вторачен в себе си поглед, сякаш очите му гледаха извън лицето, бяха сами за себе си. Бе в костюм, с чиста от белота риза, с вратовръзка; носеше се така, както се обличаха писателите в ония години, наследили буржоазния модел на поведение и изисканост (последен продължител и до днес му остана единствено Георги Мишев). Волен избягваше да говори, имаше дефект, заекваше, и понеже бе силно емоционален, в такива моменти в главата ти се скупчват всички мисли, които би могъл да изкажеш последователно, ако се овладееш, а той явно не можеше; припрян, почваше да заеква, да предъвква и разкъсва думите, да ги смачква, и накрая махаше с ръка: сякаш да се отърве от тях, от себе си и от тия, които го питат. А ако можеше: и да се скрие от себе си в себе си. Но как да стане: бе дребничък, бе сбит, твърдо заплетен, самозавързан възел, трудно развързим и пробиваем, а и да надделееше – едва ли щеше да се побере. Годината би трябвало да е била 1965-а, а аз в последния пети курс на механотехникума, отскоро член на литературния кръжок „Цветан Спасов“; след четенето в салона на читалището – тогава „Георги Димитров“, днес – „Съгласие“, ни казаха, че на другия ден можем да се видим и разговаряме с гостите. Нима можех да пропусна шанса.
Писателите бяха настанени в хотела в Кайлъка, тиха, спокойна долина, превърната в парк за отдих. Виждам се в ранното утро седнал на пейка от здрави и плътни дъски до земляка от село Ясен – поета Александър Муратов (след години, когато дойдох в София, бе от малцината ми покровители), и Илия Волен. От Муратов запомних, че трябва да избягвам римуване на глагол с глагол и да търся глагол със съществително, в никакъв случай да не римувам причастия и деепричастия. Волен мълчеше сковано, хем бе обсипан, както разбрах от тогавашния литературен печат, който четях редовно, с хвалебствия за повестта си „Йов“ (трябва да си я купя и прочета, казах си); седеше и мълчеше по селски сърдит на вид, някак си навъсен, и имах усещането, че се има за недостатъчно оценен и разбран, че е с по-високо самосъзнание за литература и това, което създава, надхвърля равнището на литературната критика и критиците оценители. Не, не предаде някакви специални уроци, заговори за Иван Бунин, чието име чух за пръв път (след малко повече от година, през зимата на 1967 г., лекувах язва в Сливенската военна болница и в библиотеката ѝ попаднах на два тома на Бунин с твърда зелена корица, изчетох ги от кора до кора).
Илия Волен, чиито книги вече познавах подробно и обичах, видях отново през ранната пролет на 1970 г., когато ние, поетите провинциалисти от Велико Търново, атакувахме столичните издания; бяхме в отчаянието си непомерно дръзки – занесохме стихове дори в елитното списание „Септември“; вече слизахме по полутъмното стълбище, окрилени, че Найден Вълчев и Вътьо Раковски са одобрили стиховете ни; и изведнъж – Илия Волен: лицето му все така свъсено, той – бавен, тежко пристъпва, а в пазарската му мрежа, популярно средство за пазаруване в ония времена, през плетката на едри и здрави възли надничаха кутии с лекарства и пакет медицински памук; сякаш да опровергаят здравия му мургав вид; някак си ми стана мъчно за него, моя писател, че ето, и той подлежи на рушение, дори е болен и мълчаливо пъпли по стълбите, същите стълби, по които ние през едно стъпало летяхме надолу…
(А как едва-едва, колебливо, като затънали в свлачищата на собствената си несигурност, плъхтяхме потни по нанагорнището им преди това)…
Видях го за последно в началото на 80-те, пред Съюза на писателите – вече като превит кълн, поизметнат от старостта, отслабнал, но стегнат, с накривено таке, по лицето му пак така дълбоките гънки на мъжествеността и вътрешните терзания, пак чернееше гъстата, ситна, набола брада, едното му око леко изхвръкнало и зачервено, веждата над него – повдигната повече от обикновеното, знаех че е прекарал инсулт; стои отпред, озърта се и не прави, което се е канел – може би да влезе и той като всички в прословутото кафене, да седне на разговор, но с кого – тук са все млади, нови, напористи кандидати за безсмъртие, акраните му отдавна ги няма, не му остава нищо друго освен да хване пътя, по който е дошъл, откъдето е дошъл, и да се прибере в бърлогата на самоизолацията си, все едно по принуда или доброволно, и да се опре пак на любимите книги и все по-трудно намираните собствени думи.
ПОСЛЕПИС
С позволението на сина на писателя – Христо Стаменов, доц. д-р в СУ, предоставил ми част от семейния архив, предлагам факсимиле от автограф на Асен Христофоров за Илия Волен и снимка от гостуването на Илия Волен и съпругата му при Асен Христофоров и съпругата му на вилата им в Говедарци. Асен Христофоров не присъства на снимката, за да присъстват присъстващите; той е фотографът.
За годината можем да се досетим по автографа.
